Български  |  English

Полски и български
реминисценции от лятото

 
Горещата вълна, наречена Луцифер, вдигна температурите у нас над 35 градуса и ни вкара в дълбока летаргия. Но Луцифер съвсем не се ограничи до Балканите и Южна Европа. Той успя да прекрачи и границите на Полша, където също предизвика небивали горещини, но не и лятна нега. Напротив, поляците кипнаха. При това младите. Не само във Варшава, практически във всички сравнително големи градове - на 100 места излязоха на улицата 18-20 годишните гимназисти и студенти. Излязоха с искания президентът Анджей Дуда да наложи вето върху опитите на правителството, излъчено от ПиС (партията на Ярослав Качински „Право и справедливост”) да си осигури контрол над Върховния съд и върху избора на съдии. В предложените поправки към закона за съдебната власт те видяха заплаха за правата си, гарантирани от конституцията. И се изсипаха на протест. Не в подкрепа на някоя от опозиционните парламентарни сили, нито дори под егидата на КОД (Гражданско движение за защита на демокрацията). Свикаха се по мрежата и излязоха спонтанно заради основните ценности, които им гарантира основния закон. Разбраха, че търсените промени лично ги засягат. Свалиха си от интернет и си разпечатаха простия, минималистичен шрифтoв плакат на Лука Райски: дизайнерски изПиСана самата дума: kon sTY tucJA с изсветлени сричките TY и JA (аз).
Всъщност, в Полша още от миналата година непрестанно ври напрежение. Най-масово се изливаше чрез протестите, свиквани периодично от КОД. КОД обаче не се превърна в обединяваща сила, оказа се, че някои от предводителите й са корумпирани, а други на практика саботират движението. От своя страна, никоя от опозиционните политически партии не успя да повиши рейтинга си. Всичко това ни е дълбоко познато от развитието на българския политически живот – протестите от 2013 година не премахнаха олигархичния модел „кой” и затихнаха.
В Полша обаче постоянно възникват стълкновения около културни каузи: например, заради опитите на властта да кадрува в театрите и да налага цензура върху репертоара им. При това, на знакови театри, като Вроцлавския драматичен и дори Стари театър в Краков, станали в миналото световноизвестни с постановки, които никой никога не си позволяваше да цензурира.
Най-много спорове предизвика провокативната пиеса „Проклятието”, поставена в театър „Повшехни” във Варшава от хърватския режисьор Оливер Фрлийч по мотиви от едноименната пиеса на Станислав Виспянски. Заради някои сцени, отнасящи се до християнски светини, спектакълът беше охулен от представители на културното министерство и католическата църква, а организирани тълпи се опитваха да пречат на публиката да влиза в театъра. Ръководството на театъра не се подаде на натиска и „Проклятието” продължава да е най-популярният спектакъл на варшавските сцени. Не само там. Това лято скандалът около него избухна с нова сила и придоби смехотворна окраска, когато на XIX Театрален преглед в Хожув местният католически клир също реши да реагира. На хората бяха раздавани флаери със следния текст: „Господи Иисусе, в Твоята кръв потапяме този театър, неговите стени, подиум, сцена... Нека Твоята кръв да го очисти от цялата духовна мръсотия...”. Свещеници влязоха в ролята на театрални критици и от амвона можеше да се чуе, че въпросната пиеса не е пиеса, режисьорът и актьорите са псевдо, а зрителите й са паплач.
Всичко това обаче, колкото и абсурдно да звучи в съвременна Полша, с нейните богати театрални традиции, няма как да се отрази на политическата подкрепа за правителството, лансиращо именно католицизма като обединяващ нацията. Защото тези спорове изглеждат или поне се представят за противопоставяне между тези, които ходят на театър, и другите, които ходят на църква. Макар че конфликтът се отнася до основни свободи и изобщо не опира до вярата, той налива вода в мелницата на хилядите избиратели на ПиС, които се почувстваха изключени от бързия икономически просперитет на страната и решиха да накажат предишното правителство, което го осъществи.
