Български  |  English

Ръкописите не горят!

 
Пламен Дойнов. Литература на случаите. От „Тютюн“ до „Хайка за вълци“. Казуси в литературното поле на НРБ. Изд. Институт за изследвания на близкото минало и Сиела. С., 2017
 
Традиционната история на българската литература – онази, която наричам история на генерали, защото е възпитана в романтическата традиция да търси общото чрез присъствието на големи фигури и събития – започна да изглежда все по-скучна и недостатъчна. Едва с началото на XXI век у нас покълнаха нови тенденции, откроиха се (все още фрагментарни) опити за надмогване, главно чрез методологията, позната от 70-те години насам като микроистория. Интересно е, че всички опити намериха почва в едно ясно очертано с недълги исторически граници предметно поле: литературата на НРБ, както започна да я нарича Пламен Дойнов и терминът вече стана „естествен“. Интересна, но и показателна е тази ориентация, защото това е периодът, в който историческото е по-слабо разработено и методологически форматирано; продължаващото разкриване на архиви превръща работата на академичния учен от мухлясало кабинетно присъствие във вълнуващ (из)следователски опит. Литераторът никога досега не е бил по-близо до археолога и детектива: две занятия, които са изкушавали уседналия ум поне от времето, когато започва да пише Фройд.
Българската литературна микроистория засега се оформя в две посоки. Едната, това е подходът на годините, другата е подходът на случаите, или изследване през случая, ако искаме да бъдем по-близо до термина casestudyresearch. И в двете посоки не можем да заобиколим присъствието на Пламен Дойнов: и като автор, и като съставител, и като организатор на колективни събития. Още един път искам да подчертая: не става въпрос за „надмерване“ на различни подходи в правенето на литературна история, още по-малко за някаква мода (всъщност сме закъснели с четири десетилетия). Залогът е много по-голям и общ: да направим литературната си история по-привлекателна, да спечелим за нея интереса на поколенията, които не са възпитавани в прашните академични традиции на XIX век.
Новата книга на Пламен Дойнов, „Литература на случаите“, събира седем истории, случили се в продължение на четиридесет години: между „Тютюн“ и „Хайка за вълци“. Изследванията са писани по различно време за период от седем-осем години, но сега, събрани в книга и допълнени с два увода, предговор и заключение, придобиват компактно присъствие и по-голяма тежест. Предговорът впрочем е важен и сам по себе си, защото формулира методологическите параметри на този вид проучване и мотивира необходимостта от него. Както винаги с микроисторията, и тук ни преследва съмнението дали и доколко способността да се взираме в детайлите на единичното, по правило не-обичайното, е подходящият начин да разберем целостта като система от закономерности и противоречия. На този въпрос всеки микроисторик отговаря със собствената си практика, но Пламен Дойнов проявява най-добрите черти на микроисторическия подход, като балансира спецификата на единичното с възможността да стигнем до нормите и правилата през техните изключения. И този баланс е най-малко от всичко случаен или интуитивно постигнат. Зад него стои онова качество на историка-автор, което никой не би успял да му отрече. Едва ли някой друг познава по-добре от Пламен Дойнов – в резултат на неговата упорита, последователна, почти детективска работа в архиви, библиотеки, с хора-свидетели – конкретните измерения и социално-историческия контекст на българската литература от времето на държавния комунизъм. В книгата няма да срещнете нито едно мимоходом подхвърлено твърдение, ефектно сглобено сравнение, наслука претеглено наблюдение… Зад всяко заключение стоят факти, документи, безспорни свидетелства, затова и читателят изпитва доверие. Виждаме как всеки случай се е превърнал в „следствено дело“, разбираме, че из/следователят си е свършил работата с компетентност и професионална почтеност. Що се отнася до самата литература на случаите, тя не ни изненадва с нещо съвсем непознато; така и не се намериха разкази в чекмедже. Наличното може да бъде разпределено в три категории: книги, чиято алтернативност е била усвоена, обезопасена (като „Тютюн“ и „Хайка за вълци“); книги, които са били издадени и после иззети след продажба на част от тиража (например „Лице“ и „Люти чушки“); и книги-фантоми, изчезнали след постъпването им в редакция или дори веднага, след като са били отпечатани. В третия случай изследването е най-интересно, тук авторът разгъва докрай своя потенциал на следотърсач и детектив. Седем случая, разбира се, не са много на брой и не са достатъчни, за да кажем, че българската литература е вече проучена с оръдията на микроисторическия подход. Те обаче са необходимото начало, без което няма път и напред. А по-нататък дано наистина се случи така, както ни казва самият Дойнов: „Инвентаризацията на всички случаи предстои“.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”