Български  |  English

Нобел за Казуо Ишигуро

 

Ако се съди по първите реакции, изборът на Нобеловия комитет беше посрещнат с радост, известна изненада и най-вече с облекчение. След предизвикалата полемики награда за Боб Дилън миналата година, сега “Нобел”-ът отива у автор, който е не просто възхваляван от литературната критика, а е четен и харесван от много по-обширна аудитория. Веднъж оповестен, изборът изглеждаше очевиден и изненадата се дължеше по-скоро на факта, че литературните достойнства са надделели над всевъзможните геополитически, полови, политкоректни и др. съображения. Единственият по-хаплив коментар, който внесе оживление в радостния хор, беше минорната забележка, че решението проправя пътя към отличието на „занаятчиите” от курсовете по творческо писане, тъй като Ишигуро е възпитаник на такава програма, водена от Малкълм Бредбъри и Анджела Картър. Той обаче ще е по-скоро изключението, потвърждаващо правилото. Умелото разказване на истории и пълното разгръщане на потенциала на езика – това, което се учи в курсовете по творческо писане, - при него е добре подплатено с интереса към „извечните въпроси”, към това, което прави човека човек. За Ишигуро първенство има проблемът, който се поставя и решава посредством текста. В интервю той споделя, че винаги тръгва първо от идеята, а след това търси подходящите сюжет, епоха и герои, чрез които да я изрази. Това донякъде обяснява и заиграването му с различните жанрове, благодарение на което романите му намират радушен прием и у различен тип читатели. Докато едните се плъзгат малко или много по повърхността на сюжета и се прехласват по виртуозния стил, след което поставят оценки „завладяваща!!!” или „помитаща!!!” (задължително с по няколко удивителни), за романа „Никога не ме оставяй”, да речем, по-изкушените читатели съзират в опаковката „антиутопия” само художествено средство, чрез което авторът изгражда голямата метафора за нашия неудовлетворен свят и изследва способността на съвременния човек да се самозалъгва. В последния си роман „Погребаният великан” (епидермално тълкуван ту като несръчен опит за толкиновско фентъзи, ту като притча) Ишигуро представя отчайващо правдив портрет на съвременното (западно? цивилизовано?) общество – уморено, лутащо се в безпътица с ръждясали доспехи, без памет какво е било и без надежда за друго бъдеще, освен тихия пристан на оня свят. Тук Ишигуро майсторски поставя въпроса какъв е резултатът, когато жертваме паметта в името на разбирателството и общото добруване. Въпрос, който тегне с още по-голяма сила в нашата страна и може би именно заради нежеланието ни да се изправим пред него, книгата мина толкова незабелязано у нас.
В България Ишигуро е познат най-вече с екранизираните си произведения, които отдавна са се превърнали във филмова класика. Днес със задачата да го утвърди като автор се е заело издателство „Лабиринт”, което своевременно публикува Погребаният великан и преиздаде Остатъкът от деня (превод Правда Митева) и Никога не ме оставяй (превод Мария Донева). Можем само да се надяваме, че сега, след Нобеловата награда, на български ще видим и другите три романа на Ишигуро, сред които е и смятаната от мнозина за най-хубава негова творба - The Unconsoled („Безутешните”).
Владимир Молев, преводач на Погребаният великан
 
 
За да не се разпадне,
обществото понякога трябва
да забравя миналото си
 
Разговор с Казуо Ишигуро
 
За много читатели по света името Казуо Ишигуро извиква в съзнанието образа на незабравимия герой на Антъни Хопкинс - застаряващия иконом в екранизацията на най-известната му книга, „Остатъкът от деня”, режисирана от американеца Джеймс Айвъри.
Кой би предположил, че писателят, измислил образа на софистицирания иконом, ще разгърне сюжетната линия на най-новата си книга на територията на една Англия, населявана от великани и дракони, глупави суеверия и вековни митологии?
Новият роман на Ишигуро, който е плод на десетгодишен труд (в даден момент съпругата му настоява той да започне всичко отначало, защото смята първите сто страници за незадоволителни), разказва историята на раждането на съвременна Англия в песен, вдъхновена от великите легенди за Артур, в която двама влюбени, вече на възраст, Биатрис и Аксел, се опитват да намерят сина си, изгубен някога на вражеска територия.
 
