отец Паисий Хилендарски?" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Кога е починал <br>отец Паисий Хилендарски?
Български  |  English

Кога е починал
отец Паисий Хилендарски?

 

Нови данни за живота и дейността му[1]
През 1966 г. в първи том на сборника „Хиландар“ сръбският учен, работещ в Скопие, Харалампие Поленакович публикува няколко документа, свързани с живота и делото на о. Паисий. Сред публикуваните свидетелства се намира един прелюбопитен документ: писмо от софийския търговец Стоянчо Ваклинович до проигумен кир Паисий от 1775 г., както и една разписка, дадена от хилендарския събор на същия проигумен, кир Паисий, от същата 1775 г. Сръбският учен е твърдо убеден, че и двата документа се отнасят за българския историк о. Паисий Хилендарски. И двата документа са подминати от нашата наука с мълчание.
Дванайсет години по-късно - през 1974 г., Божидар Райков публикува във в. „Народна култура“, бр. 34, известието на Хилендарската кондика, в която под годината 1773 се споменава за смъртта на проигумен Паисий в Ампелино. То гласи: Лето Господне 1773. След смъртта на проигумен Паисий, дойде отец Антим от Ампелино и предаде на нас готови аспри, гроша и други вещи – 460; отново през 1773 предаде 100 гроша и седем мулета; и отново дойде през 1774 година и доведе 10 мулета...[2].
От един друг документ, писмо автограф от о. Паисий до скевофилакс Стефан от 12 август 1773[3] г., става ясно, че бащата на новата ни история се намира в Хилендар[4] и очаква да пристигне един кораб с дървен материал от Солун, изпратен от въпросния скевофилакс.
От споменатото писмо на Стоянчо Ваклинович научаваме също, че през посочената вече 1775 г. о. Паисий е на таксид[5] в Куч[6].
Как се съгласуват тези известия? Могъл ли е нашият историк след 12 август да стигне от Хилендар в Ампелино (днес квартал на Асеновград), да умре и след неговата смърт споменатият отец Антим да отиде до Хилендар, да съобщи за смъртта му, да предаде описаните средства, да се върне до Ампелино, да събере още 100 гроша и отново да се върне в Хилендар? И това до 31 декември с.г.!? Вероятно не е било съвсем невъзможно, ако е бил тръгнал на 13 август и са имали за задача да свършат до края на годината. При всички положения обаче е било трудно изпълнимо. И тъй като монасите не са имали за задача да се вместят в периода 12 август – 31 декември, отчитайки начините на придвижване и сроковете за пътуване през XVIII в., то със сигурност можем да приемем, че времето е прекалено малко за толкова много събития. Очевидно е, че през втората половина на XVIII век има двама монаси с името Паисий в Хилендарския манастир. Кой от тях е историкът Паисий и кой е другият? Как се съгласува известието от 1773 с документите от 1775 и кога всъщност е починал преподобният Паисий Хилендарски? Защо нашата наука отдава предпочитание на свидетелството на Кондиката и смята, че то се отнася за историка Паисий, а писмото на Стоянчо Ваклинович – не, остава неясно. Отговорът ще се опитаме да потърсим в самите документи.
Отделните документи, безспорно отнасящи се до о. Паисий, са шест:
1.                  Док. Хилендар 17/1761 от 17 юли: ... между Царската свещена лавра манастира Хилендар от проигумен кир Паисия от една и г-н Захарий Димитриевич от друга се състави и подписа настоящият договор. (тук и по-надолу подчертаването навсякъде мое – Д.П.).
2.                  Док. Хилендар 18/1761 от 17 юли: ...от проигумен кир Паисия. Документът е вторият екземпляр от горния договор.
3.                  Писмо автограф на о. Паисий от 12 август 1773 г. (Хилендар 4/1773) до Скевофилакс Стефан в Солун. Подписано Паисий проигумен.
4.                  Док. Хилендар 1/1775 от 20 юли: взехме на заем от пречестнейшия наш брат во Христе проигумен кир Паисия 500 гроша.
