Български  |  English

Когато устните и кожата
си спомнят...

 
Разговор с проф. Хараламби Паницидис за превода му от гръцки на Спомни си, тяло, избрани стихотворения от Константинос Кавафис (София: Критика и хуманизъм, 2017)
 
- С какво се характеризира българската традиция в преводите на Кавафис? Какво от нея приемате - и на какво се съпротивлявате?
- Кавафис е може би най-превежданият гръцки поет у нас, като преводаческите усилия са разположени в един времеви период от няколко десетилетия – от шейсетте години на миналия век до първото десетилетие на нашия век. Тези факти дават основания да говорим за българска традиция в превеждането на Кавафис. Не са малко имената на тези, които са правили това: Стефан Гечев, Атанас Далчев, Александър Муратов, Георги Мицков, Кръстьо Станишев, Здравка Михайлова, Николай Петков, Борис Жогов, Константинос Марицас. Едни от преводите са публикувани в различни антологии на съвременната гръцка поезия, други – в самостоятелни издания. Самостоятелни издания на стихотворения на Кавафис имат Стефан Гечев, Георги Мицков и Константинос Марицас. Мисля, че с най-голямо приближение към изказа и стилистичните особености на поезията на Кавафис се отличават преводите на Стефан Гечев, както и преводите на отделни стихотворения, направени от Здравка Михайлова, Николай Петков, Борис Жогов. Уважавам добрите намерения и постиженията на всички други, но трябва да отбележа, че техните преводи не са правени от гръцки език. Незнаенето на гръцки език, както и на особеностите на александрийския гръцки, на който пише Кавафис, водят до доизмисляне, доукрасяване на превода, като твърде много го отдалечават от смисъла, логиката и изразността, присъщи на автентичния текст. Тук бих прибавил и поостарялата вече лексика на преводите, на места сякаш съзнателно архаизирана, което също подвежда читателя. В това отношение, с малки изключения, направеното от Стефан Гечев е действително сериозен опит за препредаване на поезията на Кавафис на български език. Накрая не мога да не спомена и превода на Констанинос Марицас, който обхваща всички стихотворения на Кавафис. Основната стратегия на преводача, както самият той експлицитно посочва в своя увод, е буквалният превод. Без да подценявам неговите усилия, ще си позволя бележката, че буквалният превод в много отношения не се съобразява с канона на езика, на който се превежда, и поради това в много отношения подобен превод може да заблуди читателя относно действителната интонация, смисловите и емоционални акценти на превеждания текст.
- Как превежда поезия философът? Вашата философска интерпретация на Кавафис ли предизвика появата на преводите?
- Преди доста време започнах да превеждам отделни стихотворения на Кавафис, за да преценя сам как бих се справил. Тези преводи, разбира се, не бяха публикувани, не съм се и опитвал да го правя, но няма да крия, че не останах разочарован от себе си. Сега, когато имах възможността да преведа повече стихотворения, усетих тежестта на отговорността публично да представиш реализацията на едно свое намерение. Предполагам, че всеки преводач с удоволствие превежда авторите, които обича. Да работиш само над автори, които обичаш, невинаги се случва, особено когато си професионален преводач. В това отношение имах късмет, макар професионалните ми занимания да са в друга сфера. Що се отнася до Кавафис, винаги ме е впечатлявала много близката до философията рефлексивност на неговата поезия, която е характерна както за нейната образност, така и за нейната стилистика. Жизненият опит, върху който е основана, е пределно осмислен и от него са извлечени онези характеристики, които придават значимост не само на индивидуалното преживяване, а постигат и въздействието на онези символни форми, в които една субектно развита чувствителност е способна да припознае другото и като свое. Оттук идва и изкушението на опитите, не само мои, за експлициране и осмисляне на връзката между философия и поетично творчество, когато това е възможно, за разбирането на определени, конкретни сфери от човешкия жизнен свят и на своеобразния начин, по който той се интерпретира и представя от тях. Възможно ли е тези два толкова различни типа отношение към и изразяване на човешкото присъствие в света да се пресрещнат и постигнат взаимодопълващи се характеристики, когато се опитват да пресъздадат този свят? Подобни въпроси са ме водили и задържали от години при Кавафис.
