Български  |  English

По следите на изгубената България

 
Милен Русков. „Чамкория”. Роман в два тома. Пловдив: ИК „Жанет 45”, 2017
 
Може би с този роман Милен Русков ще се наложи като българският Джеймс Джойс: с един вътрешен монолог, прекъсван спорадично от кратките диалози с госпожиците Мици и Греци, протагонистът на романа, Слави, в продължение на 632 страници разказва един от най-бурните и, съответно, един от най-българските периоди в българската история - събитията през двадесетте години на двадесети век: смяна на правителства, убийства, заговори, атентати, престъпността на т.нар. "Обществена безопасност", ЗЗД. И повечето неща, измислени на и за българската територия, родно производство, Made in Bulgaria, въпреки че мострите се намират някъде навън.
Повествованието, "разказаното време" обхваща приблизително едно десетилетие, времето на разказване обаче, потокът на съзнанието, вътрешният монолог обхваща няколко часа, пътя от София до Чамкория една седмица преди Димитровден (2, 78)[1] с една малка инсценирана почивка. В този вътрешен монолог се включва и гледната точка на анархиста, Алекси-Джина, "моя човек", предадена в курсив и в рамките на вътрешния монолог на протагониста-разказвач, на базата на флуктуацията на афективната памет. Ходът на събитията е предаден асоциативно, както подхожда за потока на съзнанието, най-често от даден предмет, черешов цвят, шапка и т.н., или от някакво чувство, аромат и т.н. Повествователят се отклонява от първоизточника, но след това се "присеща" и се връща към това, което е "искал да каже". Но подредбата на събитията остава за читателя, който трябва да ги нагласи в познатия и не толкова познат исторически процес с поименно изброените правителства, атентатори, анархисти, комунисти, земеделци, социалдемократи и т.н. По този начин се разгръща панорамата на българското общество на двадесетте години с неговите политически изстъпления.
Топосът, мястото, определящо също така и заглавието на романа, насочва към едно митично измерение на българската история: мястото на царските резиденции, любимия курорт за почивка на царското семейство: Чам кория, борова гора, Боровец. Място, предполагащо разкош и представителност, красота и исторически дълбини - като се започне от турското му название и се стигне до още една дестинация, Арабаконак, която шофьорът на "омнибуса" включва в своите маршрути. Всъщност, тук авторът посяга към една вътрешна интертекстуалност, препращайки по този начин към предишния си роман, "Възвишение", загатвайки връзката между "историческите" си романи. На базата на своите наблюдения, на събрания опит от транспортните услуги, шофьорът стига както до исторически, така и до "философски", телеологически заключения, без да се поддава на теории за световни заговори, а наблюдавайки просто събитията и хората.
"Обаче на въртенето на земята изглежда има съответствие и в човешките работи, те също така се въртят и описват кръг. Както едното сменя сезоните, така и другото затваря цикъла. Като двигател. Четиритактовият. Той така работи. Затваря цикъл. Едно - две - три - четири, и отначало. След като ми се случи на мене оная история в Арабаконак, аз бая проучих там какво е ставало, и пр. И какви интересни неща открих! През 1872 г. Димитър Общи нападнал там турската хазна, през 25-та анархистите нападнаха Царя. И едните се наричат четници, и другите се наричат четници. Свидетелят на властта в единия случай е Иван Фурнаджиев от Тетевен, в другия - Иван Хлебаров от Етрополе. И двете истории завършиха с пълна катастрофа на организаторите им - в единия случай революционната организация на Левски, в другия случай Военната организация на Б.К.П. на Коста Янков. Самият Коста Янков па е племенник на Райна Княгиня, къде ушила знамето за въстанието през април 1876 г. А новите съзаклятници също се опитаха да свалят властта през април, но 25-та година. Пак неуспешно. И в двете истории е по един или друг начин замесена Москва. И най-сетне в единия случай четниците идват от север - хората на Общи, - а в другия от юг - хората на Героя. Сякаш се описва кръг и се затваря. Край на цикъла. От 1872 до 1925-та. Това, да речеме е било една обиколка от живота на България. Една година от нейния голем календар. Или на една нейна възраст, тъй да се рече. От Арабаконак до Арабаконак. Но колко са различни двата! Различни са, но си и приличат. Както когато се затваря кръг - местото хем е същото, хем е съвсем различно, понеже вече има цел кръг, описан зад него." (2,77/78)
За протагонист Милен Русков си избира един персонаж, който и до ден днешен е най-осведоменият от средната прослойка, "независим" по собствени убеждения. Моите лични наблюдения показват, че и съвременните шофьори се гордеят със своята независимост и с изключение на "традиционните шофьори", сред тях могат да се намерят всякакви висшисти - историци, филолози, дори тук-таме, в София, и икономистки[2]. От гледната точка на един шофьор на такси, образован човек за времето си, завършил механотехникум, дребен собственик, който с малко или повече далавера се опитва да надхвърли себе си, да оцелее, е разказана и епопеята на двадесетте: той попада както в средите на извършителите, където пренася трупове на убитите от така наречената "Обществена безопасност", така и в средите на анархо-комунистите, но има наблюдения и върху македонските наемни убийци, разминава се "на косъм", или по-точно - на една цигара време, от атентата в църквата „Света Неделя” и отвсякъде си търси някакви дивиденти, за да може да се превърне от обикновен "шефьор" в собственик на омнибус (макар и на изплащане) и да предлага сезонни транспортни услуги.
"Само се крием и изчеквам! А тия никога не си отиват, само се сменят, ту едни, ту други. Ама че аз може да си умрем така, докато ги чекам да се махнат. Чекал, чекал - и умрял! Тия години може да не свършат никога!" (2,207)
