Български  |  English

Нова кинематографична енергия

 
Кинокритиците Антония Ковачева, Божидар Манов, Вера Найденова, Геновева Димитрова и Людмила Дякова разговарят за „Златна роза” 2017
 
Геновева Димитрова: Не си спомням през последните години да е имало толкова интензивен и изтощителен фестивал, особено за нас, критиците, които гледаме всичко. Поне аз изгледах 41 филма – 16 пълнометражни и 24 късометражни в конкурсите и прекрасната копродукция „Уестърн“ на Валеска Гризбах. За разлика от миналата година, дебютите бяха не 2, а цели 6. С подкрепата на ИА Национален филмов център са създадени 14 от пълнометражните („12 А“ на Магдалена Ралчева и „Секс академия – мъже“ на Георги Костов са независими) и само 6 от късометражните филми. Тенденцията на новия социален реализъм, заложена от предишната „Златна роза“ с „Безбог“, „Христо“ и „Слава“, е продължена само с един филм – яростният „Посоки“ на Стефан Командарев, фокусиран върху една нощ на софийски шофьори на такси. Струпаха се доста градски филми, ситуирани най-често в София: „Вездесъщият“ на Илиян Джевелеков, „3/4“ на Илиян Метев, „Дъвка за балончета“ на Станислав Тодоров-Роги, „Малко късмет за по-късно“ на Александър Смолянов и Чавдар Живков, „Посоки“... Гледахме 7 различни филма с деца или тийнейджъри – като главни герои или двигател на действието: „Лили Рибката“ на Ясен Григоров, „3/4“, „Дъвка за балончета“, „И после светлина“ на Константин Божанов, „Радиограмофон“ на Рузие Хасанова, „Моторът“ на Валентин Гошев, „12 А“. За първи път от много време имаше 4 костюмни филма, които интерпретират различни епохи от българската история: „Воевода“ на Зорница София Попганчева за Румена войвода през първата половина на ХІХ век и борбата й срещу турските безчинства, „Врагове“ на Светослав Овчаров за края на Балканската война, „Моторът“ за българо-немски-руски отношения на село през 1943-1944, „Дъвка за балончета“ за съвременни мъж и жена и детството им в началото на 80-те в центъра на София. Гледахме и 2 чисто любовни филма без секс: „Дъвка за балончета“ и „Извън пътя“ на Николай Волев. За отбелязване е, че 5 от конкурсните пълнометражни заглавия са подкрепени на нискобюджетни сесии („Посоки“, „Лили Рибката“, „Моторът“, „Радиограмофон”, „Асансьор за пациенти“ на Иглика Трифонова), а 5 са международни копродукции („Посоки“, „3/4“, „Воевода“, „И после светлина“, „Радиограмофон“). Прави впечатление, че доста от късометражните филми са подкрепени от Ню Бояна, Национален фонд „Култура“, Нов български университет, НАТФИЗ, Арс диджитъл, а някои, като „Кораба Слънчоглед 1“ на Васил Горанов, са почти безбюджетни. И така, за мен фестивалът беше пъстър, преобладаваше жанровото кино, темите бяха разнопосочни, а някои от филмите - изключително интересни като търсения и резултат. Какви са вашите впечатления от тазгодишната „Златна роза“?
Вера Найденова: За мен този фестивал бе по-силен от предишния.Смятам, че в Правилника на НФЦ трябва да има клауза за задължително присъствие на фестивала на субсидираните от него филми плюс техните екипи, където и да са по света. Носят се различни версии за отсъствието на „Възвишение“ на Виктор Божинов, „Кораб в стая“ на Любомир Младенов, „Безкрайната градина“ на Галин Стоев. Не вярвам в тях. На фестивала видяхме филмово творчество, заредено с нова кинематографична енергия. Тя е малко разпиляна все още в индивидуални изяви и отделни елементи, по-малко синтезирана в стилистични или тематични насоки. Съгласна съм, че има жанрови филми, отворени към зрителя. Това много ми хареса. И веднага трябва да си дадем сметка за отсъствието на нормална система от кина. Не е виновно само българското кино, че не събира публика.