- Какво ново прави поетът Кавафис по отношение на базови концепти, като памет, време, тяло, желание? Към какви философски дебати бихте го присъединили?
- Много точно извеждате основните концепти, характерни за поезията на Кавафис. Кавафис е поет на спомена и темата за помненето; спомнянето е неотделима от неговата поезия. Но при него става въпрос за особена активност на паметта. Онази памет, чието присъствие не се извиква, не се предизвиква, не се търси като свидетелство или извинение или която присъства със запомненото в нашето съзнание подобно на калейдоскоп, показващ ни красиви картинки за умиляване по безвъзвратно отминалото. С други думи, това не е псевдоромантиката на завръщането при спомена като спасение, бягство или утеха от каквото и да било и за каквото и да е. В лириката на Кавафис помненето е „звучаща струна”, която наедно успява да изведе, и то различимо в поетичния изказ, подобно тоналността на музикална фраза, възникването на спомена, неговата (винаги конкретна) значимост и начинът на неговото траене в непрестанността на настоящето. Битийната закритост на отминалото просветва в наличността на запомненото, формиращо същевременно света ни – така, сякаш случилото се преди все още не си е отишло всецяло от нас и можем да го променим (една разкошна привидност, на която сме склонни да принасяме жертви!), но и като вече съвсем не наше (действителност, на която нерядко се случва да принесем в жертва самите себе си).
Както при всеки голям поет, и при Кавафис желанието е „променлива величина”, преобразявана в контекста на неговия личен и културен опит от спецификите на конкретния език и индивидуалната дързост на стила. Това, което философът често подминава, поетът опитва да удържи и покаже. Именно осмислянето на желанието, в контекста на един нов хедонизъм – проблем, който попада някак случайно в сферата на философското мислене, се разработва усилено в изкуството през XIX и в началото на XX век. Израз на ново светоусещане, което постепенно, а често и рязко, измества деонтичния наратив на старите канони, осмислящи и подреждащи „общото и частното”, за да предложи следващ modus vivendi - отстояването на самоценността на индивидуалното човешко съществуване. Отношението на поета към житейските сбъдвания на младостта и сдържаното вълнение, осмислящо опита му, е свободно съотнасяне. То успява да предаде както многозначната несъизмеримост на „формите” на желанието, така и непредвидимото втурване на нагласите на пожелаването – и тъкмо поради това излъчва разбиране за съизмеримата сладост на всяко желание. Кавафис е безкрайно чужд на онова ритуално отдаване и потъване в спомена, стигащо дори и до прекалеността на дребнаво издирващо ровене и прехвърляне на неосмислени подробности, с което някои поети и писатели запълват своите текстове. Създател на една друга, нова традиция, той противопоставя на тази словоохотлива маниерност изваяната пластичност на спомена-идея, понякога излъчващ пестеливата статичност на спомена-икона. Изгражда с изяществото на античната интуиция космоса на телесността в своята поезия, космоса на телесността като онтологичен топос на съществуването, превърнат в естетическа (и не само) енигма от желанието. Какво като изтлява тялото..! То не само не иска и не може да загърби времето, в което е желало, но и се обръща към останалото, предстоящото, за да не предаде неслучилото се. От спомена се иска не само да обгърне действително станалото, но и да възвърне енергията на неосъщественото. И това е така, защото включеността на спомена във времето при Кавафис не е свързана, както за почти цялата европейска традиция, с непредвидимостта на Хераклитовото битие, изпълващо станалото-като-не-останало, ставащото-като-не-стоящо и предстоящото-като-из-оставящо-ни. Той изтръгва не само от съществото си, но и сякаш от света – поне поетично – непримиреността на елеатите с неопределеността, с изплъзването на ставащото, разкриваща възможността (дали да не я нарека съдбовна?) на устойчива съ-временност. „Стрела, която лети и не лети” – но завинаги пронизала всяко човешко съществуване – ето тази апория като че ли най-ясно изразява метафизичния „хоризонт” на желанието, досегнат в разбирането на Кавафис.
