Български  |  English

Летописецът

Константин Илиев на 80

 
Подобно на Йордан Радичков, който беше убеден, че всичко, което знае за света, го е видял в родната Калиманица, подобно на Уилям Фокнър, в чиято Йокнапатофа се оглеждаше целият свят, подобно на Елиас Канети с неговия Русчук, на Константин Илиев му е достатъчна една малка територия в Ловешко, наблюденията над която, изследванията на която захранват с материал на практика всичките му пиеси и романи. В „хрониката на краткото столетие” „Поражението” той дори я посочва: „На няколко километра югоизточно от град Ловеч”. Става дума за някакви си няма и 19 квадратни километра.
Но за него те побират всичко, за художественото му творчество те са достатъчни. Ловчанлии би трябвало да се гордеят със създадения от Константин Илиев литературен паметник на този край. Би трябвало, но… никой не е пророк в отечеството си.
Константин Илиев с четиринадесетте си пиеси и два романа създава свой автентичен, самобитен, предано български художествен свят – наситен с конфликти, история и съвременност, с плътни характери, с горчивината на размисъла, но и със стоическо неприемане на компромисите от всякакво естество - и морални, и политически, и социални… Това е свят на драматични исторически сблъсъци, на крехка устойчивост на човещината, на трезв анализ, на някаква надвременност и обреченост на българската съдба, но все пак и на вяра в духа и човека. Без илюзии, той упорито и загрижено се вглежда в проблематичността на тази вяра…
С цялото си творчество, Константин Илиев си задава вечните въпроси: „Кои сме?”, „Какви сме?”, „Защо сме такива?”. Задава ги мъжествено, без меланхоличен хленч. Константин Илиев до жестокост рязко, с болка, с разбиране се вглежда във всяка от тези седем думи. Като всеки истински автор, той не дава отговори, но ни кара да изживеем, понякога горчиво, да се замислим, понякога до отчаяние, но трезво и безмилостно над зададените въпроси. Чрез неговите творби ние някак по-ясно се вглеждаме в огледалото и това, което виждаме, най-често не е „приятно”, в него има и човешка грозота, и някакво извечно невежество, те ни човъркат отвътре, те ни тревожат, но и ни правят – това е чудото на неговия талант! – някак по-мъдри, поне малко по-разбиращи, може би малко по-човечни. В този свят на топящи се, на ерозирали човечност и доброта, Константин Илиев се опитва да намери някакви опори, да потърси преодолимостта на проклетата ни съдба. Намира ги в някои персонажи, в песен, в съхранено дърво, в малкото, но реално добро, което отделният човек все пак може да направи…
Неговите персонажи непрекъснато са изправени пред необходимостта да направят своя избор. Те не са безпомощни наблюдатели на своя живот, а отговорни за изживените и предстоящите им дни. Някои от тях го разбират трудно, мъчително, след поредица от поражения.
Създаденият от Константин Илиев свят съдържа „запечатано” нашето време. За него Леон Даниел пише: „Константин Илиев не е съдник. Повтарям – за мене той е летописец.” И продължава: „той залага на съпротивителната сила на човешката общност… той се рови в заразеното от съвременната цивилизация човешко съзнание и щом стигне до вопъла, изтръгнат от болката, се успокоява. Щом боли, значи е живо, значи има надежда, значи може да оздравее”.
Летописец на пораженията и катастрофите, на драмата на провалянето на утопиите, на края, на краха на идеологиите, Константин Илиев упорито и безстрашно се вглежда в случващото се в самия човек, в направата му, във функционирането на социалното и нравственото му съзнание, в това как човек изживява, как разбира предназначението си.
Безсмислено ли е всичко? Само наблюдатели ли сме на собствените си провали? Само в отвъдното ли сме орисани да бъдем по-мъдри и по-разбиращи? Защо „тук” толкова често сме дребнави, пошли, жестоки, невежи, страхливи и лишаващи се от любов? Отегчени кантонери ли сме, които чакаме да премине влакът на живота ни, или сме в самия влак, а някои може би дори в локомотива?
Константин Илиев няма илюзии. Но има остро наблюдателско зрение, авторски усет за още съхранената устойчивост на човека. Все още се чуват високи тонове, изсвирени на тромпет, които ни карат да се заслушаме, които ни карат да се вгледаме в себе си и в света около нас.
Интересно би било някой да се захване с изследване на финалите на пиесите на Константин Илиев. Те крият в себе си камертона към мелодиите им. В тях има някакво умиротворение, в тях светът поне малко се хармонизира и става сякаш някак по-поносим. Това е умората след битката, мигът на покой, на странно смирение.
Последната дума от последната му за сега пиеса „Наблюдателите” е „театър”. Контекстът товари тази простичка дума с множество смисли. Те могат да бъдат и саркастични (театърът като нещо измислено, неистинско, фалшиво, илюзорно), но могат да бъдат и израз на вярата, че театърът е последно убежище на истинността - като обиталище на духа, като крепител на вярата, че не всичко е загубило своя смисъл, че театърът е човешкото творение, което може да придаде смисъл, да защити от безсмислието човешкото съществуване.
Светът на Константин Илиев е богат, многоцветен, щедър на познание за нас самите. Българският театър, българската литература, българската култура са несравнимо по-богати с талантливите му творби.
Никола Вандов
 