- Защо избрахте действието на романа ви да се развива в периферията на Римската империя – там, където по-късно ще се оформи Англия?
- В действителност, персонажът на Артур никога не е представлявал сериозен интерес за мен. За сметка на това обаче онова, което ме вълнува, е тайнствеността на онази епоха - историческият вакуум. Никой не знае какво точно се е случило в Англия в онзи интервал от около 150 години - между изтеглянето на римляните и завладяването на страната от англосаксонците. И причината е съвсем проста - след като римляните се оттеглят, писмените архиви изчезват.
Вероятно е имало геноцид, етническо прочистване, както е модерно днес да се казва. Англосаксонците са дошли доста бързо и са избили британците, които са живеели в Англия. По-късно някои историци правят извода, че става въпрос по-скоро за постепенно засилваща се асимилация.
Но каквото и да се е случило, за мен този период е метафора. Той ми позволи да говоря за случаи на геноцид във времето, в което живеем днес – за тези в бивша Югославия и в Руанда. И мога да го правя, без да навлизам в сферата на журналистическия жанр или на докладите. Това, което ме интересуваше като романист, бе да извадя сходни ситуации, за да покажа как работи човешката душа. Защото, принципно погледнато, в основата си този период е неутрален.
- Но наистина ли смятате, че можем да направим паралел между онези общности, които са изключително примитивни, и развитата цивилизация, която познаваме днес?
- Да, убеден съм. Според мен, всяко общество се гради върху основата на едно колективно лицемерие или прикриване. И тук имам предвид както робството, колониализма, така и Втората световна война. Вземете, например, Южна Африка. За да се избегне гражданската война и за да може хората да заживеят заедно, те трябваше да изпаднат в доброволна амнезия. И поради тази причина, в края на апартейда избегнахме онази кръвопролитна баня, от която всички се страхуваха. По същия начин, и в края на Втората световна война страни като Германия, Япония и Франция бяха принудени да забравят случаите на взаимни наранявания.
- Не се ли страхувате да разочаровате почитателите си, като разказвате за живота на примитивни индивиди при положение, че в романа си „Остатъкът от деня” поставяте на преден план едно цивилизовано до съвършенство общество?
- Във всяка от моите книги сменям декора. Но темите винаги са сходни. Обичам да изследвам различни вселени, за да мога да обхвана големите теми от различен ъгъл. Разликата с предишните ми романи е, че тук описвам общности, а там - отделни индивиди. Обикновено в по-предните ми книги има един главен герой, който се бори със спомените си, опитвайки се да забрави най-болезнените. И този път отново разказвам една история от миналото, която се опитва да изплува най-отгоре, но мащабът е друг – обществото.
- В какви ситуации е по-добре да забравим?
- Това е въпрос, който си поставят всички общества. Ако дадено общество не иска да се разпадне, то трябва да тегли чертата на своето минало. Но големият въпрос е - за колко дълго време. И много държави са изправени пред такава сложна дилема.
След Втората световна война Франция наказва колаборационистите, но целенасочено се взима решение обикновените войници да не бъдат преследвани, защото в противен случай Франция ще се разпадне, без да може да се възстанови някога. Това се случва и в Япония. Японците забравят, че са били агресори.
- В същото време, вие давате примери, при които спомените могат да бъдат използвани, за да събудят стари вражди.
- Да, тъкмо това се случи в Руанда и в бивша Югославия. Общности, които винаги са живели в хармония, една сутрин отварят очи и се оказва, че чувството за толерантност между тях е угаснало. И причината е, че съвсем умишлено са събудени стари спомени от междуетнически конфликти. Започват да се правят внушения, че всеки отделен член от общността трябва лично да носи отговорност за последствията от стореното по-рано. В Северна Ирландия се случи същото. Изведнъж бяха разпалени спорове на няколкостотин години. И тъкмо това съзнателно манипулиране на паметта ме интересува.
