Български  |  English

Обратни прочити,
жанрови бягства

 
По повод „Пиано екстраваганца” (25 септември – 6 октомври)
 
Сериозно помислен бефестивалът в тазгодишното си седмо издание. Програмата, съставена от основателя и идеолога на фестивала, пианиста Людмил Ангелов, провокира с действително оригиналния подбор на композитори, със съвсем непознати творби, с „обратни” прочити на класиката, с изненадващи репертоарни хрумвания, с жанрови бягства. С чудесното припомняне на възможните и невъзможни преображения на пианото, на различните роли, които инструментът може да получи и да изпълни по блестящ начин, с многофасетната си природа, с широкия спектър от култури, който крие в себе си и раздава според естетиката, вкуса и равнището на човека, изтръгващ звуци от него. А тук, на фестивала, дойдоха майстори, всеки от които подари на публиката си малък отрязък от своя многогодишен личен разговор с инструмента.
 
Има интимност, има доверие в желанието на артиста да сподели с публиката възможност да почувства и приеме музиката като спасение в сгъстено от звуци общо време. Такова чувство буди всеки път у мен всеки концерт на Евгени Божанов. Той ми създава усещането, че с присъствието си в залата нарушавам неговия много съкровен разговор с инструмента. Но в същото време, изкуството му е някак гостоприемно. И излъчва силен, изграден, устойчив характер. Откри фестивала с класически композиции от Бетовен, Равел и Шуберт. Самите творби отдавна са в клавирния репертоар, в сферата на необикновеното тук е самият им прочит от артиста. За пореден път бяхме свидетели на едно провиждане за възможностите, които предлага музикалният текст. Необикновено е това достигане до нов пласт, с различна музикална семантика на шедьовъра, който изглежда някак преместен напред във времето. Евгени пренарежда музиката, но го прави изключително естествено, защото без затруднение открива друга логика на текста. И, разбира се, я защитава и посредством звука, тона, който дърпа от пианото. В Осемнайсетата соната темпото внесе новия порядък в интерпретацията, но не само за себе си, а в кореспонденцията му с щриха и изненадващия динамически сплит, който бе основен драматургически фактор. Към тези елементи Евгени добавя още десетки, които се осъзнават, дори след като си изслушал композицията. Третата част на сонатата те оставя зашеметен. Ресурсът му е огромен, а възможностите на слуха – безкрайни. Събитие е също срещата му с Лунната соната – звукът бе наглед абсурдно съчетание между ефирност и плътност, не сантиментално обяснение, а раздиращ тих вътрешен монолог – дотолкова насаме със себе си, че като слушател започваш да се чувстваш като неудобен свидетел на нещо много съкровено. Което разтърсва. Изчерпва те емоционално. В съвършеното легато на първата част всеки тон се открояваше със собственото си значение. Мигновеното отправяне към втората част бе някак отрезвяващо, спокойствието й нереално, особено преди жестокия метеж в третата.
„Валсът” на Равел е произведение, сякаш писано за Божанов - толкова е провокативно по отношение на субстанцията, на играта с двойствената природа на жанра. За София това бе дебютно и незабравимо изпълнение. А във втората част на концерта чухме 40-минутната последна соната на Шуберт, създадена месеци преди смъртта му. Тук въпросът за това как пианистът „работи” с експозицията и нейната реприза някак излезе от само себе си – репризирането при него е създаване на съвсем различна звукова образност. Самият прочит зачиташе завещателния характер на творбата, наложи се усещането за съдбовна предопределеност, експонирано и чрез пунктуацията на разказа (например, фатално, заплашително звучащите кратки ритмични фигури в баса), а т. нар. разрешение на драматичния конфликт в последната част при Божанов се изгради в една драматургия, като обърна специално внимание на октавовия стопер и инициатор на следващата фаза в движението. Финалът на сонатата бе излят във впечатляваща градация – последен изблик на енергия и емоция.
Страхотно удоволствие – така, само с две думи, може да се определи програмата на джаз-дуото Das Weltschmerz Duett. Само съм загубила, че не ги бях слушала до този момент, а идеята в програмата им е находка. Не се учудвам, че „широко стиловият” пианист Милен Кукошаров и „най-работещият басист на БГ-сцената” (цитати от програмата) Веселин Веселинов-Еко са се впуснали в парадоксалния свят на Ерик Сати. Неговите Гносиени и Гимнопедии сякаш са създадени, за да изразят философията именно на този дует, който, според мен, не случайно се е кръстил Дует на мировата скръб. В названието им има колкото ирония, толкова и предопределеност в характера и естетиката на музикантската им съвместност.