Геновева Димитрова: „Воевода“ и екшънът „Бензин“ на Асен Блатечки и Катерина Горанова вече имат завиден боксофис. Прави впечатление, че някои от другите филми, без да са компромисни, имат също висок зрителски потенциал: и „Вездесъщият“, и „Посоки“, и „Дъвка за балончета“.
Вера Найденова: Да, и „12 А“. Различни жанрове, параметри, качества, но филмите са отворени към зрителя. Нали за това мечтаехме. Може и да не се открояват тенденции, но усетих интерес към отношенията в семейството. Това е неизменно важна тема в изкуството, но сега във връзка с кризата - икономическа и морална - семейството е в центъра на вниманието и го видях в един от най-ярките филми - „Вездесъщият“, но и в краткия „Семейство“ на Калоян Патерков. И дори казах на младия човек да направи голям филм за това как децата се опитват да спасят брака на родителите си.
Антония Ковачева: Ще започна с това, че двама режисьори през годините са споделяли и сега го заявяват, че мислят и правят своите филми за децата си: Ясен Григоров и Стефан Командарев.
Геновева Димитрова: При това и децата им участват в тях.
Антония Ковачева: Да. Но те мислят не само филмите си, а и света, за който са направени, през децата си. За мен най-важното на фестивала е присъствието на копнежа към доброто - в кадър, зад кадър и в посока на публиката. Откривам го дори в чисто жанровия „Бензин“. Имаме нужда от добро, имаме нужда да го виждаме. И някак си логично това занимание отива към децата. Те са фокус на този фестивал – и като герои на филмите, и като мотивация за създаването им, и като търсена аудитория. Което пък води след себе си чисто естетически посоки и проблеми, свързани с автентичността на присъствието в кадър и във филмовия разказ – от една страна, има силен акцент върху натуршчиците, които са трудни за работа, а, от друга страна - тревожна липса на усет за истинност в изпълнението.
Людмила Дякова: Абсолютно съм съгласна с посоката, в която тръгна разговорът. За никого не е тайна максимата, че филмите трябва да предизвикват у зрителя доброта. И е закономерно, че много автори я търсят през призмата на детското виждане – било чрез съвременността, било чрез епоха. Тоест, не само съвременните деца, като в късометражните „Семейство“ и „Моята истина“ на Стефани Райчева, а и онези от 40-те в „Моторът“, от 1971 в Родопите в „Радиограмофон“ или от 80-те в „Дъвка за балончета“ вярват в доброто - все още не са разочаровани и наранени. Много успешно това е поднесено в „Дъвка за балончета“ - и като проекции на малките в днешните герои, и като атмосфера, и като визия - сякаш филмът е сниман на „Орво“ или „Свема“. Много интересно е и във вълшебния свят на „Лили Рибката“. Там през приказното - по-страшно или не толкова - също се налага тенденцията за доброто. Дори и свирепият герой на Калин Сърменов на финала се облагородява като баща, който вече по друг начин гледа на сина си. Начинът, по който се отнасяме към децата си, ги прави зрели хора – там, където има грубост и невнимание, трудно можеш да очакваш да се оформи благороден човек.
Божидар Манов: Смятам, че това е силен фестивал с добри и разнообразни филми. Не всички са на равнище, има неравности, но безспорно е, че се срещаме с много зрял професионализъм и радващо усложняване на авторската мисъл. Имам предвид преди всичко пълнометражната програма, тъй като поради ангажиментите ми в журито не успях да видя всичко от късометражната. Редом с исторически, като „Врагове“ и „Воевода“, има много силни филми на актуална, болезнена проблематика. Имам предвид преди всичко „Посоки“ и „Вездесъщият“, но редом с тях и други заглавия, които украсяват палитрата на тази селекция. Второ важно обстоятелство е подчертаното присъствие на относително млади автори - режисьори, сценаристи. Те имат зад гърба си солиден професионален опит. Ето, Станислав Тодоров-Роги е дебютант с „Дъвка за балончета“, но зад гърба си има много телевизионни сериали. Същото важи и за сценаристите на този филм Теодора Маркова, Георги Иванов, Невена Кертова, Тео Чепилов - през последните години те са във вълната на новите български сериали. И в „Дъвка за балончета“ са постигнали драматургия като по учебник. Тоест, професионализмът във всичките му компоненти на екранните резултати за мен лично е безспорен. Продължава могъщото присъствие на българската операторска класа. Редица оператори, които и преди са доказвали, че са много добри, сега ни показаха перфектна работа в различни стилистични, жанрови, езикови посоки: Емил Христов във „Вездесъщият“, Рали Ралчев във „Врагове“, Веселин Христов в „Посоки“, Ненад Бороевич в естетския филм „И после светлина“, Крум Родригес в „Асансьор за пациенти“...
