Български  |  English

Припадъкът на Падък

 
Трети ден след изтреблението в Лас Вегас по медиите все така тече чудене относно мотива на Стивън Падък да извърши този масов разстрел. Брат му Ерик вярва, че нещо го е накарало да превърти, но нито има идея какво е, нито вярва, че някой има. Бенджамин Уолъс-Уелс в “Нюйоркър” нарича това търсенето на смисъла, но, според него, мистерията ще остане неразгадана.Хората жадуват за смислено, но просто обяснение, та светът да продължи да изглежда подреден по привичния им тв-начин, който като мастна капка е изтласкал въображението от мисловната им клетка.
 
Не е задължително човек да е тъп, за да е неспособен да прозре как определена конфигурация от житейски и характерологични обстоятелства може да доведе човек като Падък до идеята за разправата. Достатъчно е просто да е останал настрани от изкуството и литературата: “Престъпление и наказание”, “В наказателната колония”, “Вавилонската лотария”; или пък да не е взел насериозно “Мълчанието на агнетата”. Затова на хората им се ще Падък да беше терорист, а Маша Гесен[1] и Томас Л. Фридман[2] обясняват защо. Или поне да е луд, болен, дементен. Тогава, на принципа “не е луд, който яде зелника, а който му го дава”, вината отива при онези, направили възможно закупуването на толкова много потенциално автоматично оръжие, т.е. при законодателите-консерватори и НОА, оръжейното лоби, както се провиква либералният хор, предвождан от Джими Кимъл[3]. Или пък да е еманация на чистото зло. Последните две обяснения впрочем съжителстват при Тръмп – при кой друг? – който не вижда противоречие помежду им.
Прецизността и мащабът на операцията подвеждат местния шериф Ломбардо да допусне наличие на помощник, да вярва, че Падък е планирал да се измъкне невредим и да е скептичен относно неведението на партньорката на Падък, която две седмици преди събитието той експедира в родните й Филипини, а после й праща и пари да си купи къща, тъй че тя решава, че я напуска.
Преди време Фон Триер стана персона нон грата в Кан, след като публично заяви, че е способен да разбере Хитлер. Mutatis mutandis, но смея да твърдя, че Падък не ми стои като чак такава загадка.
Бил е мултимилионер, можел е да си позволи всичко, но се е придържал до круизове и казина при относително евтини две жилища и две коли. Два пъти разведен, от четири години живее с жената, която току-що свидетелства, че няма нищо общо и нищо не знае. Няма деца, живял с нея в комуна за богати пенсионери. Баща му бил избягал от затвора банков обирджия и освидетелстван психопат с 20-годишна присъда, който осем години успял да остане на свобода под носа на закона. Стивън Падък е на 64 години. Представен като полупрофесионален комарджия, той всъщност е бил особен тип играч: посветен единствено на електронния покер, при който няма противници, няма блъфиране, няма интуиции, има математика и преценка на вероятностите. Явно е имал страст и към оръжията. Тя изглежда е започнала преди десетилетия като частно колекционерство, но е добила мощен импулс след октомври 2016: за една година той се е сдобил с нови 33 оръжия, повечето от тях полуавтомати. Все пак фактът, че за тази страст сякаш никой не е знаел, внушава съзнание за нередност и за потенциално вкарване в употреба на оръжието, кристализирало – примерно преди година – в план.
Хората, познавали Падък – брат му, приятелката му, пенсионерите от дома, съседката от Флорида – са категорични: той е бил нормален, свестен, тривиален човек без видими отклонения. Не е бил общителен и е наложил и на приятелката си своя чужд й стил на живот, но пък й е помагал да пътува много. По професия счетоводител, поне от 30 години не е работил на пълен работен ден, но е печелел от недвижими имоти и дори е помогнал на единия си брат, Ерик, да се замогне. Видимата му страст е била към хазарта, тайната – към оръжията, но той е успял добре да се престори на прохождащ колекционер, тъй че покупки, тайна за близките му, да са до една законни и проверени от ФБР.[4]
Ако обичаш живота и близките си, това обикновено помага да цениш живота и на останалите хората. Ако обаче си суисидален, това драстично смъква цената на живота на другите, без задължително да засяга грижата за близките. Философският самоубиец, този, който е прегърнал идеята за безсмислието на живота, по правило е опасен и за чуждите, не толкова за своите. Преди година-две един германски пилот от Луфтханза с диагностицирани суисидални импулси се самоуби и погуби заедно със себе си двеста и кусур човека. Падък е по-различен случай, по-малко взрян в края си и с друг приоритет, но не по-труден за въобразяване. Мисълта за безсмислието на съществуването, особено на по-зряла възраст, е по-очевидна и лесна за поддържане от тази за неговия смисъл и ценност. Може да ни се струва, че самоубийството във финала на изтреблението е колатерално, но аз не бих се доверил на шерифа, че Падък е планирал да се спаси или да вземе заложник. Отказът от собствения живот е предпоставка за деянието, почти както при немския пилот, само дето тук самоубийството е калкулирано като последствие, като логичен ефект, увенчаващ деянието.
На чудовищната постъпка на Падък се противопоставят жестовете на героизъм от страна на много хора по време на касапницата. Но ако Падък беше на концерта и някой стреляше от 32-рия етаж на близкия хотел, той, струва ми се, също би помагал на хората около себе си. Тогава би се оказал в друга роля. Не му е била чужда и ролята на член на семейството. Брат му Ерик твърди, че е бил нормален, загрижен за близките си след урагана Ирма, притеснен за майка си, на 89 и останала без електричество, влюбен и глезещ приятелката си. Все пак, залогът на масовия разстрел е бил далеч по-висок от грижата за душите на близки и любими.
