Български  |  English

Китайският световен ред

 
Преди десет години журналистът Джеймс Ман публикува книга, озаглавена „Китайската фантазия”. В нея той критикува американските политици за това, че използват т. нар. „успокоителен сценарий” с цел да оправдаят политиката си на дипломатическо и икономическо обвързване с Китай. Според тях, Китай трябва да бъде оставен да се възползва от всички плюсове на глобализацията, тъй като така ще прегърне демократичните институции и ще подкрепи американския световен ред. Вместо това, Ман прогнозира, че Китай ще остане авторитарна държава и че неговият успех ще насърчи и други авторитарни режими да се противопоставят на натиска за промяна.
Предсказанието на Ман се оказва вярно. Китай се възползва от нарастващия потенциал на неограничената глобална търговия, за да се превърне в страната с най-развита търговия и с втората по големина икономика в глобален план. Той е най-големият търговски партньор на всяка, взета поотделно, държава в Азия. Не на последно място, там се комплектуват всички малки елементи, които се произвеждат на различни места в региона. Шестдесет и четири държави са се присъединили към инициативата за изграждане на инфраструктура от типа „Един колан – един път” (OBOR), която стартира през 2013 г. и представлява пристанища, железопътни линии, магистрали и летища, свързващи Китай с Югоизточна Азия, Централна Азия, Близкия изток и Европа. Това е един „Нов копринен път”, който, ако успее, ще разшири значително икономическото и дипломатическо влияние на Китай. На конференцията на OBOR в Пекин, например, в средата на май, присъстват 29 държавни глави.
В същото време, Китай остава авторитарна, еднопартийна държава, която се крепи от все по-силна военна сила. Военният бюджет на Китай нараства със същия темп като БВП-то му. През изминалите 25 години, например, той се е увеличил от 17 милиарда долара (през 1990 г.) на 152 милиарда долара през 2017 г. или 900 процента. Това позволява на Китай да се снабди със самолетоносачи, високотехнологични оръжия, свръхмодерни подводници и средства за кибервойна, които са сериозно предизвикателство за американското военно господство в Азия. Китай значително разширява своето военно присъствие на онази територия, която нарича „близки морета” и е около крайбрежието му, а дори в Тихия и Индийския океан.
Китай заема тази нова властова позиция, спазвайки правилата на Световната търговска организация, към която се присъединява през 2001 г. Но през 2016 г., след 15 години членство в СТО, западните правителства решават, че е необходимо да се отрекат от ангажимента, поет в момента, в който Китай се присъединява към тях – а именно, Пекин да получи пълен „статут на пазарна икономика”. Причината е, че този статут прави по-трудно за другите държави членки на СТО да съдят Китай за дъмпинг – т.е. за продажбата на продукти на по-ниски от производствените цени, с което той направо отвява конкуренцията. Пекин получава обещание този негов статут да бъде признат, но при положение, че успее да се превърне в пазарна икономика от западен тип.
Това обаче не се случва. Вместо това, държавата продължава да контролира китайската икономика, като усилията й са да разшири пазарния дял на китайските предприятия, както на територията на страната, така и в чужбина. Пекин развива промишлен шпионаж, за да придобие модерни западни технологии и насилствено да прехвърли технологии от Запада към китайски предприятия чрез съвместни предприятия и споразумения за сливания. И за известно време (макар и не в момента), той потиска обменната стойност на своята валута, за да стимулира износа. От 2006 г. Пекин използва различни форми на регулация, които не са забранени от СТО, но целят да затруднят чуждестранния бизнес да навлезе и конкурира вътрешния пазар. Освен това, тези норми дават предимство на китайските предприятия най-вече в авангардни области, като производството на полупроводници, усъвършенствани производства и информационни и комуникационни технологии.
Все по-широко разпространяващото се икономическо влияние на Китай допринася за процъфтяването на популистки и антиглобалистки движения не само в много страни на Запад, но и в САЩ на Доналд Тръмп.
Във впечатляваща реч по време на среща на световния икономически форум в Давос през януари 2017 г. тъкмо китайският президент Си Дзинпин, а не някой друг - европейски или американски лидер - направи сериозна защита на глобализацията.
