Български  |  English

Метафори на театралното

 

Юбилейното 20-о издание на Международния фестивал за съвременна клавирна музика „Пианисимо” завърши с концерт на Симфоничния оркестър на БНР с шеф-диригента му Марк Кадин - 6 месеца след провеждането му. За първи път фестивалът получи своята симфонична възможност - с 3 клавирни концерта от автори, на които сме съвременници. Рядко у нас, особено в зала „България”, може да се чуе концерт от три произведения, чиито автори да са в залата. (В близкото минало такава възможност създаваше прегледът „Нова българска музика”, но и той изчезна тихомълком.) Разбира се, цената за това отново бе не особено щедрото посещение. Някак си свикнахме с този факт, вече и не се замисляме защо публиката се отдръпва от съвременното класическо музикално изкуство, а чете книгите на автори, с които се среща, да не говорим за съвременната театрална драматургия, която също се радва на добър публичен прием.
Впрочем, някакъв вид метафоризиране на театралното, по различен начин естествено, се прояви и в трите концертни творби, които прозвучаха на „Пианисимо”-закриването. Най-директна, така да се каже, бе театралната конотация в Концерт за две пиана и двоен оркестър „Полесражение” (българска премиера), завършен през 2011 г. от швейцарския композитор Ришар Дюбюньон (1968). Представлението започва от състава – два рояла и разделен на две симфоничен оркестър. Двата новообразувани състава във фантазията на композитора действат като две сблъскващи се армии, позиционирани вляво и вдясно от диригента. Композиторът ни обяснява, че този двоен концерт следва различните възможни етапи на сражение от ХV век, подобно на впечатляващия триптих „Битката за Сан Романо” на флорентинеца Паоло Учело. За улеснение на изпълнението при духовите въпросът е решен по следния начин: високите с в левия оркестър, а ниските – в десния. Към тях се добавят и разположени по левия и десния балкон – съответно тромпет и бас тромпет, чиято функция, не е трудно да се досети човек, е да обявяват началото на сражението. Драматургията на концерта е изградена от два типа фази – на агресия (сражение) – бързо, наситено с инструментални пасажи и ударни, и лиричен отдих (прекратяване на бойните действия) – по-бавно, с кратки мелодии или арпежиране в солиращите пиана. Впрочем, пианото тук се използва повече като мимикрираща перкусия (през акордово обилие, глисандиране, пасажна репетитивност), като тембър и маса (в честата съвместност на инструментите) - клавирните партии не изглеждат никак лесни, с тях се бяха заели впечатляващо пианистките Лилия Бояджиева и Весела Пеловска. Оркестърът имаше по-скоро резоньорска функция, като разширяваше или видоизменяше мелодико-ритмичните идеи, подадени от солистите. Често агресивните сегменти се изразяваха чрез силно ритмизираното пицикатно движение, съпроводено щедро от ударни с илюзия за суинг. Това е, в общи линии, лексиката на деветте части на концерта, които се изслушват нацяло, без пауза. Произведението се слуша без усилие, въпреки известната тавтологичност в баталния разказ, в който театралното далеч не е само метафора, а и темел на творбата, поради което музиката не надхвърля функциите на една претрупана и сложна за изпълнение илюстрация.
Всяко явление се разглежда в контекста на събитията, на действителността около него. Фестивалът „Софийски музикални седмици” постави „на фокус” композитора Георги Арнаудов и заради неговата 60-годишнина. Тогава, на 29 май, чухме световната премиера на Концерта му за две виолончели. Сега, на 20 октомври, „Пианисимо” и БНР продуцираха още една световна премиера на Арнаудов, пак с двоен концерт – Concerto ppianissimo, този път за два рояла и оркестър, чиито солисти бяха Борислава Танева и Лилия Бояджиева. Така поредната нова творба на Арнаудов се появява и в контекста на едно по-сгъстено представяне на негови композиции, което е чудесен повод за наблюдение. Най-напред се налага още по-сериозното вкопчване на композитора в опорите на отминал (а може би и