Геновева Димитрова: Да не пропуснем и вълшебната визия на Красимир Андонов в „Лили Рибката“.
Божидар Манов: Тези имена са в момента гръбнака на операторската ни школа. Позволявам си да кажа това, защото всички знаем, че киното може без сценарист, режисьор, актьор... но е невъзможно без оператор. Да не забравяме, че част от тези филми имат признание на големите международни фестивали, което не е без значение в общото подкрепа на процеса. Всъщност, казвайки, че тазгодишната селекция е богата и разнообразна с възможности всеки да открие своя филм, в същото време съжалявам и съм някак огорчен от отсъствието на няколко очаквани филма.
Геновева Димитрова: Те ще бъдат в конкурса догодина.
Божидар Манов: Разбира се. Възможно е това да е по обективно-практически или субективно-тактически причини. Ако са тук догодина, те ще потвърдят думите ми за предусещането за продължаващо възходящо развитие. И това наистина е важно, защото бавно акумулираната енергия и самочувствие на българското кино, въпреки всички препятствия и драматични провали вече дава своите плодове. Разбира се, това не са някакви лелейни слова и венцехваления за постигнатото - в селекцията има и безспорни пробиви. Филм като „Секс академия-мъже“ дори е вреден. Такива има и в късометражната програма - поне от това, което успях да видя. Но общото впечатление е безспорно. Два филма за мен лично са локомотивите на селекцията: „Посоки“ и „Вездесъщият“. Те по диаметрално различен начин третират днешното ни живеене в една и съща България, но знаем, че успоредните линии се пресичат в безкрайността. Надявам се, че всеки от видените филми ще намери своите зрители, пък боксофисът ще покаже кой е по-контактният и комуникативен в ситуацията на разпространението им.
Геновева Димитрова: Сред пиковете на фестивала поставям и „3/4“. Той е деликатен, съзерцателен, оригинален. Също се занимава с отношенията в софийско семейство - баща, син и дъщеря. И това екзистенциално изследване е още по-интересно с факта, че абсолютно всички във филма са натуршчици - например, Тодор Велчев, който играе бащата астрофизик, си е истински астрофизик. Филмът показва безкрайни разходки, смислени разговори, въодушевяващ монтаж и невероятното момченце Ники, което е центърът на действието.
Божидар Манов: В никакъв случай не пропускам „3/4“, защото музикалното време, темпото, с което момичето се готви за постъпване в музикално училище в Германия, и тази нащърбена семейна хармония, където са трима от четирима, са въздействащи. Но имах предвид филмите с голям зрителски потенциал. Уви, „3/4“ няма никакви шансове сред публиката.
Вера Найденова: Сред пълнометражните филми наистина имаше единици, които се открояват с енергия. Бях преживяла „Посоки“ в Кан, а и, струва ми се, по-дисциплинираният и стилистично по-издържаният е „Вездесъщият“ - към филма на Стефан Командарев имам композиционни изисквания, известни дължини още в драматургията. „Вездесъщият“ е забележителен - със своята философичност, идеята е много дълбока.
Божидар Манов: И много актуална.
Вера Найденова: При това, не само с негативния момент на нарушената суверенност на индивида, а и с позитивния момент – нови познания и приближаване до библейското „който трупа знания, трупа тъга“.
Геновева Димитрова: А всъщност, скритата камера се слага, за да се проследи крадец.