Президентът Барак Обама се опита да укрепи американските съюзи в Азия с надеждата да запази контрола си над Китай. За разлика от него обаче, президентът Тръмп постави под съмнение смисъла на съюзите с Япония и Южна Корея, след като се оттегли от Транстихоокеанското партньорство и за известно време ограничи така наречената американска „свобода на навигацията” в Южнокитайско море. През април на срещата на върха в резиденцията в Мар а Лаго, щата Флорида, Тръмп смути всички, като се държа като ученик на Си Дзинпин, слушащ го внимателно, докато се изказва по въпросите за нарастващата ядрена заплаха в Северна Корея. Тръмп каза: „След като в продължение на десет минути слушах [Си], разбрах, че не е толкова лесно”. След това американският президент се отказа от кампанийната си инициатива, в рамките на която обясняваше как ще вдигне митническите тарифи за Китай. После Тръмп предизвика Пекин, обвинявайки го във валутни машинации, надявайки се, уви, напразно, че по този начин ще го насърчи да реши проблема с Пхенян вместо Вашингтон. В крайна сметка се получи тъкмо обратното - заплахата нарасна заради успешния тест на Северна Корея, извършен на 4 юли, когато тя изстреля ракета с капацитет да достигне до Аляска.
А за да сгъстим краските над американското президентство, ще кажем, че семейството на Тръмп е на заплата на Китай, като приема печалбите си под формата на търговски марки. И тук говорим не само за марката „Тръмп” и „Иванка”, а и за влагането на китайски инвестиции в проекти за недвижими имоти „Кушнер”. Когато базираната в Ню Йорк организация „Китайски трудов наблюдател” (China Labor Watch - CLW), защитаваща правата на работниците, публикува информация за лошите условия на труд във фабрика, в която до скоро са се произвеждали обувки с марката „Иванка”, китайските власти задържат тримата проверяващи на CLW. И това е единственият случай, в който се задържат инспектори на трудовата организация, направили публично достояние факта, че правата на китайските работници се нарушават.
Тези знаци на объркване в американската политика увеличават икономическото и политическо влияние на Китай. В Азия филипинският президент Родриго Дутерте зае по-мека позиция в сравнение с тази на предишната филипинска администрация по отношение на териториалния спор с Китай за Южнокитайско море и се съгласи на голям китайски търговски и инвестиционен пакет. Малайзийският премиер Наджиб Разак се съгласи на първата покупка на китайски кораби за флота си; а южнокорейците гласуваха за нов президент - Мун Дже Ин, който обеща по-близки отношения с Пекин. Виетнам пък засили дипломатическите и военните си отношения с Китай.
Японският премиер Шиндзо Абе се придържа към съюз със САЩ, но ако американската политика продължава да проявява слабост, Токио, в крайна сметка, ще бъде изправено пред избор - дали да направи компромис по отношение на териториалните претенции на Китай в Източнокитайско море или да заеме по-твърда позиция.
В новата си книга „Обречен на война” Греъм Алисън, директор на Центъра за наука и международни отношения „Белфер” към училището „Джон Кенеди” на Харвардския университет, пише, че „доколкото може да се види с просто око, определящият въпрос за бъдещия глобален ред е дали Китай и САЩ могат да избегнат „Тукидидовия капан” – а именно, евентуална война между една доминираща сила и друга, която все повече увеличава влиянието и мощта си.
Две други нови книги, които се доближават до темата, но по много по-различен начин, показват, че Китай не е толкова опасен, колкото много коментатори ни карат да мислим. Майкъл Ослън, изследовател в консервативния институт „Хувър”, обявява края на Азиатския век, преди той още да е набрал сила, защото водещите азиатски държави, включително Китай, не са възприели така наречените „приятелски” бизнес практики, демократичните политически реформи и сътрудничещите си регионални институции, които биха им позволили ефективно да съперничат на Запада. Оливър Щюнкел пък е изследовател с интереси най-вече върху Бразилия и заема по-скоро леви позиции. Според него, възходът на Китай и на други азиатски държави е вече необратим факт. Тази промяна в силите обаче, смята Щюнкел, не представлява сериозна заплаха за западните интереси. И макар че и в двете книги става дума като цяло за Азия, на Китай се отделя ключово място в аргументацията им.
Анализът на Ослън почива на набор от идеи, известни още като Вашингтонски консенсус – това е вярата, че свободните пазари, свободната търговия и демокрацията са необходимите елементи за икономически растеж и политическа стабилност. Но тъй като китайският случай опровергава тази теория, Ослън смята, че страната ще изпадне в затруднение, преди още да се превърне в сериозно предизвикателство пред американската доминираща позиция на световната сцена.
Той вижда много проблеми в китайската икономика, включително прекалено големия брой и размер на държавни предприятия, непрозрачно корпоративно управление, огромен държавен дълг (200% от БВП според някои оценки), „балон” в сектора на недвижимите имоти и прекалена зависимост от износа. Но това просто допълва описанието на начина, по който функционира китайската икономика, а не прави по-силна аргументацията при обяснението защо тя ще претърпи крах.