- От исторически книги ли черпите вдъхновение за описанието на колибите и селата от миналото?
- Те са плод на сериозни изследвания плюс полет на въображението. Не исках да бъда исторически прекалено точен, нито да потъна в зоната на свръхестественото. Митологията около крал Артур не ме вълнува кой знае колко. Това, което всъщност ме интересува, са суеверията на хората и въпросите, които те си задават за света около тях. Какви опасности се крият в дивите гори? Създанията, които си представях, великани или дракони, съответстваха на образите, раждащи се във въображението на хората. Но дотам. В книгата няма летящи чинии, защото по онова време те не са налични в човешкото въображение. А по отношение на пейзажа, черпих вдъхновение от Исландия. Прекарал съм там 15 дни. Изключителна страна, много странна. Никакво усещането, че живеете в XXI век. Ненормални метеорологични условия, абсурден вятър. Вулканична зона, сякаш си в първобитната епоха. Когато се опитвах да опиша моята Англия от преди хилядолетие, си представях исландски пейзаж. Особено вътрешността на страната – истинска планета Марс.
- Нахлувате в съзнанието на влюбена двойка от онова време...
- Не съм автор на исторически романи. Използвам миналото като метафора, за да разкажа какво преживяваме днес. Поставям си въпроса: когато една двойка наближи края на живота си, преживяла много неща - и приятни, и не толкова, трябва ли да си припомни всичко? Или е по-добре човек да забрави някои по-мрачни моменти в една връзка?
Това е в сила за всякакъв тип човешки отношения - не само между мъж и жена, но и между баща и син, между брат и сестра. Стои въпросът – зависи ли любовта от тези спомени и ако те изчезнат, може ли любовта да продължи да съществува? Винаги в основата седи едно и също питане - кога е по-добре да си спомним, а кога - да забравим...
- Черпили ли сте вдъхновение от филми като „Ескалибур” (1981) и „Ланселот от езерото” (1974), за да пресъздадете митологичната вселена в романа си?
- Гледах „Ескалибур" преди години. Британският режисьор Джон Бурман написа няколко думи, когато книгата ми излезе в Англия. Според мен, искаше да разбере дали съм гледал филма му... Това ме зарадва, защото го харесвам като режисьор. Допада ми и филмът на френския режисьор Робер Бресон.
Но филмите, които преди всичко са ме вдъхновявали, са японските – екранизираните истории за самураите, както и някои уестърни на Джон Форд или Сам Пекинпа. Тях винаги съм ги обичал. Онези уестърни със силуета на самотния ездач, уморен и смазан от живота, който обаче никога не спира да се бие. А през това време обществото продължава да се развива, въоръжавайки се с нови кодове, които ездачът не може да разбере. И пред нас застава самурай, който хем е извън времето, хем все още е опасен. Това е типажът на героите, които описвам в книгата си. Американският актьор Уилям Холдън (1918-1981) от „Дивата орда” (1969) отговаря много на него. Що се отнася до образите на самураите, те не са ми чак толкова любими във филмите на Куросава, който изпитваше по тях носталгия.
Самият аз произхождам от семейство на самураи и съм израснал с всички тези истории, с остарели сюжети. Самураите са отделна каста в Япония – кастата на войните. Имам снимки - като бебе, позиращо пред самурайски мечове. Куросава продължи да използва някои от тези кодове на честта. Но лично аз предпочитам филмите на Масаки Кобаяши, които са много антисамурайски. Той смята ценностите на самураите за фашистки. Това са филми, в които често виждаме един най-обикновен герой, заплетен в мрежите на суровата самурайска каста.
