и Марксовото наследство" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Калин Янакиев, Тодор Павлов <br>и Марксовото наследство
Български  |  English

Калин Янакиев, Тодор Павлов
и Марксовото наследство

 
Проф. Калин Янакиев отново е идеологически разгневен[1] – на Маркс и дори на икономико-философските му ръкописи от 1844 г. (а оттук и на Валери Найденов), на светото триединство на Маркс, Енгелс и Ленин в иконографията на марксистите, на историята на марксизма преди 1989 г. и в наши дни, на Мамардашвили, Щедровицки[2] и зловредното им влияние върху някои от „нашите тогавашни млади”, на сегашното младо поколение марксисти, които очевидно с младежко безумие критикуват капитализма под влияние на Фуко, Дельоз и Дерида; и на какво ли не още – например, на исторически марксисти като Адорно (и на Алтюсер, тъй като и той бил такъв). Това изобщо не ме смущава (и надали смущава някого – без този идеологически гняв щяхме да се чувстваме ощетени, все едно да си нямаме Слави Трифонов на телевизионния екран и Бойко Борисов на политическата трибуна). Може някой от академичната десница все още леко да съжалява, че този гняв е загубил харизмата си, може някой от академичната левица да се подсмихва, доволен от същото; но такива статии имат идеологическо въздействие само върху онези, които и без това са мислили и преди това същото; или върху т. нар. от мен „активни борци против собственото си комунистическо минало”, накратко АБПКМ, наследници на АБПФК. Само такива като мен, които са били асистенти на Калин преди няколко десетилетия, могат да се учудват къде се изгуби онова мислещо момче от онова време, момче, с което критическият диалог бе удоволствие и за загубилия (дори да си самият ти); и не се ли тревожи, сещайки се с какви метафори осмивахме „идеологическия жанр Тодор Павлов”, че самото то – mutatis mutandis (академикът нито имаше това потекло, нито го биваше за проповедник) – е усвоило формите на този жанр. Заради всичко това аз няма да критикувам проф. Калин Янакиев за това или за онова в статията му (освен там, където е очебийно задължително) – това би било под достойнството и на двама ни. Само бих се заинтересувал какъв е нейният екзистенциалния мотив и какви биха били нейните политическите функции, след като е очевиден доброволният отказ от участие в критически диалог.
Тъй като 150 години след издаването на “Капиталът”[3] и 100 години след болшевишката революция, мотиви за хвърлянето на идеологическа ръкавица за такъв критически диалог с марксизма – каквото и да значи „марксизъм” – несъмнено има. Само че тогава ще бъдем задължени да разговаряме за истините и заблудите в Марксовата теория на принадената стойност, за Марксовата теория на труда и капитала, както и за това дали този труд не се мисли от Маркс изначално като труд на homo faber, а природата – като материя, която този homo faber формира с чук (и чрез науката, която Хусерл нарича „Галилеева”), да разговаряме за „критическата теория на технологията”, за критиката на религията и т. н. Тоест, както за научните – според мен революционни – открития на Маркс в науката, така и за влиянието на неговите модернистки догми и на идеологическата му идентификация с класата на труда върху научността на неговата критика. Като междувременно не забравяме да обсъдим историческата вина на същата критика на политическата икономия – дори тя да е революционизирала самата форма на научност – за болшевишкия експеримент и за „идеологическата окупация на човешкото мислене”; като не забравяме и несъстоялото се изкупление на онези, които доброволно са се обременили с наследството на Маркс (и все още се обременяват). Не би ли желал – вместо идеологически да заклеймява историята на това, което той си мисли, че е марксизъм – проф. Калин Янакиев да разговаря свободно по такива проблеми с нас? Както и по проблемите на историята на настоящето, което може би ще хвърли светлина върху мотивите на младите неомарксисти, които дразнят слуха му така, както нашето поколение дразнеше слуха на акад. Тодор Павлов?
Завръщането на Марксовата критика на политическата икономия в едно немарксово време – времето на свръхмодерния капитализъм – е ако не теоретичен скандал, то теоретично предизвикателство. Но то е очевидно: от университетските аудитории през скандиращите площади до кварталните кръчми и интернет кьошетата. Човечеството отново се интересува от историческата съдба на модерния капитализъм, тази – както казва преди столетие Макс Вебер – „най-съдбоносна сила на нашия живот”. То не само се възхищава, но и се тревожи от заобикалящите го вещи – айфони, дронове и електронни стави, над които е увиснало едно сателитно небе – вещи, в които, ако Маркс е бил теоретически далновиден при критиката на овещняването на обществените отношения, са овещнени отношения, за които същият този Маркс е нямало как и да сънува. Затрудняваме се да кажем в джунглата – но що за джунгла е това? – на този свръхмодерен капитализъм архаични животни ли ни очакват или технологически симулакри? Или неочаквано ще ни връхлети екоколапс? Или бившите класи, вследствие на „усилването на човека”, ще се окажат раси, а човекът на труда ще бъде сред расата на излишните – вече не на лишените – на излишните за расата на практически безсмъртните (освен може би, наред с кучето, като „домашен любимец”)? Проблемът ни е, че това не е научнофантастичен роман, не е и сценарий за екологически трилър[4]. Как е възможно това да са проблемите, които ни тревожат 30-ина години след срутването на болшевишкия експеримент под Берлинската стена?
Тъкмо тук е времето да обобщя това, което исках да кажа: какво би ни дало Марксовото наследство (не такова, каквото си го мисли проф. Калин Янакиев) за решението на тези проблеми? Маркс вече само експонат в музея на историята на модерността ли е, заобиколен от останалите таласъми, които са бродили из Европа след 1848 година? Или е шанс на свръхмодерния капитализъм, на това наше настояще, което засяга всички ни, да мисли критически самото себе си – да мисли себе си през исторически граници? И ако проф. Калин Янакиев не може да се освободи от идеологическата си разгневеност и да смъкне от лицето си маската на акад. Тодор Павлов, то ръкавицата за такъв критически диалог „върху онова, което остана от марксизма”, му хвърлям аз.
Деян Деянов[5]
 