Защо му е на този относително успял човек с любяща жена до себе си и отплащаща му се страст към хазарта да избива невинни хора? Това е въпросът.
Да започнем от там, че Падък не е обичал хората, не ги е харесвал. Правел е жестове към близките и любимите си, но като цяло хората са му били чужди, досадни и най-вече пречкащи се: нощта преди разстрела той на два пъти се е оплаквал от съседа си отдолу заради шума и музиката. Падък е типичен мизантроп-технократ, на когото хората са му се пречкали в контакта му с машините: стоял е далеч от емоционално-психологическия аспект на покера, който не играел на маса с противници, заемал е местата пред покер машините на станалите само за отдих, играел е методично, логично, решително и много бързо, казват, като статуя, на която само ръцете и очите й се мърдат, като машина. Избягвал приятелства и близости, учтив, но хладен.
От друга страна, явно е бил суетен или поне се е докарвал пред близките си: канил е брат си и децата му да споделят лукса на лас-вегаското му битие, оставил е и у брат си, и у партньорката си впечатлението, че играе с далеч по-големи залози от действителните. В същото време е гонил всякакви дискаунти, промоции, бонуси и облекчения, които му е носел животът на лоялен клиент на казината. Впрочем, преди години без успех се бил опитал да осъди собственика на казиното “Метрополитън” заради неравност в пода, причинила му средна телесна повреда. В психологическия му профил на логичен, методичен и скрупульозен технократ с добре овладяна и калкулирана мания към риска и машините трябва да се включи и суетата, по-точно големеенето му, но и арогантното му високомерие и незачитане на другите: ходил е да пафка дим от пура в лицата на запалилите в негово присъствие цигара, държал се е настрани от тълпата на случайните комарджии и е ползвал запазено място във вип залите за електронен покер. Към всичко това следва да се прибави напредващата възраст и изострящите се алергии към всякаква козметика, химикали и лекарства. Въобще, Падък ни се изправя в цял ръст като твърде типичен американец от успелите преследвачи на личното щастие: рационален технократ, който страда от болежките на цивилизацията, обича семейство и близки и презира и отбягва останалите хора. Мизантропията му е по-скоро форма на системна досада, без всъщност да изпитва силни чувства на човеконенавист – по-скоро съчетанието от презрение, страх и погнуса от човешката глупост. Не бих се учудил, ако е изпитвал допълнително презрение към пасивните зрители, примерно към шумната публика на шумни концерти. И колкото и да е бил извън политиката, вероятно е бил озадачен от президентската победа на Тръмп миналия ноември, чиито поддръжници – шумни, сантиментални, носталгични националисти, които с кънтримузикалната си вреченост на Америка ще да са му се виждали забележително тъпи.
В същото време, неговата трудно прикривана мегаломания и претенция за гениалност все по-категорично се сблъсква с гласа на реалността, с царството на необходимостта: той е успял и богат, но не е нищо изключително; обича лукса, но може да си го позволи по-скоро като дарена екстра за лоялен клиент, докато личните му притежания – къщи, коли – остават сравнително скромни. Бива го, но не е нищо особено. В същото време, нищожни същества като Тръмп, попзвездите и спортните величия събират любовта на широката публика, с което тя само доказва колко е тъпа и колко основателно е пренебрежителната досада, която изпитва към нея. Хората го плашат, отблъскват и не спират да му се пречкат. Възрастта напредва, хазартът вече не го радва, обича приятелката си, но тя е толкова шумна, общителна и влюбена в живота, към който той най-после осъзнава, че е изгубил и тръпка, и интерес, че вече не му е и до нея. Вече не може да лети заради алергиите си, които няма да му позволят да си поднови лиценза, покерът му е писнал, от всичко му се е отщяло; и всичко това кристализира в решението да си отиде с един голям удар.
Ето как преситеният и износен покерджия, прогледнал за неоснователността на мегаломанията си, решава да приключи с живота чрез чрезмерен финален залог – да постави рекорд за най-смъртоносно масово изтребление на хора от един-единствен извършител. Този мъж с умения и мозък, който се е забавлявал цял живот без особено въображение, се е почувствал достатъчно възрастен, за да не очаква нищо повече, но и достатъчно потентен, за да замисли и осъществи нещо разтърсващо в своята простота и ефикасност. Хазартен технократ-мизантроп с интерес към оръжията, които от години се трупат неупотребени – ами това си е гърмяща смес! Оттук до идеята да приключи, като даде воля на презрението си към живота и към хората с нелепата им любов към него, е само една крачка. Всичко може да я предизвика, разбира се: голяма загуба на пари или позиции, раздяла, терминална болест, но защо не и нелепата изборна победа на Тръмп, която окончателно доказва, че хората са изтрещели и заслужават да бъдат избавени от мизерията им. Дребният милионер Падък, комуто животът е отмилял, решава да го разиграе в една финална лотария, последна руска рулетка – кой и доколко ще оцелее и кой не под дъжда от куршуми, изсипани от 32-рия етаж на любимия му хотел за времето, което си е отредил – точно десет минути. Борхес в знаменития си разказ “Вавилонската лотария” разказва как тя добила истинския си облик и размах едва когато в нея, освен печалбите, били предвидени и загуби, при това не само парични, но и морални, и физически: затвор, загуба на крайник, смърт. Не е нужно Падък да е чел Борхес, за да е негов добър читател. И ето го: мизерно амбициозен тип на залез, изпълнен със завист и презрение към попкултурните икони по сцени и арени, към култовите ритнитопковци, към оня хвалипръцко и към зяпналите ги несметни маси лапнишарани, той решава да покаже на какво е способен – не задължително нещо свръхмерно и сюблимно, по-скоро съответно на действителния му мащаб.