Послеслов. В една нормална културна ситуация българският театър ще очаква с нетърпение, ще проявява напрегнат интерес към всяка нова пиеса на Константин Илиев. Тези пиеси ще имат поне по няколко интерпретации в различни театри, режисьорите ще искат да проведат своите съдържателни разговори с публиката на базата на неговите текстове, тези различни „четения” ще предизвикват интересни дискусии... В нормална културна ситуация… Нито „Франческа”, нито „Куцулан или Вълча Богородица”, нито „Златни мостове и Секвоя” имат повече от една постановка. (Това е съдба и на други знакови драматургични текстове през последните поне две десетилетия. Колко постановки имат пиесите на Боян Папазов… Но това е не юбилейна тема, така че нека я оставим за друг път.)
НВ
 
*
От драматургията на Константин Илиев може много да се научи за ХХ век. Или по-точно, за начина, по който българската модерност се вписва в европейската. Тя се занимава с високите му проекти, с едрите перспективи. Доколкото това е векът на революциите, централна тема във всичките му пиеси е именно революцията. Как тя променя човека? И като променя обществата, него изобщо променя ли го? Тези са сред основните въпроси, произтичащи от нея.
Разбира се, темата има различни регистри, различни подтеми и те не се отнасят само за случилото се през XX век, а много преди това.
Виждаме я във “Великденско вино” – един от най-високите образци на българската драматургия – разгърната чрез идеята на Левски „с една обща революция да се направи коренно преобразувание...”. Виждаме я разработена във сложната й, противоречива динамика, поставяща въпросите за цената на това „коренно преобразувание”; за способността на човека да следва идеалите си и за слабостите му; за смелостта и бабаитлъка му; за видовете предателства и за изборите, които всеки прави.
Колкото и странно да изглежда, една на пръв поглед „любовна” пиеса като “Нирвана”, използваща сюжета на една от най-известните трагични любовни истории в българската литература, също се занимава с темата за революцията. С тази в Македония, в която участие взема Яворов. „Един мисли, че прави революция, а пък други тръгнал да превзема Цариград”, както казва Мъжът. Но в „Ниравна” Константин Илиев отваря големите въпроси, отнасящи се до ролята на интелектуалците в революциите, до отношенията между частното и публичното, до цената на смесването им с литературата.
В една голяма група пиеси със сюжети от времето на комунизма тази тема е разработена от гледна точка на последиците от „революцията” за човека и обществото. В тях вглеждането в човешката природа, в начина, по който социалните промени могат да влияят върху човешкото същество, достига едни от най-дълбоките прозрения в българската литература и театър изобщо. Те не са обнадеждаващи, но не са и презрителни към човешката природа. От „През октомври без теб” през “Босилек за Драгинко” до “Червено вино за сбогом”, “Франческа” и някои от последните му пиеси, Константин Илиев се вглежда в човека, опитвайки се да покаже неговото поведение от различни гледни точки. Да покаже противоречивата му мотивация в желанието да постигне благоденствие и щастие, мотивация, която винаги има основания в устройството на социалния свят. Но и в която винаги има „остатък”, който не може да бъде обяснен. Винаги има загадка, която кара автора да занемее пред него - без възторг, но и с надежда. Вероятно именно този начин на мислене за човека в модерния свят го е свързвал така дълбоко с Леон Даниел.