В действителност, китайската икономика не е толкова уязвима, колкото си мисли Ослън. Първо, китайската валута, юанът, не е свободно конвертируем. Ето защо разполагащите с юани трудно могат да правят големи инвестиции без разрешение на правителството си. Разбира се, има достатъчно свободни китайски капитали в чужбина, които биха позволили закупуването на недвижими имоти от висок клас във Ванкувър, Лос Анджелис и Ню Йорк, но това едва ли е достатъчен аргумент, за да се правят валутни спекулации с юана. На второ място, както американският долар се радва на „твърде голямата привилегия” да бъде смятан за изключително скъп, макар и зад него да няма сериозно материално покритие, така и китайският юан се приема от участниците в китайската икономика, а дори и в някои страни в чужбина. Това дава възможност на правителствата да печатат пари, а освен това стимулира икономическия растеж при ограничен риск от инфлация.
Трето, в китайската икономика както длъжниците, така и кредиторите са предимно правителствени субекти. Затова правителството може да коригира дълговите си взаимоотношения, без да причини финансова криза. Пекин се пребори, като използва предишни надхвърляния на дълга, за да си създаде „компании за управление на активите” (или „лоши банки”), прибиращи лошите кредити на държавните банки. Това решение се оказа работещо и подобна тактика може отново да се приложи, ако стане необходимо.
В книгата си Ослън дава убедителни примери за степента, в която корупцията по високите етажи нанася удар по легитимността на еднопартийния режим в Китай и за това колко неефективна е властовата пропаганда, борейки се за нейното запазване. Въпреки това, социологическите проучвания показват, че китайската общественост дава доверието си на режима, що се отнася до икономическия растеж и сериозната битка срещу корупцията.
В същото време, Ослън приема гледната точка на неназован специалист по Китай (най-вероятно става дума за уважавания учен от университета „Джордж Вашингтон” Дейвид Шамбау). Тойказва, че китайският режим е навлязъл във фаза „финална игра”. Това може и да е вярно, но подобно предсказание се прави от десетилетия и на човек му е трудно да повярва в него тъкмо сега.
Ослън възприема китайския режим като азиатските политически системи в Тайланд, Мианмар и Малайзия. Те не са развили правителства от западен стил, макар и да са примери за „недовършени революции”. Поради тази причина, Ослън попада в капана на заблуждението, смятайки, че политическата стабилност е равна на демократизация.
За разлика от Ослън, Щюнкел не вярва, че китайската власт ще отслабне, но смята, че китайските амбиции са по-скоро икономически, а не военни. Вярно е, че Китай е изградил и укрепил пясъчни острови в Южнокитайско море, увеличил е състава на своите мисии в мироопазващите операции на ООН в Африка, има малка военноморска база в Джибути, използва военноморските си сили за евакуация на 36 000 китайски работници от Либия и изпрати кораби, които да участват в международния патрул за борба с пиратството в Аденския залив.
Но, според Щюнкел, тези действия от страна на Китай няма да доведат до превръщането му в глобална военна империя, каквито са Съединените щати. За Китай ще бъде трудно да защити своята не много здрава мрежа от икономически интереси, използвайки военна сила. Огромните инвестиции на Китай в ресурси и инфраструктура в чужбина могат да се изплатят само ако в тези бурни региони има мир и той се поддържа с политически средства, включително и чрез спазване на буквата на закона в международното право.
Според Щюнкел, Китай иска единствено да запази основните елементи в световния търговски ред, от които до този момент се е възползвал толкова много, а на следващ етап смята да го доразвие, за да си спечели по-голямо влияние в международните институциите. А поради факта, че американският Конгрес до скоро отказваше да разреши по-голямо право на глас на Китай в Световната банка и в Международния валутен фонд - и тук можем да добавим - защото Китай натрупа огромен запас от чуждестранна валута, която трябва да инвестира - Пекин реши да създаде онова нещо, което Щюнкел нарича „паралелен ред” на международните икономически институции. Той идентифицира 22 новосъздадени международни институции, като се започне от Азиатската инвестиционна банка за инфраструктура и се стигне до Шанхайската организация за сътрудничество, а междувременно се мине и през Зоната за свободна търговия в Азиатско-тихоокеанския регион, в които Китай е участник и обикновено - водещ член.
Според Щюнкел, институциите са по-скоро „паралелни”, а не „алтернативни”. Те осигуряват инфраструктурни инвестиции, регулират търговията, улесняват международните плащания и осъществяват дипломатически разговори и дискусии по сигурността по същия начин, по който го правят и подобни западни институции.