Разказът на протагониста предлага една панорама на българския живот през двадесетте години на двадесети век: модите, рекламата, храната, забавленията, шлагерите. Тук ще срещнем съживена София на двадесетте, описание на пътища и сладкарници, модни магазини и заведения, постепенното израстване на града в столичното му предназначение, вижда се, че Милен Русков добре е проучил епохата. И същевременно израстването на средностатистическия софиянец в столичното му самочувствие: романът започва с едно нарушение на правилата за движение, пресичане на пътя на трамвая, кратка схватка със стражаря и... продължава през много други нарушения на закони и правилници, но също така и на законодатели и управляващи. И минава през многобройните опити на този "шефьор" да се замогне, да получи назначение чрез протекциите на различни партии ... "аз ще бъда с таз, която е на власт" - беше казано десетилетия по-късно, при зараждането на новата демокрация.
Описанието произлиза и се връща към една снимка, то също циркулира в кръг, като на тази снимка, поставена на корицата на двата тома на книгата - можем да разпознаем и разказвача, и госпожиците Мици и Греци, и Алекси-Джина, и някои други от персонажите на романа. Едно повествование, което тръгва в дълбочина от една снимка, описвайки панорамата на тогавашния живот. (Лично аз открих на тази снимка може би бабата на една моя съученичка от Самоков!)
Обичам разглеждането на стари фотографии - представям си защо и как хората са искали тогава да се "увековечат". Днешните снимки нямат нищо общо с тази нагласа, те се правят и остават в мобилния апарат или се пренасят в компютъра и остават там в някаква безразборна и безбройна подредба. При тогавашните снимки хората са заставали и са чакали фотографа, пъхнал глава под черния гюрук да нагласи апарата и да започне бавното заснимане. Снимката е била "репрезентативна", трябвало е да покаже едно състояние на обществото, да покаже отношенията между хората, да улови позата, зад която се крие желанието да изглеждаш такъв, какъвто искаш да бъдеш, за да те разпознаят и "разчетат" следващите поколения. И това повествование се гради върху тази снимка от старото време, улавя няколко персонажа, дава им историческа и психологическа дълбочина, създава една социална картина. Към тази снимка от стари времена се прибавят и цитатите от вестници и списания, политическата география на София от двадесетте, за да получим представа за борбите и убийствата, за търсенето на "безследно" изчезналите. Не е изненадващо, че нашият шефьор е возил и майката на Гео Милев, обикаляща страната, за да търси изгубеното си дете. Не е изненадващо, че този природно интелигентен шефьор, уважаващ Димо Казасов, чете вестници и се информира в една сравнително прегледна медийна среда, формирайки по този начин своята средностатистичност.
Език: кой разбира вече от диалекти в България, освен диалектолозите, които са обособили науката си предимно за себе си в две български средища. Още по-малко днес някой пише на диалект. Езикът на "бай Славе", наричан още МаниМани, не е диалект. Това е един измислен език - характерен за измишльотините[3] на Милен Русков - но този път със социолектно измерение. Дистанциращ се от шопския диалект, но горе-долу това, което средностатистическият български гражданин си представя като шопски диалект. Интелектуалците ги търсим и намираме из дебрите на определените от БАН параметри, където всеки трябва стриктно да внимава за ударението, произношението и пълния или непълния член. Та Милен Русков измисля един средностатистически социолект, един жив език, който предотвратява опасността тези 632 страници да се превърнат в някакво дидактично четиво. Мани мани. Четивото е наистина съпреживяно, близко до езика на тогавашните вестници, противопоставящо се на правилата за шофьор срещу шефьор и разни други тънкости на правописа и правоговора.
И още два аспекта от панорамата: разширяването и изграждането на град София като столица в един период, когато и Берлин, и Виена също се разширяват и приобщават предградията си. В София се строи и изгражда Софийски университет и нашият шефьор не пропуска възможност да го посети и разкритикува - къде в края на града ще се строи университет[4]; строеж на нови сгради и диференциране на работническите квартали за една тепърва създаваща се работническа класа, строежите по Царя и Мария Луиза и новобогаташките край Орлов мост, които след това характеризират установилата се едра буржоазия. И тук-таме някоя каруца. И още една особеност: "най-романтичният период от българската история", както го беше нарекъл един български президент, македонското участие, тук е показано като участие на наемни убийци, лишено от всякакъв романтизъм.
Пресъздаден е един свят на отминало величие и падение, свят на погроми и революционни набези, на корупция и въжделения, в който стремежът за нормалност си остава постоянен и незадоволен. Пресъздаден е и светът на нормалния, интересуващ се и любопитен среден гражданин, не пропускащ възможността да се информира и да погледне на себе си в контекста на цялата природа и на функциониращите паралелни светове:
"Техният свет си е техен, не е като нашия, В смисъл може да разбереме къде кога ходят, какво правят и прочее такива неща. Това и сега има хора, които много добре го знаят. Разни ловци и прочее. Но какво им минава през главата и дали изобщо им минава нещо през главата, това никога нема да разбереме. Това завинаги че си остане за нас една тайна, госпожице. Друг свет, и това си е! - Помълчах малко, колко да вземем завоя, па после викам: - Ужким сме на едно место, а па сме в различни светове. Те търсят другите светове по космоса, а другите светове са тука, при нас, на земята. Ужким една земя, а па много светове има по нея. Па може да има и невидими. И там какво става, също никога нема да разбереме.... Понеже и човека също си има граници, като всичко". (2,60)
---
С анализа на политическите борби и издевателства на едно партизирано общество на двадесетте години, Милен Русков поставя проблемите за социалните мотиви на индивида и взаимоотношенията му с другите, за инструментите на властта и стратегиите на оцеляването. В този въображаем свят, получил дълбочината на измерението си от една снимка, Русков създава палитрата на един исторически период по следите на изгубената България, за която е по-добре да не търсим съответствия в настоящето.