5.                  Док. Хилендар 8/1775 от 29 март: Това писмо да се предаде в ръцете на кир проигумен Паисия лично. И втори път в същия документ: много поздрави от мене, Стоянчо, до ваша милост, господарю, кир, дедо мой, проигумене Паисие.
6.                  Публикуваното от Й. Иванов препоръчително писмо за о. Паисий до Карловецкия митрополит Павел Ненадович от 14.03.1761: Избрахме честнейшия проигумен и во Христа брат наш кир Паисия.
Свидетелствата, съдържащи името Паисий в състава на Хилендарската кондика, също са шест:
7.                  л. 60б: 1760, 25 януари. Дойде нашият брат проигумен кир Паисия от таксида в самоковска епархия...
8.                  л. 74а: ...след смъртта на проигумен Паисий, дойде отец Антим от Ампелино и предаде... (цитирано по-горе в настоящия текст).
9.                  л. 74б: 1766 отново дойде отец Николая със поп Паисия от Ески Загара и донесе само аспри 1555 гроша...
10.              л. 75б: 1766 дойде проигумен Паисия от Сливен и донесе таксид само аспри 476 гроша...
11.              л. 82б: Лето Господне 1770. Дойде отец проигумен кир Паисий от Куч и предаде на тримата скевофилакси Висарион, Герасим и настоящия Стефан само аспри от поклонници и от себе си общо 1150 гроша...
12.               л. 85б: Лето Господне 1772. Дойде отец проигумен кир Паисия от Солун и предаде таксид аспри: 800 гроша...
От известията на Кондиката до момента 5 се смятаха за отнасящи се до о. Паисий.
В цитираните документи особено важен е начинът на обръщение към нашия историк. Прави впечатление, че в безспорните, тези от архива (док. 1, 2 и 6 от горния списък), се говори не просто за проигумен Паисия, а в най-непретенциозния случай за проигумен кир Паисия. Подобна е ситуацията и при трите споменавания в док. 4 и 5, пренебрегвани до момента от нашата историография, които според нас също се отнасят до нашия историк.
В Хилендарската кондика имаме три споменавания на брат наш/отец проигумен кир Паисий, две само на проигумен Паисия и едно на поп Паисия. В изследванията справедливо се отбелязва, че записите в кондиката не са на хронологичен принцип. Ако се вгледаме по-внимателно в нейните записи, ще установим, че принципът, на който те се водят, е тематичен, т.е. по възможност записите на един таксидиот се записват на една и съща страница, дори и да има разлика от няколко години между тях, т. напр. на л. 97б в запис от декември 1776 се споменава братъ наш кир поп Давид, следващият запис от 1779 е без име, но се отнася за същия, и в третия запис от 1881 година вече се говори за брат наш проигумен кир Давид. Подобно е положението и на л. 98а: поп кир Теодосий (1777) – проигумен[7] (1778) – брат наш проигумен кир Теодосия (1781). Срв. и л. 100б: брат наш кир папа Доротея (1778) – брат наш проигумен кир Доротей (1882).
На всеки от таксидиотите в кондиката се е водела своего рода сметка и според заслугите си всеки от тях е можел да стане игумен, респ. проигумен. Как точно е функционирал институтът на проигумените, е описано много добре от руския пътешественик от XVIII в. Василий Григорович-Барски: Игумените там не са постоянни, както бяха някога, а често се сменят: един – два или три месеца, друг – пет, шест или осем, рядко се случва някой да игуменства цяла година. Причината за това е следната. Ръководителите на манастира имат такава практика: ако някой от манастирските йеромонаси излезе три или четири пъти в света и послужи на манастира ревностно и вярно, т.е. донесе в манастира достатъчно милостиня, целият събор го провъзгласява за игумен, като благодарност за неговите усилия (тук и нататък разредката моя – Д. П.), за да могат и другите желаещи да се сподобят с подобна чест и да се стараят да донесат подобна печалба на обителта. Когато пък след поставянето на някой игумен, като са минали два или три месеца, друг някой се случи да дойде също така с подобно количество милостиня, свалят първия и поставят новопристигналия – и така той изпълнява длъжността временно, докато дойде друг подобен и го смени. Бившите игумени се наричат от тях проигумени и такива в манастира има много, както и извън манастира по различни градове. Всички те обаче се радват в манастира на по-голяма външна почит, отколкото игуменът. Игуменът пък нищо не управлява... Най-отговорният и съобразителен от проигумените поставят за скевофилакс и му поверяват всички тайни, както и ценните манастирски вещи, всички съкровища и пари, и той владее целия манастир материално: строи, заповядва... грижи се за данъците към турската държава, за манастирските доходи и разходи... и има грижа за всички нужди на манастира. Иначе казано, има най-голямата власт в манастира, но и най-много работа...