Вера Найденова: Именно. В проекта действието беше ограничено като бумеранг. Съдържателно филмът е обогатен. С нова стилистика. Сигурна съм, че ще стигне до зрителя. Той е за всякаква публика, но бих казала - и за хора с повече изисквания към концептуалността на филмите. Не е за пренебрегване „И после светлина“ – любима ми е първата част, висш пилотаж, на най-добрата висота на психоанализата: менторът и момчето. Нали знаете, че младият ирландски актьор Бари Кьоеган вече е на върха на успеха – от Дъблин, от пансион за изоставени деца... Сега Спилбърг ще го снима. Що се отнася до „3/4“, адмирирам факта, че млади хора търсят нов език. Това е филм-контра на мейнстрийма. И е ход на новаторство. Но предпочитам то да се изрази в изкуство, а тук го възприех като материал, от който по-нататък може да се случи нова форма. Не ми беше интересно, за съжаление. Но го оценявам като аспект на семейната проблематика.
Антония Ковачева: Аз съм на точно противоположното мнение. Виждам много интересна връзка като режисьорски подход и като изваждане на нови значения от заобикалящата ни действителност между „3/4“, „И после светлина“ и късометражния „Моята истина“. Този интерес какво сме ние в очите на нашите деца, какво от нашия свят можем да издълбаем в тях. За мен филмът „3/4“ е абсолютно цялостен.
Людмила Дякова: За мен също.
Антония Ковачева: И като сюжет, и като разказ, и като емоционално водене. Същото се отнася и за „И после светлина“. Тъй като в комисия съм чела един от първите варианти на сценария, Константин Божанов е направил нещо драстично – обърнал е фабулата обратно. И се получава коренно различен филм със същия подход и същото дете... Започвайки от края на пътуването, изведнъж сменя акцентите на всичко. „Моята истина“ може да служи като сюжет и като гледна точка, като парола, която отваря и другите два филма. Това, което мислим за нашия свят, включително и в социален аспект, не е в света на нашите деца. Това момиченце, което видя през камерата нещо съвсем друго, го намират и „3/4“, и „И после светлина“. Важна е духовността, важна е нежността на детето, безмълвното общуване вътре в семейството. В тези филми имаме обикновен живот, който е направен красив само защото е истински. Така че, в тези филми виждам много силни аспекти като усилие на режисурата. И като поетика. Това не е особено типично за българското кино.
Божидар Манов: По повод „И после светлина“ си спомням, че като проект беше „Искам да съм като теб“. Ето как се е обърнал режисьорският вектор в другата организация. Според мен, „3/4“ е цялостен във възгледа на неговия автор. Илиян проявява амбиция, характер, демонстративна категоричност в избрания слог, разказ, език, темпоритъм. Той има право на това. Не афишираната цел на всеки дебют е да бъде забелязан. Този несъмнено се забелязва. Бих си позволил да кажа на Илиян - нека при втория си опит да помисли за публиката. Този филм е абсолютно обречен. Оня епизод, дето Ники пълзеше по улука да се качи на покрива...
Геновева Димитрова: Прекрасен епизод - той там беше предаден.
Божидар Манов: Прекрасен епизод, когато го гледаме ние във фестивалната зала. А иначе филмът е мислен и реализиран безупречно.
Людмила Дякова: Ние се радваме на това разнообразие от филми. „Вездесъщият“ и „Посоки“ със сигурност ще имат широка публика. Но не виждам защо „3/4“, „Лили Рибката“, „И после светлина“ да не се ориентират към публика, която не гледа само реалити шоута по телевизиите, иска и други филми. Разбира се, нека да има „Посоки“, но ми се иска да акцентирам върху късометражния черно-бял „Срам“ на Петър Крумов. Изключително силен филм, чийто главен герой много прилича на Бари Кьоеган. Филмът се занимава с дъното, където нещата са много страшни, а най-страшното за мен е да се срамуваш от майка си, която си изкарва хляба почтено. Момчето е без изход - не знае какво да направи в средата си. Съучениците му се присмиват, че майка му е чистачка и оттам нататък той е обречен.