Това показват и новите сондажи: ако изборите са сега, ПиС може да разчита на 40% от избирателите. И това, въпреки победата в борбата за независимостта на съдебната власт, подкрепена от младежките улични протести, които принудиха президента да наложи вето и върне за преработване предложените от правителството поправки в закона (поне на две от трите).
Убедени в политическата си неприкосновеност, управляващите не крият намеренията си да цензурират културата, нещо повече, да наложат естетически ценности според диктуван от тях канон. Ето какво каза Елжбиета Витек, шеф на кабинета на премиера: „Трябва да може да се различава високата от попкултурата. И това ще бъде направено. Естетиката ще се реализира в рамките на уроците по полски език, по история и в часовете по общо възпитание.” На въпрос за тематиката на тези занятия, тя смътно отговаря, че ще бъде налагано понятието за красиво, за което бил говорил Ярослав Качински на конгреса на партията Право и Справедливост.
Колкото до медиите, там също се готви „реполонизация” и „деконцентрация” – тоест, изгонване на чуждестранните собственици и налагане на контрол върху информацията. Министерството на културата не крие, че подготвя няколко наредби, които да предложи за гласуване в парламента. Явно обилното финансиране на проправителствените медии, които манипулативно отразяваха уличното недоволство – ту омаловажавайки го, ту оприличавайки го на Киевския Майдан – не е достатъчно. Целта е да се докарат до фалит частните вестници и телевизионни канали, които изразяват проевропейски настроения. Изобщо, правителството на ПиС консеквентно налага все по-авторитарен и националистически дневен ред, Полагат се огромни усилия да се създадат подходящи кумири и младежта да бъде вкарана в патриотичната тържественост на нови ритуали с нови авторитети, като мемориалното шествие, упорито провеждано всеки месец на датата от катастрофата в Смоленск – 88 подред...
В тази посока бяха и посегателствата към ежегодния рок фестивал „Спирка Уудсток” в Костжин на Одра, където, по подобие на някогашния американски фестивал, за няколко дни се събират групи и фенове, за да пеят и свирят любимата си музика. Откакто ПиС е на власт, фестивалът е обявен за събитие с извънредни мерки за сигурност, което позволява редица досадни рестрикции и намеси на полицията в атмосферата на фестивала. Както и изискването за скъпо струваща собствена охрана. Тази година всичко това беше наложено с особено старание, вероятно отчасти в отмъщение заради политическата активност на младите, и накара организаторът на полския Уудсток Йежи Овшяк да извика от сцената: „Не си играйте с рокендрола! Не гази с ботуши моя, нашия свят!”
Всичко това парадоксално ме изпълва с надежда. Защото на протеста срещу контрола над съдебната власт, където излязоха масово младите поляци, я нямаше идеята за разделението между Полша на големите центрове и Полша на отдалечената провинция. Още по-малко такова разделение има в контекста на рокфестивала, провеждан на открито край малкото гранично градче. Вероятно част от протестиращите за разделението на властите младежи са чели съветите на американския историк от Йейл Тимъти Снайдър, специалист по Източна и Централна Европа, който призовава, въпреки предрешените резултати, все пак да протестираме заради собствената си идентичност и заради по-далечната бъдеща перспектива. Още по-вероятно е по-голямата част от публиката на „Спирка Уудсток” да не са и чували за него. Но ако властите продължават арогантно да се опитват да посягат на радостта от свободното им общуване, те ще се вдигнат масово. Без да теоретизират, че става дума за основни ценности и за личностна автентичност. Без дори да познават лидерите на демократичната опозиция от миналото или от настоящето.
А след две години ще отидат да гласуват. Не е съвсем ясно как, но със сигурност - срещу рестриктивните политики на ПиС. Тогава може би Полша отново ще стане образец за демократичност сред страните от бившия социалистически блок.