[1] Указанията в скоби са от съответния том плюс страницата.
 
[2]Моите наблюдения се ограничават върху Русе, Велико Търново, София и Виена, където пък сред по-новите шофьори се срещат турци, българи, араби и други чужденци със съответното образование и склонност към "философстване".
 
[3]Езика на "Възвишението" не можах да изтърпя.
 
[4]4... и в началото на пустошта стои Университет! (1, 106); И насред нищото - Университет! Тия не са добре! (1, 107)
 
още от автора


1 - 26.10.2017 18:57

Коментар
От: Коментатор
В рецензията си Пенка Ангелова е напипала една важна особеност в езиковите експерименти на Русков - блъщолевенето на измислен от него български език, който няма нищо общо с архаичните форми, нито с диалектите. "Експериментаторство", което води до екстаз глупави люде склонни да се прехласват пред всяка планомерно разгърната в текст гавра с българската традиция. Колкото по-гавраджийско - толкова по-велико, постмодерно. Правилно, че езикът на "Възвишение" не се издържа, защото е една велика глупост - авторово бръщолевене, което няма нищо общо с формата на думите в българския език. Изкелефенчването на езика чрез мнимо архаизиране, уж като през Възраждането, си е чиста глупост, когато човек не познава реално историята и формите на българския от предишни негови периоди. Да пишеш така е все едно Стоичков да говори "па руски" или "па английски". Е, Милен Русков е Стоичков в най-новата литература. Той пише "по възрожденски".
Хубаво ще е Пенка Ангелова да намали в текста си описателните елементи и да съкрати големите абзаци.
От 14 абзаца - три големи цитата - една четвърт долу-горе в малка рецензия.
Какво ли го интересува читателят Самоковската баба на нейната приятелка? приятечитателка?
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”