Божидар Манов: Неслучайно малкият Грец е посветил филма на баща си - при тях я има чисто духовната приемственост. Кръвта вода не става.
Геновева Димитрова: Самият Красимир Крумов-Грец присъства на фестивала с филма „Охлюви“ на Албена Пунева, създаден по негов сценарий. Той носи духа му. Дори в разминаването на турските майка и син ми напомни прекрасния му филм „Под едно небе“.
Людмила Дякова: „Охлюви“, заснет от Христо Бакалов-Баки, беше сред най-добрите в късометражния конкурс. Наред със стойностните филми, като него, „Срам“, „Дупка“ на Джонатан Хайделбергер, „Моето семейство“, създадени в духа на най-добрите традиции, искам да отбележа два съвършено необичайни и различни, които грейнаха като цветното събитие на фестивала: „Кораба Слънчоглед 1“ на Васил Горанов и „Нощите на един самотен вестоносец“ на Андрей Кулев. Авторът на първия е млад човек, не е завършил филмова академия и може би точно заради това си позволява свободата да прави всичко, което ражда въображението му, при това забавно и увлекателно, с неистова енергия и налудна визия. Другият е също необичаен, но затова пък изключително професионален, мощен като внушение и респектиращ с кинематографичното си изящество - невероятно артистичен, странен и също толкова налуден, обсебващ... Но той сигурно няма да бъде усетен от зрителите.
Вера Найденова: Всичко, което казах за „3/4“, с обратен знак важи за „Кораба Слънчоглед 1“. Той е пример на ново изкуство срещу остарялото, шаблонното, стереотипното. Изключително му се радвам и дано Васил продължи в тоя дух. Много е добре, че има толкова изяви на млади хора в късометражни филми, дори мисля, че трябва да ги поощряваме да започват по този начин.
Геновева Димитрова: Те така започват.
Вера Найденова: Не са много активни. Като член на художествената комисия го казвам.
Божидар Манов: Неслучайно тази година наградата на критиката е в две версии: пълнометражен и късометражен филм. Има процес, продукция, която не може да бъде пренебрегната.
Геновева Димитрова: Неслучайно имаше и късометражно жури.
Вера Найденова: В комисиите винаги съм отбелязвала, че трябва да има повече идеи на млади хора за късометражни филми. Това е проба, добър начин да убедят и зрителя, и тези, от които зависи финансирането им, в тяхното можене. Много силно впечатление ми направи 14-минутният филм „Надпревара“ на Красимир Калушев. Отбелязвам го, защото имаше слаби и безкрили филми в тази категория. Такива бяха и като проекти.
Гледайки всичко с малки изключения, ме вълнуваше преди всичко изкусността. Професионализмът се изразява в изкуство, а не във витаене в облаците. За себе си открих две завръщания. „Срам“ ме връща към сърдитите млади англичани, а „Вездесъщият“ - към екзистенциализма. В това отношение ние нямаме традиции, но пък световното кино ги има. Другата тема, която ми се иска да отворя, е, че някои от утвърдените ни майстори ме огорчиха именно в посока на неумение. Бях изненадана, че сериозен режисьор като Иглика Трифонова в „Асансьор за пациенти“ е изпуснала ритъма. Не разбрах филмът за киноекран ли е, за телевизионен ли... Иначе има великолепни съдържателни и актьорски ядра, но просто не ми е ясен като направа. В проекта, който съм подкрепила на разни инстанции, имаше драматургичен конструкт на теза-антитеза. Тезата беше, че блазирано дете не желае да живее, а майка-работничка, болна от рак, желае да живее. И тук се срещаха нещата. Освен това обаче, и в проекта, и във филма забелязах, че в поведението на лекаря няма достатъчно интересни мотиви - професионални, граждански, всякакви. Христо Гърбов се е превъплътил великолепно, но няма мотиви. Във филма на Николай Волев „Извън пътя“ откривам интересен, фин сюжет и отсъствие на добър вкус.
Божидар Манов: Той е просто извън пътя.
Геновева Димитрова: „Асансьор за пациенти“ е експеримент. Направен е в необичайна стилистика.