---
И в София, благодарение на Луцифер, жълтите павета бяха нажежени и пусти. Може би затова тихомълком мина решението на ВАС, откриващо възможности за строителни интервенции в Пирин, както и перспективата, че всички ще плащаме огромни глоби заради сериозни нарушения в защитената зона „Натура 2000” около Калиакра. Успокоенията на премиера, че хем има заповед за пред Европа, та да не плащаме, хем ще опазим интересите на всички, едва ли са убедителни, защото как ще изпълним решението на Европейския съд, което задължава България да възстанови унищожени степи и коридори за миграция на птици, без да премахнем километри ветрогенератори, комплекси и т.н. И как, като не го изпълним, ще ни се разминат глобите? Но, благодарение на подобни хватки, достойни за ораторското изкуство на някой селски адвокат, патосът на недоволството лесно се прехвърля срещу изискванията на Европейския съюз, срещу експертите от БАН, срещу организациите на зелените, без да се осъзнае, че още дълго пенсии и заплати няма да се вдигат заради неприкосновеността на олигархичната кохорта. Еколозите се задоволиха с разходки по тв студиа и комисии, корабът на Green Peace във Варна направи поредната си впечатляваща акция срещу използването на пластмасови изделия в световен мащаб, но улицата не се вдигна срещу незаконните застроявания и съоръжения по морето. Може би, защото за такива каузи протестира единствено софийската улица, а тя явно масово беше на море.
Няма видими протести и срещу последователно въвеждания все по-голям контрол на изпълнителната върху съдебната власт, който ще бетонира въпросната неприкосновеност. Настоящият мъжествен президент не намери за нужно да се противопостави, като наложи вето на съответните промени в закона. Апелите на почти цялата извънпарламентарна опозиция останаха на хартия, а улиците на София бяха все толкова празни. Изглежда, в жегата Протестна мрежа предпочете да се вслуша в съветите на лекарите и се въздържа да призовава хората, вероятно от загриженост за здравето им.
Тази дълбока летаргия ме вкара в дълбок песимизъм. Изглежда не само мен, защото все по-често чувам, че нямало смисъл, защото и тъй „те” си правят каквото искат, или пък: какво ще им протестираме на „тях”, само яхат недоволството ни, а не могат да прескочат парламентарната бариера. На всичко отгоре, „те” и „тях” имат различни адресати, но патосът на отхвърляне е един и същ. Така протестите се превръщат в територия на привържениците на Слави Трифонов.
Всъщност, имаше миг, когато си помислих, че не всичко е загубено, че има все пак социална енергия и солидарност. Поводът беше много скръбен, но ме изпълни с оптимизъм: погребението на Кристиан Таков. Разбира се, не самото погребение, а фактът, че в България имаше човек като Кристиан Таков, който явно би могъл да обедини хората около съществени ценности, а не около идеологеми и бизнес интереси.
Студентите, отишли да оплачат любимия си преподавател, трудно могат да бъдат квалифицирани като високомерни салонни „соросоиди”, които регистрират дейност, за да усвояват дотации. Извилата се опашка в градинката на „Шишман” не се делеше и по политически пристрастия. Като че се беше осъществила онази солидарност, към която той се стремеше, призовавайки ни да не се изживяваме като по-умните и по-цивилизовани, търсещи изход за своята недооцененост в демократично отворените граници на Европа, а да се загрижим и за онези изоставени хорица по затънтените райони на България, за които Терминал 2 не означава нищо, тъй като нямат дори превоз до аптеката в съседното село.
Кристиан Таков трудно би могъл да бъде наречен човек от жълтите павета, въпреки инсинуациите на жълтата преса. И като гледах множеството хора, които едва ли го познаваха лично, но явно изпитваха чувство на загуба, си помислих, че все пак не всичко е заблатено и хората няма да се откажат да отстояват поне основната негова цел: да се запази законността, която гарантира правата ни, въпреки олигархично бетонираната власт. Помислих, че голям брой от онези, дошли да демонстрират съпричастност към скръбта на близките на Таков, биха се мобилизирали солидарно да протестират в защита на каузите му. Само че тогава валеше дъжд. После настъпи жега и летаргия.
---
А в Полша вече е календарна есен. КОД отново свиква масови протести из цялата страна срещу планираната съдебна реформа, целяща да доведе правораздаването там до състоянието на съдебната система у нас, която нашата прокуратура и правителство упорито отказват да реформират. Дали пък няма да се окаже, че сме крачка напред от поляците. Въпросът е: по пътя накъде?
 
Варшава - София
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”