Барски отлично е схванал външната страна на нещата, вътрешната обаче му е убягнала. Всъщност, постоянен игумен е имало, но той се е наричал не игумен, а архимандрит. Такъв е бил архимандрит Герасим, чието имущество след смъртта му отива да прибере о. Паисий в Сремски Карловци (тогава в Австро-Унгария, днес – Сърбия). Герасим става хилендарски игумен някъде след пожара от 1722 г., със сигурност го виждаме на тази длъжност през 1725 и остава такъв до самата си смърт на 16.01.1761. След него хилендарски архимандрит става Елисей, чийто подпис виждаме в една омология от 1762 и в едно решение за разделянето на частицата от Светия Кръст от 1767 г. По-късно за същия Елисей имаме писмени свидетелства от 1782 и 1790 г., където той е наречен архимандрит на Густинския манастир в Украйна. Макар и извън манастира, и в този период той взема дейно участие в управлението на светата обител. По време на неговото отсъствие игуменските функции в Хилендар са били поети от скевофилакс Даниил от Габрово. Този постоянен игумен е ръководел духовните дела в манастира и е имал решаваща роля в стратегическите решения, отнасящи се до целокупното развитие на манастира.
Нека се върнем на описанието на Барски. Като го съпоставим с данните на Хилендарската кондика, се получава следната картина: всеки таксидиот, който е донасял значителна сума като дарение в манастира, независимо лична или събрана като милостиня, респ. довеждане на гости-дарители, е бил назначаван за игумен, докато дойде следващият. Тогава игуменът, изключително почетна длъжност, е ставал проигумен, а приносителят на новата сума е ставал игумен. Особено важно тук е, че най-отговорните проигумени са били членове на манастирския събор и са управлявали дефакто манастира, като първи сред тях е бил скевофилаксът. Както твърди и Барски, проигумени е имало огромно количество, както в манастира, така и извън него, и на всички се е оказвала формална почит. По тази причина не винаги е могъл да бъде спазен принципът да не се дава едно и също име на двама монаси в един и същи манастир. Често проигумени са ставали и външни монаси, които също са били вписвани в кондиките, т.е. имало е два типа проигумени – едните са били братя на манастира, другите – външни йеромонаси, които чрез събиране на милостиня са ставали проигумени. Последните са могли да пребивават постоянно във или извън манастира и, въпреки формалната им принадлежност към братството, не винаги са били мислени като манастирски братя. От приведените по-горе примери става ясно, че проигумените Давид, Теодосий и Доротей са били уважавани манастирски братя, за което свидетелстват уважителните обръщения „брат наш“, „кир“. Всъщност, от записите в кондиката трите с разширено формулно обръщение се отнасят до нашия историк, а останалите 3 – не. Сред последните е и съобщението за смъртта на някой си проигумен Паисий в Ампелино през 1773 г.
От 1758–1759 година нататък о. Паисий със сигурност е от проигумените, управляващи Хилендарския манастир, и това е обозначено във всички документи в най-лошия случай с минималното обръщение проигумен кир Паисия, а често и с плеонастичните формули брат наш проигумен кир Паисия, отец проигумен кир Паисия, честнейший во Христе брат наш отец проигумен кир Паисия и пр. Именно поради това трябва да признаем, че двата документа от 1775 се отнасят до историка о. Паисий, а свидетелството за смъртта на проигумен Паисий в Ампелино – най-вероятно до старозагорския йеромонах Паисий, станал проигумен според кондиката през 1766 г.: записите за последния са на два последователни листа, а когато пристига известието за смъртта му, то е записано в непосредствена близост – на предходната страница. С други думи, в интересуващия ни период в Хилендарския манастир има двама проигумени с името Паисий, които ясно се разграничават в документите – единият е о. Паисий Хилендарски, а другият е йеромонах, действащ в района на Сливен и Стара Загора. От всичко казано дотук следва, че Паисий не е умрял през 1773, а по-късно. За съжаление, точната дата на смъртта му остава неизвестна.