Людмила Дякова: Смятам, че в него има много сериозна режисура, различна от другите филми на Иглика Трифонова. Става дума за желязна режисура в кадифена ръкавица, защото тя всичко е премислила. Друг е въпросът дали това стига до всички, но актьорските откровения пред камерата са в различна естетика – хибридна, гранична... Тази импровизационност за мен е изключително въздействаща. А като става дума за топлота и копнежа по нея, тя присъства във всеки от персонажите.
Антония Ковачева: „Асансьор за пациенти“ е в същия модел на режисьорско боравене с героите и ситуациите, както „3/4“, „И после светлина“, „Моята истина“. Но това, което в „3/4“ и „И после светлина“ е разсюжетирано, тук е концентрирано. Иглика се интересува от самите хора, импулсите, драмите пред камерата.
Геновева Димитрова: Ще ми се да се съсредоточим върху филмите с епоха. Досега те почти отсъстваха. До каква степен интерпретацията на историята е поднесена интересно? Важна ли е тя? Доколко режисьорите са постигнали съвременни внушения? За мен беше травматично преживяване, например, фактът, че 80-те, годините на младостта ни, в киното са вече епоха.
Вера Найденова: А аз какво да кажа, като помня бомбардировките?!
Геновева Димитрова: В силно сугестивния „Врагове“, ситуиран през 1913 г. в края на Балканската война край морето и създаден по исторически факт, през черно-бялото стилизиране, груповия портрет на героите и чувството за хумор, Светослав Овчаров успява да ни внуши колко жилави са кусурите на българската народопсихология.
Вера Найденова: Много хубаво е, че имаме и исторически пласт. Това е подвиг. Означава, че киноиндустрията ни става по-богата. Никак не е лесно да се създаде филм-епоха, а той разширява познавателния хоризонт. Възприех „Врагове“ много емоционално, защото дядо ми е загинал точно в тези дни на войната. Чух хора, които също се вълнуват от този филм. С трагиката си финалът му е великолепен. Много се радвам, че имаме филм и като „Радиограмофон“ – за смяната на имената на българомохамеданите в Родопите.
Геновева Димитрова: Той е по истински случай с дядото и бащата на Рузие Хасанова.
Вера Найденова: „Моторът“ ми беше много симпатичен, защото съм преживяла парадокса да посрещаме немците и после - руснаците.
Антония Ковачева: Вера, в момента говорим за автентичност на присъствието, а не за емоционално отношение към епохата. „Моторът“ е катастрофа от гледна точка на актьорските изпълнения. Шокирана съм, че Вальо Гошев, който направи финия и остроумен филм „Самотни сърца“ с чудесно водене на актьорите, не е усетил, че всичките му деца в кадър, с изключение на момичето, играят фалшиво. Това убива филма.
Вера Найденова: Мисля, че трябва да помогнем на това момче да осъзнае наивитета като стилистика, защото в това има някаква свежест. Дава цвят в българското кино и не искам да го отричам.
Людмила Дякова: Права си, така е било като замисъл, но не е успял да го направи.
Геновева Димитрова: Остроумие ми липсваше в този филм.
Вера Найденова: Аз се смях.
Божидар Манов: Дистанцията на историческото време ме кара да спомена два филма: „Врагове“ и „Воевода“. Светльо Овчаров, който перфектно познава епохата и има много документални филми, не ме изненада, че по толкова убедителен и въздействащ начин е направил силния филм „Врагове“. Със сдържана в гърлото глътка на вълнение той героизира малък факт от жестока война. И като стана дума за автентичното изображение, то не е само Рали Ралчев - тук е и сценографът Георги Тодоров-Жози, и художникът по костюмите Елена Стоянова. Всичко това насища рамката на кадъра с достоверност. При „Воевода“ имаме двустепенно усложняване – от една страна, Зорница София митологизира мита, защото, въпреки че има цитирани спомени на съвременници и разказът на Хайтов, Румена войвода, както и накрая списъкът с многото жени войводи, отдавна са митологизирани в масовото съзнание като някакъв недосегаем образ на иманентното съвършенство на жената - и майка, и боркиня, и сурова, и нежна, и драматична, и трагична. Това е вече сложна инкрустация, която малко или много разводнява свежата рецепция.