Забележителното в подобно мислене върху съществени за модерния човек теми е собствено драматургичната форма, в която то се случва. Тази, в която то се проявява при Константин Илиев, се появява за пръв път в българската култура. И в този смисъл, драматургията му я отваря към най-добрите образци изобщо в писането на пиеси от втората половина на XX век в Европа. Нещо повече, съизмерва се с тях. Не бих казала, че в нея има влияния от Бюхнер, Брехт или Дюренмат. Но ще кажа, че при цялата противоречивост в мисленето и писането на тези автори, именно в тяхната традиция се опитва да си отвори свое място, свой начин на писане и мислене Константин Илиев. И тримата автори имат своя гледна точка към революциите и следствията от тях за човека и обществото. И тримата създават своя драматургична форма. В пиесите си Константин Илиев създава свой почерк на сюжетиране, свой начин на композиране на ситуациите, на образите.
Казах по-горе, че материалът, с който работи, е винаги български. Самото понятие „материал” е Брехтово. Константин Илиев работи например със сюжети от българската история именно в смисъла на Брехт – като месинг, от който може да се изработи тромпет или тава. Тоест, като материал, чиято обработка е същественото. Начинът на използването му е важното, защото той показва гледната точка, темата на автора. В този смисъл, използването на сюжети и фигури от българската история – като Левски, Кръстю Никифоров или Яворов – при Константин Илиев се различава радикално от използването им в традицията на българската историческа пиеса. Казано накратко, те са средство/материал, чрез който театърът да покаже неща с близки на сърцето и паметта на зрителя образи. И тези неща засягат големите казуси на съществуването му сега и тук.
Дали гигантските преобразувания на ХХ век са преобразували драстично живота на човека, населяващ българската география и история? Дали революциите изобщо променят човека? Дали локалното проявява „глобалното", дали чрез големите сюжети на века се проявяват тукашните особености, различия, девиации, невралгични точки и обратното? Все въпроси, които сродяват Константин Илиев с Бюхнеровата традиция. Но в своите пиеси авторът оголва „казусите" в българската култура, оставяйки ги отворени - без да ги увива в утешителните пелени на митовете. Впрочем, в неговите пиеси Хроносът на Историята винаги се сблъсква с безвремието на Мита. В най-чиста форма това се вижда може би в „Куцулан или Вълча Богородица”. Защото в ретроспективно отключеното кратко време на живота на режисьора, Константин Илиев включва българското историческо време, а с него и дългото време на европейската история. От своя страна, чрез фигурата на човек-вълк, в дългото историческо време е вписано вечното митологично време. В тази сложна работа с движението през времето драматургът представя индивидуалното битие като социално, а модерния човек - като колаж от формирали го (и провалили) съществуването му исторически събития и идеи.
В повечето от пиесите му има един документален пласт, който остава невидим за зрителя. Но той е преработен така, че да даде възможност на героите да разгърнат възможните видове поведение. В този смисъл, едва ли ще сгреша, ако кажа, че Константин Илиев е изследовател на човешкото поведение. Но не е ли такъв всеки значим драматург изобщо?
---
Не се получи юбилеен текст. Вероятно защото не обичам юбилеите, а и защото не владея юбилейната реторика. В 80-годишнината на Константин Илиев най-хубавото е възможността отново да осмислим значимостта на драматургията му. За да стане поне отчасти ясно на онези, които тепърва ще го четат и поставят, защо пиесите му са ценност в българската култура. Иска ми се тези думи за нея да са относително смислен опит за такова обяснение.
А ако не са, нека все пак кажа „Честито! И за много години!”
Виолета Дечева
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”