Крешендо/декрешендо (музика), брой 37 (2917), 03 ноември 2017" /> Култура :: Наблюдатели :: Свободни тонови парадигми в класиката
Български  |  English

Свободни тонови парадигми в класиката

 

Музикално събитие в Пловдив имаше миналата седмица. Двама великолепни музиканти гостуваха на оркестъра на Държавната опера – диригентът Емил Табаков и пианистът Евгени Божанов. Концертът закри есенното издание на VIII международен фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща” и същевременно откри симфоничния сезон на оркестъра. Концертната зала бе пълна, въпреки направо опасното състояние, в което се намира и следите от течовете, които разнообразяват репетициите на музикантите в дъждовно време. (Разбрахме, че времето за ремонт наближавало!)
Осемте концерта от есенното издание на фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща” създаде за близо два месеца класическа извънредност в битието на пловдивчани с концерти на известни български солисти и техни колеги от Франция, Швейцария, Южна Корея, Китай, в които гъвкаво бе положен и Академичният народен хор при АМТИ, Пловдив, с емблематични композиторски подходи към българския фолклор на майстори в жанра, като Красимир Кюркчийски, Иван Спасов, Стефан Мутафчиев, Николай Стойков... А симфоничният финал на фестивала допълни щедрата му жанровост с контрастна класика от Бетовен и Гершуин.
Евгени Божанов разширява постоянно своя класически репертоар и при всяко свое гостуване в България предлага интригуващите си, нестандартни прочити на шедьоври – в случая на Петия клавирен концерт от Бетовен. Този път той имаше абсолютен съюзник на пулта и това създаде изключително автентично музикално преживяване. Двамата не за първи път музицират заедно. Винаги, когато се съберат музиканти, които предпочитат изненадата на плуралистичния прочит пред стандарта на само концертната практика, двестагодишната музика продължава естествено своя ход напред във времето. Още в началните встъпления, след въвеждащи акорди в оркестъра, солистът се разграничи от традиционната арпежо-образна клавирна практика и подчерта релефния ритмичен профил на встъплението, което създаде различна енергия в импулса на движението и подготви органично влизането на оркестъра с главната тема на частта, която Табаков бе изваял като продължение на началната идея-импулс, която бе подадена от солиста. Интересен е начинът, по който Божанов разбира стила – той не се бои да пуска в обращение едва забележими рубати в дългите фрази, прави леки отклонения от зададеното темпо в рамките на няколко такта, а след това с обновена енергия се впуска в „маршообразния” ход на музиката. Осмисля, рисува темброво партията си, като я мисли като част от цялото, а не като нещо, което трябва да се открои. Разбира се, че с неограничените звукови пластове, които предлага, пианото в неговите ръце винаги се откроява, но в разработъчните епизоди, където оркестър и солист са заедно, се получава органична общност, която излъчва изненадваща звучност. Божанов и Табаков бяха в рядък синхрон в мисленето си за преходите във формата, за динамичните контрасти, за градацията на енергиите, за „невидимите”, но толкова същностни отклонения в темпото, за възможностите на щриховата игра, за смисловото драматургично изражение на прочутите за този стил гамовидни падажи, за вида контрастно съпоставяне. За гъстотата и прозрачността във възможностите на фактурата. Толкова много аспекти на един прочит, на виртуозна в бързината и гъвкавостта си среща на мисловни процеси! Оркестърът се държа великолепно, особено във втората част, с красивата философия на лириката, създаде трепетна среда на солиста, който след концерта сподели, че е бил направо щастлив да чуе на репетицията така помислена и изработена оркестровата партия от диригента. Невероятна в спонтанността си взаимност на музикалното преживяване, в което диригент и оркестър сякаш предугаждаха звуковите „странности”, серията от мигновени, светкавични фрески в общата тъкан, която твореше Божанов, за да я „възнаградят” с ответна красива „ерес” с различни отсенки във фразата, майсторски изградени и „заковани” от Табаков. Уникален бе и преходът към третата част с бавното загатване на темата, подпряно от пицикати в ниския щрайх. Във финала-рондо Божанов продължи с деликатните си въпроси към традицията, щедро подкрепен от диригента – влизане с „косъм” нетърпение след оркестъра, което динамизира невероятно формата, третиране на пасажни и акордови последования повече като цвят и вибрация, отколкото като само подчертаване на тоновете. И пак съвсем леки, незабележими рубато-движения! Истински съзидателен, изпълнен с изненади диалог, кипящ от щастлива енергия, която се предаде и на залата!
Втората част показа също обрат – този път в „Рапсодия в синьо” на Гершуин. Тук не се разчиташе на евтини ефекти от джазово звучащото парче, от хита на Гершуин. Тук суингът и от пианото, и от диригентския пулт към оркестъра клокочеше в ритмичните идеи на творбата, в изненадващата, но толкова убедителна агогика, която показаха, в блясъка на оркестровите партии, разбира се, и в оркестровите сола. Някак характерът на Гершуиновия пианизъм смени парадигмата си, а диригентът зададе полифоничния поглед към фактурата на тази толкова популярна творба. Рапсодията прозвуча различно от обичайното с множество открития в нея. Нямаше как да не си помисля, че при родените, работещи и мислещи музиканти няма поколенска разлика в подхода към текста, няма отсъствие или присъствие на „трендове”, има само общ стремеж към логична провокация спрямо изпълнителските клишета по отношение на текста.
Естествено, симфоничната картина „Порги и Бес”, екстракт от най-популярните теми в операта, която завърши концерта, продължи тенденцията. Майсторски темброви оттенъци, търпение, но и подвижност във фразата – във въведението в началото в Сцената в Катфиш Роу, с изпипани сола с характерна агогика, светкавичен преход към интродукцията към първо действие с необходимата солидност и плътност – обособени оркестрови групи и смълчан преход към приспивната песен на Клара Summertime, която Евгения Ралчева изпя, потърсила адекватна тъмна боя в гласа си, към която би могла да прибави по-събрано вибрато (знае се, че Гершуин е писал операта си за тъмнокожи певци, което определя и маниера на пеене). Впечатляващ бе оркестърът в „Ураган”, както и с гъвкавостта и рефлекса към песента на Порги, с гъста, но не сантиментална изразност, с енергията на звукоизвличане, с удоволствието, което излъчваше в кипящото от виталност Пикник парти, в жанрово-танцово разнообразие, както и в прочутите куплети на Спортинг Лайф с много елегантен, малко предвзет по характер суинг, съответстващ на героя, в синхрон между отделните групи и с брилянтен в инструментално отношение финал, оркестър, изработен и воден от силата и мащаба на една голяма личност в музиката, която толкова много липсва на концертна София!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”