Те работят съгласно правила, които са в сила и за съществуващите институции в същите области и техните екипи продължават едновременно и като членове на по-старите институции. Според Щюнкел, тяхното създаване е за добро: ще осигурят допълнителни платформи за сътрудничество (както между незападните сили, така и между тях и западните им колеги). Всички тези институции ще задълбочат интеграцията на Китай в световната икономика и вероятно ще намалят риска от конфликти.
Ослън и Щюнкел рисуват „успокояващи сценарии”, ако използваме словосъчетанието на Джеймс Ман. При тях или настъпва китайски възход, който се задържа толкова дълго, колкото да не се превърне в сериозна заплаха за американските интереси, или този разцвет влива нова жизненост в съществуващия международен ред. Но и двата сценария са твърде оптимистични. Макар че темпът на растеж в Китай се забави, имайки предвид, че преди имаше двуцифрено изражение, а през 2016 г. бе 6.7% (което, според някои икономисти, е силно преувеличено), то сега трябва да отчетем, че той предстои да се забави още повече. А малцина очакват, че в обозримо бъдеще темпът на растеж ще падне под 3%.
Както Щюнкел подчертава, и при 3-процентен икономически растеж, Китай неизбежно ще изпревари американската икономика, дори и тя да ускори собствения си темп на растеж, просто защото населението на Китай е четири пъти по-голямо от това на Америка. След още няколко десетилетия икономиката на Китай ще бъде два пъти по-голяма от тази на Съединените щати. И дори да настъпи икономическа или политическа криза, тя единствено ще забави възхода на Китай, но няма да успее да го върне в състоянието на бедност във времето отпреди реформата.
Щюнкел звучи убедително, когато твърди, че Пекин се грижи основно за политическата стабилност у дома и икономическото разрастване в чужбина, но не и за насърчаването на авторитарния му политически модел в останалата част от света.
Китайските лидери също нямат за цел, както твърдят някои, да изгонят Съединените щати от Азия или да „управляват света”. Те обаче преследват две цели, които се сблъскват с важните американски интереси (и тук оставяме настрана злоупотребите на Китай спрямо САЩ и по-специално изкривяването на американо-китайските икономически отношения - проблем, който може да бъде решен по пътя на преговори).
Първата цел на Китай е желанието й да промени военния баланс в Азия. По дългото си крайбрежие Китай се изправя пред редица американски съюзници и партньори: Южна Корея, Япония, Тайван, Филипините, Сингапур и Виетнам. В района има около 60 000 американски войници, а американските бази в Гуам и Пърл Харбър командват Тихия океан.
Непосредствено на дванадесет морски мили от китайския бряг, които определят суверенните му „териториални води”, Седмият флот на САЩ провежда редовни операции по събиране на информация и наблюдение. По дължината на сухопътната си граница Китай се сблъсква с американски военни подразделения, съюзи и други части, изпълняващи споразумения за военно сътрудничество - в Афганистан, Пакистан, Централна Азия, Монголия и Индия.
С увеличаването на китайската мощ, управляващите в Пекин не желаят да бъдат приемани за толкова „заплеснати”. Те днес са в състояние да притиснат Южна Корея, така че тя да отмени разгръщането на американската ракетна система за защита при атака от голяма надморска височина; могат да преместят китайските военни кораби и подводници през стратегически проливи между японските острови; могат да оспорят японските претенции към няколко острова в Източнокитайско море; могат да натиснат Тайван да приеме обединение с Китай; могат да подложат на натиск и американски кораби и самолети в Южнокитайско море. Всички тези ходове са предизвикателство за установените американски позиции в Азия.
Вторият сериозен сблъсък на интереси е свързан със свободата на словото и мисълта. Режимът е свръхчувствителен по отношение на имиджа си заради крехката си легитимност у дома. Това кара Китай да се ангажира не само с най-обикновени връзки с обществеността и медиите по целия свят, но и го принуждава да използва дипломатически натиск, отказ от визи, финансово влияние, наблюдение и заплахи, за да контролира какво журналистите, учените, китайските студенти и учени говорят за Китай в чужбина.
Усилията за заглушаване на критиките се простират до институции за защита на човешките права като Съвета на ООН по правата на човека в Женева, където Китай има свои представители, които работят, за да гарантират, че той и други авторитарни режими не подлежат на критика. Китай дори достига Холивуд, където филмови студия, желаещи да стъпят на китайския пазар, все повече избягват да представят Китай в неблагоприятна светлина. Тази офанзива представлява особено предизвикателство за Запада, защото става невъзможно да се прилага обичайното клише във външната политика за баланс между ценности и интереси. И тъй като Китай разширява усилията си в посока контрол навън, нашите ценности се превръщат в наши интереси.