- Вашият роман е ли реплика на така модерните днес истории за супергероите?
- Това не е екшън роман. Накрая драконът се оказва жалък и уморен. Това е животът. В битките, когато най-накрая се обявява примирие, всички са на ръба на изтощението. И драконът трябва много да е остарял вече. Дори и най-великите империи залязват по този начин... Рядко се обявява мир, преди ужасните кървави сблъсъци да изчерпят и последните сили на борещите се. И това се случи в Западна Европа през втората половина на ХХ век. Първата половина бе страховита и е едва ли не чудо, че днес живеем в мир. Но за да може той да настъпи, трябваше да преживеем най-големите нещастия. Това е трагичният начин, по който действа Историята. Макар и да ми е тягостно да го призная.
- В края на романа отсичат главата на дракона. Тук не можем да не направим паралел с обезглавяванията на заложници в Близкия изток...
- Нямаше подобни неща, когато пишех тази сцена. Това е комбинация между най-тъмните пластове на човешката душа и необходимостта медиите да показват на обществото все по-страшни и зрелищни картини. Има нещо дарвинистко в тази битка, в която всички искат да заемат най-предни позиции на сцената.
- А вие, който в цялото си творчество сте изследвали най-тъмните пластове на човешката душа, изненадан ли сте да откриете тази нейна чудовищна страна?
- По-скоро не. Няма нищо кой знае колко необичайно. Ситуацията в Европа в началото на ХХ век беше по-лоша. Човечеството никога не е падало толкова ниско. Но днешна Европа е родена в тази кратковременна деменция и това ми дава основание за надежда. Можем да се оплакваме заради еврото и кризата, но ето, че вече 70 години живеем в един рай!
Какво ще се случи в Близкия изток? Може би същото. Не знам какви са тези хора, лекари или студенти, които внезапно стават джихадисти. Но, според мен, в тях е развита някаква изкуствена памет. Принудили са ги да повярват, че са част от една обидена общност.
И конфликтът в Северна Ирландия сякаш никога нямаше да приключи, защото едно събитие, случило се преди триста години, бе преживявано от главните замесени лица като току-що нанесено им лично оскърбление. Изглежда, че човешките същества са способни на такова морално и психологическо объркване.
Това се случи и в Босна. Една сутрин едни хора се събудиха и изгориха къщата на своите приятели. Някой бе възбудил в тях отдавна забравени спомени, карайки ги да си мислят, че току-що са ги изстрадали.
В Руанда ситуацията с хуту и тутси е същата. Днес отбелязваме двадесетата годишнина от геноцида. Руанда е малка страна, където всички се познават. И днес, толкова скоро след кланетата, които не са пожалили ни едно семейство, тези хора живеят в мир. Всеки познава убийците на близките си, но заедно са намерили пътя към мира. Не знам обаче дали това може да продължи още дълго.
- Вие сте пренаписали романа си два пъти?
- Може и така да се каже. Бях написал около шестдесет страници и показах текста на жена ми. А тя каза: „Не, не става”. Обикновено не показвам нищо на никого. Но за мен това бе нов свят, посветих му много време, за да мога да си го представя - чрез проучвания и размисъл. И проблемът не бе само да променя нещо тук или там. Трябваше да започна всичко отначало.
Жена ми смяташе, че забележката й има основание - не съм намерил верния език. В първия си вариант книгата бе много по-сложна, защото се опитвах да предам историята на архаичен език. А след това пробвах максимално да опростя нещата, махайки понятията, казани на характерния за онова време английски. Той придаваше малко по-странен вкус на историята, но оставяше усещане за езика, който се е говорил в онази епоха. В крайна сметка, смятам, че накрая книгата се получи.
Разговора води Дидие Жакоб
Превод от френски Иван Николов
l'Obs, 19.02.2015
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”