Както се изясни, през 1775 о. Паисий е жив и, бидейки в Куч, получава писмо от Стоянчо Ваклинович, негов родственик от София, датирано 29.03. с. г. Съществува и контролен документ, потвърждаващ, че през с. г. о. Паисий е на таксид в Куч. И това е една разписка от 20.07.1775 г.[8], дадена на Паисий от манастирския събор на Хилендар, която тук ще цитирам цялата: С това общо и съборно наше свидетелство, ние, проистосите на нашия манастир Хилендар, заявяваме, как за нуждите, които имахме, взехме от пречестнейшия наш брат во Христе проигумен кир Паисия 500 гроша на заем – и с думи казваме – петстотин, които заради любовта, която съществува между братята, да останат без лихва, докато свърши таксидът в Куч, когато ще му ги приспаднем при предаването на приходите от таксида. И като истинно свидетелство за гореказаното му даваме това наше писание, подпечатано с манастирския печат и подписано от всички нас. 1775, 20 юли. Подпис: Скевофилаксът на Хилендар проигумен Висарион и с него всички братя во Христа.
И тук той ясно е обозначен като пречестнейшия наш брат во Христе проигумен кир Паисия. Проистосите, т.е. ръководителите на манастира, са взели от о. Паисий 500 гроша на заем без лихва, докато свърши таксида в Куч, когато тази сума ще му се приспадне при предаването на събраните пари. Това всъщност означава, че на 20 юли 1775 г. Паисий е за кратко в манастира си, дава пари на заем на проистосите, но в дългосрочен план е на таксид в Куч, където го намираме и през март същата година. Къде всъщност е Куч? Велчо Велчев, базирайки се на данни на Поленакович, търси Куч в Черна Гора близо до манастира св. Илия между селата Турчево и Исконица. В случая Велчев тълкува едно от споменаванията на о. Паисий в Хилендарската кондика. Малко вероятно е обаче от Черна Гора о. Паисий да прескочи за малко до манастира си и между другото да даде пари на заем на събратята си. Според съвременното хилендарско предание, манастирът е имал метох с името Куч. В славянските извори селото е засвидетелствано като коуцово/коуцѣво, гръцките извори го дават като κούτζη, а турските като ķūçī, рядко ķūçova. В момента с. Ευκαρπία е в долното течение на р. Струма на десния бряг на ез. Тахинос. Първите сведения за хилендарски владения в землището на селото датират от 1227 г. Цялото село е дарено като метох на манастира от Андроник II през 1313 г. и през XIV в. неколкократно е препотвърждавано като хилендарска собственост. Метохът остава собственост на манастира и след идването на турците, което е добре засвидетелствано по османските документи от XV–XVII в. В края на XIX век селото е отбелязано и от Васил Кънчов под името Кучосъ, нахия Нигрита, с 250 души българско и 250 души гръцко население. За активните отношения на селото с манастира свидетелстват редица записи от различни хилендарски поменици от XVIII в. От изнесените данни можем да сме сигурни, че почти през цялата 1775 г. о. Паисий е на таксид в хилендарския метох Куч в долното течение на р. Струма.