Падък, този тривиален модерен американец от лас-вегасов тип, лишен от вери, каузи и привързаности играч на пазара и в казиното, не е обичал да е актьор в чужди пиеси и е решил да приключи като автор, въвличащ в пиесата си много хора. В действията му няма послание или кауза, а само прощално себеосъществяване посредством човешката тълпа. С този свой висок етаж, от който сипе огън, Падък като да се прави на Бог, на някакъв Deus ex Machina, обзет от мания за величие. Ала амбицията на Падък не е дотам хюбрисна. Тя е еманация на една човешка, твърде човешка воля за ултимативно себеосъществяване на мизантроп-технократ, отърсен от ценности и задръжки, обладан от машиноидната алеаторика, както и от презрение към хора и живот. Падък се държи низменно човешки: като маниак, решен да подобри рекорд с претенции за книгата на Гинес; като аморален артист с дефицит на талант и с оръдията на смъртта като подръчни изразни средства.
Впрочем, именно липсата на искания и послания го превръща в автентично послание за възможните опустошения, до които може да доведе модерният живот. Не е задължително, но помага човек да е поживял в САЩ, за да усети тази учтива и дружелюбна индиферентност към хората-маса от страна на “случайния елит”, т.е. на хората, обяздили меркантилизма на Америка, с тяхната страст към играта във всичките й форми, винаги по-голяма от живота, който най-много да е залог в нея. Виждам Падък, който си е дал точно десет минути стрелба към арената – между 10:05 и 10:15 – след което е пострелял малко през вратата на апартамента си, ранявайки хотелския пазач, за да си осигури още за гледката, която да потвърди презрението му към хората като тълпа, която се крие зад себе си и тъпче сама себе си. Едва ли е имал очи да види солидарността и саможертвата. После се е застрелял, както е планирал поначало. Убил се е по екзистенциални и естетически, не по етически причини: за да окръгли рекорда и творбата си, която поначало започва с отречение от и отрицание на живота.
Неизбежно идва наум дежурното клише за баналността на злото. В методичната безчувственост на Падък като да има нещо от Айхман, от технократската му бюрократичност, но при далеч по-осъзната мизантропия и презрение към живота. Ако концлагерните началници са слушали Бетовен, за да заглуши по ленински свръхчовешката му музика гласа на жертвите, Падък се е вълнувал главно от Остъровата музика на шанса. Това е зло, но не като абсолют, а като рекорд, като самоцелна в безсмислието си творба с бриколажни средства. Най-противното в неговото дело е това преобръщащо тривиализиране на ключови символи на успеха в модерния свят: индивидуална амбиция за себеосъществяване, поставяне “за целта” на “висока цел”, замисъл и разработване на план за постигането й, ефективното му привеждане в действие и успешното му довеждане до край, включващо и завещаването на собствения труп, и на загадката за мотива.
Без съмнение, неволното послание на Падък е това на абсурда и безсмислието на живота, на всеки живот. Но то може да ни накара да погледнем с отчуждено очуднен поглед към удоволствената страна от живота ни, в който пълним многохилядни стадиони, на които шепа хора ритат топка или бичат халтура. Падък сочи към нас като пасивни зрители на спортния спектакъл, на попкултурното зрелище, недостойни за дара на живота. Той е и въплъщение и на пределната виртуализация на човешките отношения, която прави другите нереални, герои в електронна игра, щъкащи мишени, sitting ducks.
Падък е оптика, съвременен Херострат или по-точно - самоубийствен Савонарола, ударил по чистия живот, по нашето zoē. У него няма претенция за саможертвен героизъм в името на кауза или висша цел, която ислямските нещастници си приписват, няма нищо от техния разкаян катарзис и изкупление за неправедния им живот. И все пак, без да иска, Падък, който се е опитвал да бъде господар на живота си, но е признал провала на това усилие, може да ни помогне да прогледнем за това какво правим с животите си, които идиот като него може да реши безразборно да отнеме.
Падък е отвратителен в суетния си припадък да покаже какво може да постигне, докъде може да стигне и доколко може да падне индивидуалният човек, лишен от задръжки, илюзии и любов към другите и към живота, само и само да преживее гнусната наслада на това петнайсетминутно шоу на изтреблението, заради осъзнато мимолетния рекорд и заради безсмислената самоцелност на една творба, в която се оглежда абсурдната крехкост и случайност на човешкото съществуване.
… докъде може да стигне човек, извисил ниския си жизнен хоризонт до снизхождащо послание, за което самият той е сляп.
… докъде може да стигне в иманентната си самоубийственост днешната ни цивилизация, за която и тя е сляпа.
Това убийство е самоубийствено. Затова е и дотам непонятно.
 