Сати създава тези пиеси, когато работи като втори пианист в нощното кабаре „Chat Noir” (80-те години на XIX век), средище на хора, изповядващи радикална смяна на мисленето за изкуството. Заглавията на пиесите се заиграват с гръцката древност (гимнопедии са танците на младите в древна Спарта, гносиени са песни или пиеси от Кносос на остров Крит – II век пр. н.е.), а тъкмо в тази човешка общност е било изключително ефектно да се представиш като „Сати, гимнопедист”, на което собственикът на кабарето възкликва: „Това е много хубава професия”. Много хубава е и идеята да „раздвижиш” импровизационно пиеси, които (като трите гимнопедии) са бавни валсове с подобни мелодии в различни тоналности, а гносиените „вървят” към древногръцките ладове. Това клокочещо тонално и ладово напрежение привлича „жреците на мировата скръб” да направят всяка от пиесите територия за импровизация. Още преди да се тръгне натам, начинът, по който Кукошаров и Еко се събират мелодически, ритмически и темброво в пиесата, е фантастичен. Басът на Еко така залепва за клавирния звук, така го оцветява темброво, акустически, сякаш е в корпуса на пианото, за да продължи звученето на съответния тон. Импровизацията всъщност се явява като среден дял на новото творение, финалният дял на което е отново темата-пиеса. В тази импровизация всичко започва полека, но в рамките на няколко минути Кукошаров „разравя” мелодическите залежи на пиесата – и ритмически, и ладово, и динамически, във фантастично съзвучие с Веселинов-Еко. А в съвместната им игра клокочи абсолютно адекватно на пиесите-теми напрежение – и тук се налага думата съавторство. Много ме привлича това естествено проявление на таланта, в което интуиция, интелект, култура и професионализъм са в такава удивителна хармония. Беше истинско Saties-faction преживяване (сполучливата закачка с името на Сати е заглавие на филм на Юлиан Табаков за композитора). Във френско-българския микс на вечерта великолепно се вклини и богатата чувствена романтика на пиесата „Любов” от Васил Пармаков - носталгична интермедия, посветена на големия музикант и приятел. На него са посветили и компактдиска си, назован „ImproviSatie” - така бе озаглавен и концертът им.
В подобна плоскост бе разположена и вечерта „В почит към Николай Капустин”. Изнесе я 18-годишният китайски пианист А Бу. Открилтворчеството на Капустин от ранното си клавирно детство. И го свири с удоволствие при всяка възможност. А музиката на руския композитор ползва изцяло идиоматиката на американския джаз. И така – един китаец, който сега живее в Ню Йорк и учи в Джулиард скул, е погълнат от музикалния свят на Капустин, който продължава да си живее в Москва. Там двамата вероятно са се срещнали миналата година, когато А Бу е свирил негови концерти заедно с „Московски виртуози” и композиторът е бил на концерта. В младите си години Капустин, отличен пианист, е свирил много джаз, но е с класическо музикално образование. Импровизацията владее като похват неговата музика, въпреки че самият композитор пише за себе си: „Никога не съм се опитвал да бъда истински джаз пианист, но трябваше да го правя, за да мога да композирам. Не се интересувам от импровизацията, а какво са джаз музикантите без импровизация. Всички мои импровизации са написани.” Но още първата пиеса от рецитала на А Бу вкара съзнанието в света на Гершуин, дори с конкретни забежки към стандарта „I got rhythm”. Концертът ни показа, че клавирната фантазия на Капустин е много пространна. Станахме свидетели на бясно токатно движение, (Токатина), на сложна хроматика, на великолепен импровизо-флирт с КоулПортъровата тематика, който някак ни вкара в любовен сюжет а ла Зелда и Скот Фицджералд... Самият А Бу е интересен тип клавирист – преди да започне всяка пиеса, 3-4 секунди гледа втренчено клавиатурата, сякаш иска да „просвири” в съзнанието си пиесата, която му предстои. А клавирната фактура на Капустин е комплицирана - съдържа целия техническа арсенал, който човек може да предположи или е чувал в изкуството на клавирното свирене. С много ярко тембриране! В стила Капустин прозвуча и парафразата на А Бу върху „Мъртви листа” – очевидно това е целенасочено, защото пиесата е посветена на Капустин. А А Бу ми напомня за ранния и много интересен не само на мен Ланг Ланг - разбира се, той говори на друг клавирен език. Работи и с музиканти, като Куинс Джоунс, Хърби Хенкок, Чик Къриа, което във всички случаи предполага много по-широка репертоарна ориентация. И желана ерес в отношението към обемното, тежко клавирно наследство.