Нека сега се спрем по-подробно на писмото на Стоянчо Ваклинович. От обръщението господарю, кир, дедо мой, проигумене Паисие става ясно, че пишещият е племенник на Паисий. Обикновено обръщението дядо и досега се използва от децата на братята и сестрите на високопоставените църковни йерарси – игумени, митрополити и т.н. Съдейки по това, че първите и единствени поздрави, които изпраща на о. Паисий, са от „майка и тетка Стаменка“, можем да заключим, че става дума за син на едната от двете споменати сестри на о. Паисий. Новите данни, които ни дава този документ, са, че монахът-историк е имал две сестри, женени в София, едната от които се е казвала Стаменка, а другата е имала син на име Стоянчо Ваклинович, т.е. тя е била женена за някой си, вероятно търговец, Ваклинович. Това, естествено, все още не означава, че Хилендарският монах е родом от София, но че е имал близки роднини в този град, е извън всякакво съмнение. От писмото също се разбира, че о. Паисий е бил много опитен и уважаван търговец, доколкото един монах може да бъде търговец, защото съветът, който му иска племенникът му, е как да постъпи по един хесап, което в случая би трябвало да означава „неуредена сметка“. Племенникът на о. Паисий, Стоянчо Ваклинович, явно е бил представител на зараждащата се търговска интелигенция.
 
Новите документи, които тук публикуваме, изнасят абсолютно нови факти за живота на първия български Възрожденец о. Паисий Хилендарски. Според тях, Хилендарският монах е починал по-късно от наложилата се за момента в нашата историческа наука дата – 1773 г. Пак от тях научаваме, че о. Паисий е имал две сестри, женени в София, че едната от тях се е казвала Стаменка, а другата, чието име за момента остава неизвестно, е имала син на име Стоян, който е бил известен софийски търговец. Резюмирайки фактите, а именно, че племенникът на о. Паисий иска съвет от вуйчо си по търговски въпроси, както и обстоятелството, че Хилендарският монах ръководи особено важни за манастира си таксиди, като получаването на наследството на хилендарския архимандрит Герасим, управлението на финансово-икономическите дела на метоха в Куч през 1775 г. и т.н., следва, че самият о. Паисий е бил от търговски род и много добре се е оправял с всякакъв вид финансови взаимоотношения и търговски дела. С това той е бил особено полезен на затъналата във финансови неуредици славяно-сръбска светогорска обител, с което е и заслужил особената почит и уважение, недвусмислено отразени във всички запазени документални свидетелства за него.


[1] За публикацията на представените по-долу документи изказвам своята изключителна благодарност на св. Събор на Хилендарската света обител на Атон, както и на цялото братство на манастира, без чиято любезна подкрепа и света благословия тази статия нямаше да бъде възможна.
[2] Публикуваните тук оригинални текстове са сравнени със снимки от оригиналните документи и преведени от автора на статията.
[3] Текстът на писмото за пръв път е публикуван от Х. Поленакович. Факсимилно е възпроизведен и в книгата на Е. Бояджиева „Банско през възраждането“.
[4] У нас битува мнението, че Хилендарският манастир на Атон е бил български, но вследствие на политическите сътресения на Балканите от началото на ХХ век сме го изгубили. Всъщност, манастирът е основан през 1198 г. от сръбския крал Стефан Неманя (1113–1200) и синът му св. Сава (1175–1236) като Сръбска царска лавра. През XVIII и XIX обаче преобладаващото монашество в манастира е българско. Този факт по никакъв начин не прави манастира български. Всички официални и неофициални документи от този период, в повечето случаи писани от монаси-българи, без изключение говорят за „славяно-сръбска света обител“, в т.ч. и документи, подписани от първия български историк о. Паисий Хилендарски.
[5] Таксид - от гр. „пътуване“. През XVIII в. на Атон с таксид се обозначава пътуване, свързано с уреждането на финансови дела от различен характер, било то събиране на милостиня, изпълняване на дарителска воля, получаване на наследство или управлението на определен имот, метох и т.н.
[6] Това писмо също е публикувано от Поленакович. Съдържанието му се приема с недоверие в нашата историография и се подминава с мълчание, като се отдава приоритет на известието на Хилендарската кондика. За съжаление, сръбският учен не публикува адресата на писмото, с което се губи най-важната информация, а именно къде се намира Паисий по това време.
[7] Името е изпуснато, но записът се отнася за същия монах Теодосий.
[8] Разписката е публикувана у Поленакович, който за съжаление не успява да разчете названието на селището Куч и така връзката между двата документа остава неясна.
 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”