Вера Найденова: Според мен, тя прави опит да демитологизира образа.
Божидар Манов: Слагам в скоби, че е била изключително финансово ограничена. Тези натрапчиво едри кадри от къси ъгли, защото не може да покрие големия кадър на общия план, са доказателство.
Вера Найденова: Имам проблем с яснотата на сюжета, затлачва се в много текст...
Людмила Дякова: Но не можем да отречем успеха на този филм сред младите. Те го гледат масово. Защото имат нужда от такива героични жестове.
Антония Ковачева: Според мен, ключът към тоя филм е друг. Не става въпрос нито за двойна митологизация, нито за демитологизация, а за това, че Зорница вкарва в известен смисъл себе си в този мит и го осъвременява. Не съм съгласна, че едрите кадри и задъхаността са от липса на пари - те са режисьорско решение, авторски подход.
Божидар Манов: Искам да засегна въпрос, който не е естетически, но е важен - „Радиограмофон“ е най-евтиният от нискобюджетната продукция. По документи бюджетът му е 190 хиляди лв.
Геновева Димитрова: Но той е копродукция с Полша.
Божидар Манов: Именно. Ето, че има начин да се преодолее недоимъка в българското кино. Момичето е намерило начин с толкова ниска субсидия да направи филм.
Антония Ковачева: Същият е случаят с „Лили Рибката“. Или с „Посоки“.
Божидар Манов: Значи, нискобюджетният шанс работи в пълна мяра и да престанем със заблудите, че трябват много пари, за да стане добро кино.
Геновева Димитрова: Времето застрашително напредва, но не можем да подминем извънредното присъствие на българските актьори във филмите. Видяхме някои в различни превъплъщения, като Теодора Духовникова, Иван Юруков, Велислав Павлов, Стефан Денолюбов, Китодар Тодоров или Асен Блатечки (в три филма), прекрасните ансамбли в „Асансьор за пациенти“ и „Посоки“...
Вера Найденова: Цветан Алексиев в „Малко късмет за по-късно“ е невероятен в ролята си на бивш боксьор - като натуршчик.
Божидар Манов: Основният модус на всеки актьор е радостта да бъдеш друг. Когато този „друг“ е добре изграден от сценариста и добре воден от режисьора, актьорът се раздава, измисля своята типология и се появява органичният художествен резултат. Когато тези компоненти отсъстват, същият този добър актьор може да се издъни до непоносимост. Велислав Павлов обаче прави страхотна роля във „Вездесъщият“ – изнася концепцията на филма през своето лице.
Вера Найденова: Асен Блатечки присъства като холивудски актьор, бидейки себе си. Винаги с два-три различни елемента, но архетипът се запазва.
Геновева Димитрова: А колко различна е красивата Теодора Духовникова в двете си роли - ледена като скандинавка във „Вездесъщият“ и темпераментна, културна гаменка в „Дъвка за балончета“.
Божидар Манов: Дори епизодично участие може да е бляскаво, както е при Ирини Жамбонас като таксиметров шофьор в „Посоки“ - тя си прави цялостен образ с биография и логика на постъпките и го извежда перфектно.
Антония Ковачева: Говорим за българско кино, за среда, обаче и Константин Божанов, и Илиян Метев, и Рузие Хасанова живеят в чужбина и имат друг поглед към нашия живот.
Геновева Димитрова: В „И после светлина“ България изобщо отсъства, като изключим майката в Лондон.
Антония Ковачева: Това е също интересна тема, която си заслужава внимание.
Божидар Манов: В тази тенденция са и Ралица Петрова с „Безбог“ и Елица Петкова с „Жалейка“.
Вера Найденова: Изниква въпросът къде гледат – към онази действителност, която са преживели, или към нашата, където идват на ваканция?
Божидар Манов: Много любопитен въпрос, който заслужава следващ разговор.
Варна, 7 октомври 2017 г.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”