- Защо, според вас, творчеството на Кавафис се утвърждава така бавно в канона на световната поезия?
- Едва ли би могло еднозначно да се отговори на този въпрос. Творчеството на Кавафис вече има читатели по цял свят, а също и своите изследователи. Ще се опитам да дам един възможен отговор на този въпрос по отношение възприемането на неговото творчество най-вече в Европа. Отговорът ми, разбира се, ще е основан на няколко базови интуиции, доколкото не съм се занимавал специално с историята на възприемането на поезията на Кавафис или с историята на критическите изследвания на неговата поезия. Само по себе си, подобно занимание изисква време, с което не разполагам, тъй като професионалните ми ангажименти са доста встрани от него. Разбира се, чел съм различни и не малко текстове, посветени на Кавафис, но това не е достатъчно, за да мога да твърдя, че съм специалист в тази област. Това, с което първоначално привлича поезията на Кавафис, е забележителната му дарба за превъплъщаване, вживяване в атмосферата както на конкретно ситуирана всекидневност, така и в атмосферата на далечни епохи – достойнство, дължащо се на необичайната ерудиция на поета и неговата склонност към научно изследване. Доста по-късно критиците и читателите признават другите достойнства на поезията на Кавафис, изпреварващи в много отношения откритията на световната литература от ХХ век: епико-драматичният характер на неговото творческо мислене, изборът на кратка и стегната форма, притежаваща достатъчен диапазон за многообразни обобщения и смислови проекции, динамизмът на интелектуалното начало, мобилизиращ мисленето и въображението на читателя. Тук може да се добави и строгият скептически критицизъм на поета, вниманието към взаимоотношенията между личността и социалната среда, както и към проблема за личната отговорност на човека. Не на последно място бих споменал и сдържания, изобличаващ патос на неговата поезия, обективната и на пръв поглед безстрастна оценка на своето време, създаваща впечатление за документална достоверност, които се възприемат като своеобразни методологични уроци от следващите поколения поети.
Накрая няколко думи за стилистичните особености на поетичното творчество на Кавафис, които също са били в противоречие с общоприетите предпочитания на публиката по негово време. Става въпрос не само за това, че той е дидактичен поет, но и затова, че след 1909-1910 г. той започва съзнателно да „обеднява“ своя език и да освобождава своите стихове от обичайните поетични правила – богатата образност, сравненията, метричния блясък и ритъм.
Съвсем необичайна е била, а и все още продължава да бъде, свободата, с която Кавафис дава израз на своята сексуална нагласа, но в края на краищата това, което се зачита в изкуството, не са сексуалните нагласи, а онова, което е създадено от тях. Тъй или иначе, ако можеш, преживяното трябва да опиташ да го разкажеш добре, защото това е единствената, последната възможност да му се доналюбуваш и наново погалиш, и да не се спреш пред безсилието на усмивката през сълзи, както в спомена поправяш или преболяваш онази действителност, която е била почти такава, каквато си я искал или не искал. Когато времето те застигне само като траене, само като минало, остава ти единствено плътта на твоите думи и те търсят да върнат усетеното и изваяното от цялото ти същество, а не само възприетото от погледа, припряността на пожелаването и бляновете на мисълта.
- С какви разбирания поетиката на Кавафис обогати вашия професионален и личен път?
- Сега ще се опитам да бъда лаконичен. Това, което винаги ме е впечатлявало у Кавафис, е непрестанно присъстващото разбиране, че да изразиш себе си, е не по-малко трудна задача от тази да познаеш себе си. Имам усещането, че във времето, в което живеем, решението на това „уравнение“ е почти непосилна задача.
Въпросите зададе Марин Бодаков
1 октомври 2017
още от автора
Проф. Хараламби Паницидис преподава в СУ „Св. Климент Охридски” Нова философия (XIX век), История на марксизма: основни направления; Руска философия. Преводач на Атинската полития и Физиогномика от Аристотел.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”