А словенската цигуларка Лана Тротовшек и Людмил Ангелов продължават своето пътешествие „В музикалния свят на Едуард Направник”. Този музикант в продължение на десетилетия у нас бе познат предимно като основополагаща диригентска фигура за Петербург, но се оказа и композитор „от значение”. Автор е на значително творчество в романтичен дух, къс от което ни представиха с много култура и съзидание дуото Тротовшек-Ангелов. На фестивала „Варненско лято” чухме от тях експресивната Соната на Направник, тук към нея те прибавиха и специфичната характерност на Четири пиеси за цигулка и пиано. В концерта прозвучаха и негови песни по стихове на Фет, Хайне, Майков и Пушкин, които бяха изпълнени от сопрана Даниела Димова в една блуждаеща между субретност и скерцозност стилистика, която противоречеше най-малкото на силата и същността на поетичния текст и неговия музикален еквивалент. Което създаде очевиден художествен компромис.
И джаз от Полша! Името на 40-годишния Пьотр Вилежол е достатъчно популярно сред джазмените. Названието на концерта му идеше да подскаже, че пианистът ще представи пиеси от най-новия си албум Improludes – допускам, игрово съчетание между думите импровизация и прелюд. Самото прелюдиране е импровизационно занимание и мястото му в заглавието на концерта е важно, защото музиката на Вилежол е мека, ненатрапчива, напоителна, но също така нежелаеща сякаш да е в центъра, а точно да бъде прелюд към... Структурно движението й се основава простичко на остинатна хармония в лявата ръка и импровизационно развиваща се мелодика, а принципът на импровизацията се гради на модулираща репетитивност. Разликите в моделите, които се повтарят, са малки, едва забележими, усещат се в мелодическата линия, в ритмичната й същност, в цвета на хармонията, в регистъра... Културна, леко отстранена музика, която не иска да завладее слушателя, а го прави. Не грабва изведнъж вниманието към себе си, някак го придърпва неусетно. Покорява те именно с деликатната си природа, с мекия клавирен звук, с неангажиращата словесност на музикалната фраза. В днешния агресивен свят музикалната природа на Вилежол носи хуманно послание, възстановява хармоничната среда около нас, създава интимност, въпреки своята емоционална предпазливост. Напуска те така леко, незабележимо, както е дошла при теб, за да те осени – ефирна, загадъчна, благодатна.
Закриването на фестивала бе с рядък и много очакван рецитал. След като пя по всички оперни сцени, Веселина Кацарова се завърна на софийската, където за последен път е пяла преди близо 30 години (1988 – Розина в „Севилският бръснар”). Завърна се с вокален рецитал в партньорство с Людмил Ангелов. Не за първи път фестивалът завършва със съчетанието на клавирния с човешкия глас. (Миналата година заключителният концерт на фестивала бе с дуото Красимира Стоянова – Людмил Ангелов – песенна вечер в зала „България”) И тук програмата бе много стилно подбрана – първата част с „Плачът на Ариадна” от Монтеверди, единственият скъпоценен къс от изгубената му опера „Ариадна”, и съвсем непознатата кантата на Хайдн „Ариадна на Наксос”, а във втората - с вокалния цикъл „Летни нощи” на Берлиоз по 6 поеми на Теофил Готие, съчетан с Ноктюрно на Шопен за пиано. В някакъв смисъл, вечерта бе и вокална, и театрална. В „Плачът на Ариадна” афектът бе изразен и чрез пластика на тялото, и чрез предимно речитативното наклонение на музикалното слово. Тенденцията продължи и в кантатата на Хайдн, в която стилът бе дефиниран в пианото, а гласът някак се товареше с ненужна патетика, с непривично фразиране и акценти върху началните тонове във всяка негова поява. Съкровеното тихо видение, създадено от Ангелов в Шопеновото ноктюрно (посмъртен опус), предхождаше „Летни нощи” на Берлиоз. Това бе една от прекрасните интерпретации на Кацарова в нейния компактдиск на RCA Red Seal. Не само това изпълнение, а много, много други нейни появи и записи са били незабравими в оперната й кариера. На концерта фразирането някак се проблематизира в откъслечност, в не съвсем логична агогика, в различно тълкуване на лирическото, в редуването на красива тонова картина с необясними блиц-портаменти към тона, които някак нарушиха целостта на поетично-музикалното слово. И най-големите певци имат различни вечери, различни моменти, убедена съм, че скоро ще имаме възможност да се насладим на появата на Веселина в ролята на Еболи, която се очаква от всички ценители на изкуството.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”