Български  |  English

Сянката на Ориента
и светлината на Запада

 
Илюстрирайки как западният човек мисли Балканите, Мария Тодорова цитира Артър Дъглас Хоуден Смит, американски журналист, без съмнение приключенец, който не само пише като кореспондент за нюйоркския вестник „Ивнинг пост“, но и взима участие в българските националноосвободителни борби като четник[1]. Описвайки първите си впечатления от София през 1907 г., той отбелязва, че градът може и да разочарова туриста, търсещ живописност, тъй като вече има електричество, трамваи и до известна степен е уреден. Но продължава, че това би било прибързано, защото “София не е толкова цивилизована, че да загуби чара на стария свят, пикантния аромат на Изтока. Лустрото на цивилизацията е засегнало повърхностно само някои страни, а в други не е извършило забележими промени. Когато излезеш от коридора на вагона и стъпиш на чистата жълта софийска гара, инстинктивно чувстваш, че Европа е зад теб и ти стоиш в сянката на Ориента.”[2] Важно е тук да отбележим, че конотацията на това наблюдение изглежда изцяло положителна. За западния човек чарът на Балканите се крие в лъчите на южното слънце, неопорочената природа и най-важното – в хората, в техния вътрешен живот, истински емоции, дори бит – неподправен, близък до естественото.
Без съмнение, Едуард Саид е изследователят с най-голям принос към контекстуализирането на западния начина на мислене на “Другия” в опозициите свое - чуждо, Запад - Изток, Оксидент - Ориент. С издаването на неговия основополагащ труд “Ориентализмът” през 1978 година, той предлага едно ново понятие за дискурс, основаващо се на концепцията на Мишел Фуко, според когото дискурсът е властови конструкт, определящ начина на говорене за неговия обект. Именно Ориентализмът на Саид е начинът, по който западният човек мисли Ориента като един от повтарящите се образи на другостта, който в крайна сметка допринася и за самоопределянето на Европа като негова противоположност.[3]
Но къде стоят Балканите в тази обща схема на опозицията “Изток - Запад”, “Ориент - Оксидент”? Дискурсът на Ориентализма отваря ново поле за изследвания на възприемането на тези представи – както от западните хора, така и от тези на полуострова. Мария Тодорова, която публикува редица трудове върху тези връзки, предлага свое понятие за западния опит на Балканите – Балканизъм. Така тя отдава значимото на Саид и идентифицира допирните точки и разликите между двата дискурса. Наистина, докато Ориентът има подвижни, въображаеми граници, Балканите са до голяма степен географско понятие. Ако Ориентът е свързан с богатства и далечна екзотика, то Балканите са вътрешни за Европа и не предлагат фантазии за изгубени съкровища.[4] Въпреки това, Балканите остават в по-широкия дискурс на опозицията “Изток - Запад”. Те географски са в Европа, но чужди, други за западния човек и неговата култура. Балканите се явяват като интериоризиран, вътрешен Друг.
Проследяването на интереса към изобразяване на своето и другостта от гледна точка на така очертаното поле на западните представи за Балканите и Ориента е и една от основните цели на проекта на Софийска градска художествена галерия, чиято завършваща фаза е изложбата “В сянката на Ориента” (14 септември - 26 ноември). Тук е важно да поясним, че когато говорим за историята на изкуството, “ориентализъм” е термин, отнасящ се до определена група френски художници, рисуващи колониите.[5] Ние приемаме културологична рамка на понятията за Ориентализъм и Балканизъм, която поставя произведенията в твърде различен и далеч по-широк контекст. Проблемите, свързани с контекста на Ориентализма и Балканизма, са разглеждани от много изследователи на локално ниво, но липсва цялостното отношение към изкуството на Балканите в този аспект. Това е една от основните причини през месец март 2017 г. Софийска градска художествена галерия да организира и конференция в рамките на проекта, в която взеха участие специалисти от България, Гърция, Сърбия и Румъния, представяйки своя специфичен историографски подход към набелязаните проблеми. Конференцията даде ценен поглед към различните аспекти и методологически проблеми във връзка с контекстуализирането на изкуството на Балканите спрямо западния дискурс.
Един от главните фокуси на експозицията е маркирането на своето и отграничаването от чуждото като опорни точки в сюжетите на художници в България, Гърция, Сърбия и Румъния до 1912 г. Годината е условен маркер и не предполага, че този интерес в живописта изчезва след това, а по-скоро се трансформира в следствие на последвалите войни и намира друго изражение. Картините на художниците от XIX и началото на XX век изобразяват често на пръв поглед тривиални сюжети, свързани с бита, обредите, обичаите и ежедневния живот на балканските народи и в частност на българите. Несъмнено, в тези произведения личи интересът към детайла, предаването на всички подробности с точност. Носиите и архитектурните елементи будят любопитство у зрителя и той остава с впечатлението за един едва ли не документален, почти етнографски визуален разказ. Какво кара художниците от това поколение да гледат по този начин на иначе твърде периферните сюжети, свързани с бита, защо изобщо битът се появява в техните произведения?
Може би отговорът се крие в западната живопис, която несъмнено вдъхновява. В нейната традиция преди средата на XIX век битовите сюжети пазят връзката с обикновения живот, с безвъзвратно загубеното минало, когато човекът живее в разбирателство с природата. В рамките на западноевропейския дискурс за Балканите представата за хората е именно такава – те не са екзотични по ориенталски начин, но са различни с това, че са запазили “стария” начин на живот, живеят по други, по-прости правила. Трудно е да кажем, че платната представят обективна рефлексия върху прозаичното ежедневие. По-точно, както отбелязва и Смит, независимо че човек слиза на чистата софийска гара, инстинктивно знае, че е в сянката на Ориента. Носиите, детайлите от ежедневието в произведенията се превръщат в маркери на своето, но от гледна точка на западните представи. Вярно, художниците не са чужденци или поне не се възприемат като такива – те познават тукашния свят, но са получили образоването си в чужбина. И познавайки поне интуитивно западния начин на мислене за Балканите, могат да създадат художествени произведения, които, от една страна, се вписват в традицията на западноевропейската живопис, а, от друга, в културно отношение функционират в границите на своето.