предстоящ) културен опит. В своите бележки за произведението, публикувани в програмата, той определя композицията като странна поради условността и на двете думи в заглавието му. Точно като в поемата на бароковия испанец Бартоломе Леонардо де Архенсола (XVI-XVII в.) „Искам да ви се изповядам”, в която поетът напомня, че нищо не изглежда такова, каквото е - Ni es cielo, ni es azul (нито е небе, нито е синьо)... Връщам се там, тъй като Арнаудов пише за концерта си като ранно барокова форма. След това - за преобръщане на намерения, в смисъла на „Възхвала на скуката” на Бродски и, за да е още по-интересно, вкарва вътре и пъзела MU на Хофстатър във връзка с втората част на концерта, а за третата, отново жанрова, както в предишния му двоен концерт, ни разказва как преобразува тарантелата в неаполитанска tammuriata и салентинска pizzica.
Преди време бях писала за тоновите коани на Арнадуов. Понякога лабиринтите на идеите му сякаш благоприятстват условията самата му музика да се самокомплицира. Но композицията е максимално изчистена с основен създаващ принцип на прибавянето в условия на репетитивност – на гласове-тембри, на ритмика, на високи и ниски регистри, всички представени с красива бистрота от двете солистки в синхрон с диригент и оркестър. А иначе цялата композиция е подчинена на един вид тонална „имплозия” – постоянната тоналност някак напряга, разпъва сякаш отвътре границите, създава интересно напрежение, което, благодарение на различния съвременен опит, както и на неговото творчество, се очаква. Танцът е третиран в неговата - отново натрапчива, повторност и зловещо банализиране към финала на концерта, в който нищо не свършва, просто прекъсва, последен спира монотонният звук на дървените блокчета. В музикалното слово на композитора зад красотата на звуково-тембровите съчетания, зад повторността и видимата фактурна простота винаги има някакъв допълнителен план, който дава възможност за различни прочити. Така де, „никой, който е с мозъка си, не може за отхвърли редукционизма” (ГЕБ, стр. 483), а всеки се изкушава да се озове в този театър, в който сенките стават все по-плътни.
Кулминация на вечерта стана Концертът за пиано на Георги Минчев (1939). Произведението е едно от най-ярките и впечатляващи композиции не само в творчеството на Минчев, но и в българската музикална литература като част от европейската. От друга страна, Стела Димитрова-Майсторова, създател на фестивала „Пианисимо”, отпразнува своя юбилей като солист на концерта, поела преди близо 30 години, така да се каже, щафетата от Иван Дреников, първия му изпълнител. Стела продължава да е сред интерпретаторите с впечатляваща фантазия за звука, качество, за което този концерт настоява и което провокира със същността си. Каденцата й в началото на концерта великолепно градира темброво и динамически, с интересни идеи за варираща скорост, различните обеми и пластове на фактурата. Една цяла клавирна пиеса е тази солова каденца. Припомнихме си богатия колорит на творбата, шокиращите контрасти в развитието, кипящите вибрации на диалозите между оркестъра и солиста. Припомнихме си знаците на почерка Минчев, майсторството му на драматург, способността му да организира и тембрира пространството. В този ред на мисли, диалогът-надсвирване между пиано и чембало можеше да бъде артикулиран малко по-театрално, с по-изявени цезури. А и финалът на концерта не се изля с необходимата ефектна, зашеметяваща виртуозност, която също елегантно метафоризира сценична риторика. Но творбата стои във времето без следа от патината на изминалите години. Във всички случаи днес, 40 години след създаването си, тази блестяща композиция продължава да смайва съзнанието със съчетанието от модерна клавирност, темброво въображение, структурна органика, импулси на симфоничното развитие, които кореспондират мигновено със залата – тоест, все сегменти в творческия подход, значими за дълголетието на една композиция, която е постигнала класическа вечност.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”