P. S. На въпроса защо все пак САЩ възнамеряват да нападнат Ирак, невинна държава, нямаща нищо общо с 11 септември, Дик Чейни беше отговорил: “Because it’s doable!”, “Защото става да се направи”. Падък е един възможен плод на тази всевъзможност, на тази непоправима правимост.
 


[1] https://www.newyorker.com/news/news-desk/why-we-should-resist-calling-the-las-vegas-shooting-terrorism
[2] https://www.nytimes.com/2017/10/03/opinion/stephen-paddock-las-vegas-terrorism.html
[3] https://www.newyorker.com/news/john-cassidy/after-the-las-vegas-shooting-jimmy-kimmel-names-names
[4] Легални се оказват и добавките, превръщащи полуавтоматичното оръжие в автоматично. Употребата на модифицираните полуавтомати всъщност не била законна, но това едва ли му е било грижа, след като очевидно и избиването на невинни хора не е. Както казва един търговец на оръжие, ако знаеш как да си служиш с полуавтоматично оръжие и оптичен мерник, можеш да предизвикаш далеч повече поражения, отколкото посредством “spray and pray” метода на Падък, който свободно може да се преведе като “пръскай, па се прекръстяй”. Ала елементът на случайност при картечния огън ще да има общо с верността към хазарта. Това, че убитите са точно десет пъти по-малко от ранените, ще да посочва, че се е интересувал от максимален брой попадения, а не трупове. Това обяснява и усилията в посока на скорострелност, не на фатални поражения – дум-дум куршуми и пр. Падък е гонел рекорд, но не по брой на убити, а по брой на улучени човеци за единица време – точно 10 минути.

 

още от автора


1 - 23.10.2017 09:54
От: pavel emilov pavlov
Кънтри-музиката и Тръмп нямат нищо общо с масовите убийства и самоубийство извършени от Падък! На Доналд Тръмп може да му се приписват какви ли не (неволни) внушения,но не и това смехотворно внушение,че той инжектирал живота с безсмисленост,която видите ли била способна да подтикне лабилни типове към зверства!
А пък нелепите обвинения на автора към музиката,(в случая кънтри жанрът),не са от вчера. Още в края на 20-ти век вече има няколко повдигнати обвинения на Запад от родители и заведени съдебни дела срещу хеви-метал групи,че с музиката си са подтикнали децата им към самоубийство. Разбира се,тези "обвинения" са отхвърлени от съдиите.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”