Религията и религиозните практики също са неизменна част от идентичността на балканските народи. Със същата прецизност художниците в този ранен период изобразяват църквата и църковните обреди. Сюжети, маркиращи своето, са и сватбите, празненствата, ухажването… Те позволяват един интимен поглед към живота на човека на Балканите. Той не е “цивилизован”, но е искрен. Неговото забавление с традиционни танци на поляни и в кръчми не е екзотично за европееца, но е ясно оразличено - не само от Ориента, но и от Запада. Чарът на Ориента с привлекателните, дори еротични образи от Изтока не може да бъде открит на Балканите. Вместо това, в образите на живописците от края на XIX и началото на XX век на Балканите виждаме едно общество, в което господства патриархалният морал.
В общностите на полуострова живеят и малцинства – евреи, турци, арменци, цигани. Те могат да бъдат разпознати като вътрешен друг, но все пак, техните образи в картините обикновено не носят отчетлива оразличаваща ги конотация – те също живеят обикновения регионален живот, веселят се и присъстват на пазара. Пазарът е особен топос – в българската живопис преди 1912 г., а и по-късно, могат да бъдат открити значителен брой произведения с такъв сюжет. Пазарът се изобразява като място на среща между различни съжителстващи култури в общността. Тази идилична представа допълва очертанията на своето, което придобива допълващи се характеристики – народите на Балканите вярват в Бог отдадено, но заедно водят обикновен живот близо до природата, обичат силно, забавляват се шумно и живеят в разбирателство.
Това обаче не е достатъчно, за да бъдат идентифицирани в западния начин на мислене в опозицията “Изток - Запад”. Нарушеното отвън вътрешно пространство и хората от Ориента са също важна част в този аспект от живописта на Балканите преди 1912 г. Националноосвободителните борби не са забравени и преди 1912 г. често в платната на художниците откриваме композиции, които препращат към исторически събития или просто маркират варварството на източния човек. Тези произведения, от една страна, поставят акцент върху съществуването на определено пространство – своето, което е нарушено, и, от друга, идентифицират балканските народи като противоположност в опозиция с тези от Ориента. Това се явява още един важен разграничител заедно с екзотиката, еротиката и забранените наслади, които на Балканите липсват. Можем да ги открием в платната на художниците, пътешествали на Изток, от този ранен период – образи на изкусителни дами, понякога пушещи наргиле, композиции, представящи хареми и непознати изгледи от разточителната красота на Ориента.
Така, чрез своята живопис преди 1912 г., художниците ясно очертават границите на своето за Балканите. Преобладаващите персонажи в произведенията са анонимни, не са конкретни личности, носят историята си с това как изглеждат и какво правят. Те представят общото и характеризиращото общностите, към които принадлежат.
Войните от периода 1912 -1918 г. и политическата обстановка водят до значителна промяна в нагласите на художниците и техните теми. Изкуството в България измества своя фокус от бита и обикновения живот. Изобразяването на „родното” вече е реакция към ужасите на войните и връщане към реда, към спокойствието на миналото. Въпреки това, интересът към Другия е устойчив и оставя значима следа в изкуството на XX век. Българските художници продължават да го търсят в своето общество, да изобразяват евреи, турци, цигани, помаци. Израз на тази нагласа откриваме и в значителен брой произведения с фокус върху архитектурни паметници, свързани с културата на Исляма.
Изкуството на Балканите се развива, като в началото на XX век живописта се променя значително, повлияна от западноевропейския модернизъм. Независимо от това, привлекателната сила на Ориента не намалява за художниците. Много от тях пътуват на Изток и го изобразяват така, както те го възприемат – като европейци. Екзотични индийски божества и цветовете на Самарканд са само един щрих от видяното. Сфинксът, пирамидите и ориенталските пазари са неизменно рисувани от посетилите Египет. Художниците пътешественици със своята идентичност гледат на Изтока като на привлекателен, но съвършено чужд свят.
Изложбата “В сянката на Ориента” представя произведения на едни от най-изтъкнатите автори от България, Гърция, Румъния и Сърбия през призмата на дискурса на Ориентализма и този на Балканизма. Темите за “своето” и “другостта”, отношението Европа - Балкани - Ориент са ключови в изобразителното изкуство през XIX и началото на XX век в страните, като Ориентът продължава да пленява въображението на художниците и в последвалите десетилетия.


[1]A.D.H. Smith, Fighting the Turk in the Balkans; an American's adventures with the Macedonian revolutionists, New York and London, G. P. Putnam's Sons, 1908, p. vii, p. 26-27
 
[2]Smith, op. cit., p. 9 in М. Тодорова, Балкани - балканизъм, София, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 2004, с. 36; Удебеляването на текста от мен
 
[3]Е. Саид, Ориентализмът, София, Кралица Маб, 1999, с. 6-8
 
[4]Тодорова Мария, цит. съч., с. 34-35
 
[5]J. MacKenzie, Orientalism. History, Theory and the Arts, Manchester, Manchester University Press, 1996, p. 43
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”