Някои наблюдатели предполагат, че американците се оттеглят от Азия, за да могат да отговорят на желанието на Китай за по-голямо военно влияние в собствения му регион. В книгата си за Китай от 2011 г. Хенри Кисинджър пише, че двете страни (САЩ и Китай – бел. пр.) се споразумяват за „Тихоокеанската общност”, възприемайки го като „регион, към който принадлежат всички - и Съединените щати, и Китай, и други държави - и в чието мирно развитие всички участват”. Идеите на Греъм Алисън за това как да избегнем войната звучат също толкова успокояващо: „Разберете какво Китай се опитва да прави”; „изградете стратегия” и „поставете вътрешните предизвикателства на централно място”.
Други стратези са по-конкретни, предлагайки САЩ и Китай да установят отношения на взаимно приемлив баланс по въпросите на сигурността, като си направят взаимни отстъпки по отношение на Тайван, спорните острови, военните мисии, офанзивните и отбранителни ракетни системи. При такъв подход Вашингтон и Пекин могат да докажат, че нито един от тях не се стреми да застраши интересите на другия в областта на сигурността.
Проблематичното при тези предложения е, че Пекин ще ги възприеме по-скоро като молба да се съгласи на натрапчивото американско присъствие в ситуация, в която балансът между силите няма как да бъде възстановен по друг начин. От американска гледна точка пък, едни изпреварващи ходове от страна на Вашингтон при настоящите китайски амбиции само биха унищожили доверието между всички съюзници не само в Азия, но и навсякъде другаде по света. А една евентуална дестабилизация няма да е от полза нито за американските, нито за китайските интереси.
Ослън препоръчва овладяване възхода на Китай чрез засилване на военното присъствие на САЩ в региона. Той си го представя по следния начин – трябва да се изградят допълнителни връзки - например с Индия и Индонезия - над съществуващата система от съюзи; трябва да се засили и американският натиск за демократична трансформация. И САЩ трябва да се придържат към тези политики, докато „китайските лидери ... не разберат ползите от конструктивния ангажимент”. Това е мощен визионерски поглед, който се сблъсква с три препятствия - липса на съгласуваност между администрациите във Вашингтон, която е необходима за изпълнението на съответната стратегия; нежелание от страна на Индия, Индонезия и дори на официални американски съюзници като Южна Корея и Япония остро да се опълчат срещу най-голямата и все по-разрастваща се регионална сила; почти нулевата вероятност Китай да приеме подобна американска позиция за благоприятна за него.
От своя страна, Щюнкел препоръчва на Съединените щати да разширят участието на все по-засилващите се сили в съществуващите институции, така че те да имат справедлив дял на влияние; да насърчат Китай и други страни с нарастващо влияние да допринасят в още по-голяма степен за глобалните обществени блага, като мироопазващите операции на ООН, антипиратските патрули и контрола над климатичните промени, като „изцяло прегърнат, а не толкова критикуват или се опитат да изолират” новите паралелни икономически институции, които Китай създава.
Това са конструктивни идеи, които обаче не засягат основните проблеми на регионалната сигурност и правата на човека.
САЩ трябва да си сътрудничат с Китай в областите, в които съществуват общи интереси, като например неразпространението на ядрени оръжия и климатичните промени (независимо от позицията на администрацията на Тръмп). САЩ трябва непрекъснато да настояват за отваряне на китайската икономика на реципрочна основа - усилие, което би било много по-успешно, ако САЩ останат в Транстихоокеанското партньорство. Но за да успеят САЩ адекватно да реагират на нарастващата военна мощ на Китай, те трябва да държат твърда позиции по отношение въпросите, в които се сблъскват стратегическите им интереси, като например Тайван и американското военно присъствие в Южнокитайско море.
Но преди всичко, САЩ трябва да защитават още по-енергично международните стандарти за спазване на човешките права и свободи, отколкото през последните години. Няма смисъл да се отстъпва пред силните гласове на чувствителния китайски режим дори и в случаите, когато Пекин все по-често се намесва в американските свободи. Конкуренцията, сблъсъкът между позиции и взаимното тестване между САЩ и Китай са неизбежни и така ще продължи вероятно и през следващите десетилетия. Но за да може Вашингтон да направлява тези процеси, той трябва да даде много точна оценка на китайските интереси. Дори по-вярна от тази на собствената си страна.
 
Ню Йорк Ривю ъф Букс, 12.10.2017
Превод от английски Димитър Марков
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”