Бел. ред. Този текст се появява на страниците на „Култура” (въпреки че мястото му е в Портал „Култура”), тъй като колегите ни са отказали да го публикуват там. Какви са съображенията им, ние не знаем. Но смятаме, че гледната точка на Деян Деянов има право да бъде чута, затова му предоставяме място при нас.
И още нещо. Във връзка с антисемитския скандал, провокиран от текст, публикуван в Портала, и появилото се у някои наши читатели впечатление, че вестник „Култура” и Портал „Култура” съвпадат, едно и също са, сме длъжни да заявим още веднъж: вестникът и Порталът имат различни ръководства, различни редакционни политики и единственото, което ги свързва, е общият собственик.
(Апропо, мислят ли колегите от Портала, че е връх на журналистическа етика да публикуваш отговор на нещо, което не е в наличност, свалил си го от страницата си? И ако оправдаваш този си жест с етични съображения, би трябвало да си готов за питане къде е била етиката, когато си публикувал обекта на отговора и на Деляна Симеонова, и на самия главен редактор Тони Николов. Това обаче е тема, свързана с по-дълъг разговор – за чувствителността към човешкото страдание, но най-вече за равнището на професионализма.)
К
 
 


[1] Мотив да предложа тези кратки размисли бе началният ми шок – както научен, така и граждански – от статията на проф. Калин Янакиев „Печалната история на марксизма”, публикувана в „Портал Култура” на 9 октомври 2017 г. Дори след като този шок отмина, остана задължението ми да кажа какво мисля по проблема. Оказа се, че статията е част от цикъл, който предстои да четем, но това не отменя нуждата да й се отговори. Тъй като това, което Янакиев нарича „история на марксизма”, не е от историческите паметници, които можеш да срутиш с юридическите оръжия на „законите за паметта”.
[2] За да се впечатлим от „дейностниците”, не ни трябваше да стигаме до Мамардашвили и Щедровицки, нито дори до Илиенков (които наистина бяха „лакомо четени у нас”), нито да чакаме „т. нар. ‘дейностен подход’, промъкнал се в теорията на познанието на марксизма”. Бяхме вече чели Марксовите „Тезиси за Фойербах” и си давахме сметка, че „дейностникът”, от който всички те са се учили, е самият Маркс.
[3] Тук – въпреки че проф. Калин Янакиев твърди, че „марксизмът въобще не е (не бе) тъждествен [...] с идеите на единично взетия Карл Маркс”, тъй като е „религиозно (еретическо, антихристиянско) учение (и „църква”) – ще поставя акцент все пак върху „самия ‘първоучител’ Маркс”, в когото биват открити ‘темелите на този примитивен материализъм’”. Тъй като без Маркс надали би имало марксизъм, камо ли марксизми; а това, че има марксизми, а не марксизъм – дори по време на т. нар. от Янакиев „догматична система” те са доста – е историческата емпирия; нека я уважим.
[4] Така че надали трябва да има „сред днешните неомарксисти [...] дотам дръзки ‘диалектици’, които да утвърждават, че капитализмът победи социализма в световен мащаб, тъкмо защото му предстои... да загине в най-скоро време”. Всичко, което казах дотук за свръхмодерния капитализъм, би подбудило всеки разумен човек да иска да се научи да мисли капитализма през исторически граници.
[5] Д-р Деян Деянов е директор на Института за критически теории на свръхмодерността и преподавател по критическа теория, формална и философска логика и т. н. в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.

 

още от автора


1 - 22.10.2017 11:14

Некои съображения
От: Mark watson
спорът изглежда вътрешно ведомствен и може би не мога да го схвана, но тезата на Янакиев бе по скоро насочена към религията марксизъм нежели към интмата на капитализма.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”