Български  |  English

Театърът на Калигула

 
“Калигула” от Албер Камю. Превод Александър Секулов, Диана Добрева. Режисьор Диана Добрева. Сценография и костюми Нина Пашова. Хореография Ангелина Гаврилова. Музика Петя Диманова. Участват: Деян Донков, Александра Василева, Йосиф Шамли, Йордан Биков, Жорета Николова, Вяра Табакова, Биляна Петринска, Деян Ангелов, Зафир Раджаб и др. Премиера 27 октомври 2017 г. Народен театър “Иван Вазов”.
 
Към стълбата, по която слиза в началото, Калигула тръгва и в края на представлението. Кръгът се затваря. Това е пътят, който води към историята, казва той. Или към нищото, би казал гледащият. Но главното е, че между началото и края на този спектакъл се разиграва поне още един. И това е спектакълът, който измисля, поставя, изиграва, гледа и накрая сам преустановява със собствената си смърт Гай Цезар Август, наречен още Калигула. С други думи, в спектакъла на Диана Добрева център на вниманието е театърът, който разиграва диктаторът Калигула с цялата му пищност и гротескност. Диктатурата, която въплъщава Калигула, е показана като гигантски театрален церемониал. Той го открива след загубата на любимата си Друзила с репликата: “Хората умират и са нещастни” – може би най-цитираната от известната пиеса на Камю. Казвам - поне още един спектакъл, защото в него има няколко вътрешни нива, тоест, още няколко театър-в-театъра, който той поставя.
Едното ниво се открива в началото, когато той заявява намерението си да постигне невъзможното, пропадайки и появявайки се от дупките на черния под като шут, като акробат на средновековен панаир и после - откривайки местата в зрителната зала. Заема своето място в нея заедно с Цезония (Александра Василева) и оттам режисира и следи действието.
Второто театрално ниво вътре в този спектакъл се разиграва на самата сцена. То е организирано в стилистиката на квазиоперен церемониал - може би най-красивата и интересна идея на спектакъла. В него дворцовите танци са преобърнати в една стилизирана и танцово ритмизирана вакханалия на разгула и изтреблението, заповядано от Калигула. Тази “церемония” се води от гротескна и красива фигура, нещо като церемониал-майстор. Биляна Петринска пластично оформя тази фигура, пеейки я. Тя (Смъртта?) не само “реди” масата с вариация на арията от Пучиниевата “Джани Скики“ O mio babbino caro“, но също съпровожда с Lascia ch’io pianga – версия на една от най-прочутите арии от Хенделовата “Риналдо” (с която Алмирена оплаква нещастната си съдба в затвора) - сцената на разврат и унищожение. Иначе казано, музиката на Петя Диманова функционира и емоционално, и концептуално в представлението.
Добра идея е бароковата театрално-музикална форма да изрази ритъма и пищността, гротесково да въплъти в красива форма чудовищното изтребление, поискано от Калигула. Имам предвид формата на бароковия theatrum mundi, чрез която в представлението си Диана Добрева демонстрира самообожествяването на Калигула. И в други свои представления тя се връща към този тип театралност, но тук “театър на света” или любимата централна метафора на барока (с която се е мислила нищетата и суетата на света) е използвана, за да илюстрира чудовищността на безграничната власт. Калигула наблюдава зрелището откъм залата, вместо отгоре, самоинсценирайки се като бог.
Има и едно трето театрално ниво на този театър-в-театъра-в-театъра и то е изтеглено визуално в линията на поетичните увлечения на Гай Цезар и поетичните четения, в които той заплашва всеки глух за изкуството със смърт. В него красивата статуарна фигура на Жорета Николова изговаря стиховете на Секулов – автор на драматургичната версия на пиесата на Камю – без да е сигурно, че от тях внушението - философско или драматично, става по-дълбоко. Но център на тези “четения” става всъщност друго “представление” и то е провокирано от репликата на Калигула “Днес аз съм Венера”. Гай (Деян Донков) се появява от пяната на вълните като Венера – гротесков коментар на прочутата картина на Ботичели.
Тези три нива на театъра-в-театъра се преливат в големия “спектакъл” на Калигула и в този смисъл, раздиплянето на самата театралност би трябвало да внушава драматичност. Би трябвало, но представлението всъщност не отива по-далеч в разбирането си на тази писана през 1939 г. и след това поправяна от Камю пиеса от това да онагледи диктатурата като зловещ театър. Впрочем, в музикално-визуалната стилистика на този театър едно може би по-пластично изобразително и по-пестеливо като форма изпълнение на Калигула би било по на място. Би било по-адекватно на пищната картинно-пластична театралност на Диана Добрева. Психологически всеотдайно изобразеното от Деян Донков безумство на Калигула се вклинява в нея като от друг вид театър.
Пиесата на Камю следва просвещенската традиция в драматична форма да се представят идеи. Тя е интелектуална пиеса и в този смисъл, стилът на игра, който имплицира, е твърде далеч от традицията на психологическия театър. По-близо е до парадокса, акробатиката, пластиката, алегорията. Тя е интелектуален “пинг-понг” диалог, който е наслада за ухото на един гледащ и мислещ зрител, привикнал на интелектуални афоризми и философски диспути, разгърнати в костюмирани театрални образи. Така че е логично опитът да се представи Калигула в психологическата театрална логика да куца. Друг е въпросът, че дори да не беше в тази логика, дори да беше по-стилистично орнаментален образът на Калигула, представлението пак би си останало смислово същото. Зрителите ще виждат една бавна и красива театрална церемониалност, която илюстрира идеята за зловредността на диктатурата.
Херия е много добре изваян образ от Йосиф Шамли. Умен, овладян, пестелив. Интересен образ. Плътен, с малко, но точни линии, той представя умния политик, контра тезата на интелектуалеца, истинския антагонист на Калигула. Да припомня репликата му в първо действие: “Това момче обича твърде много литературата”. Тя е ключова. През 1959 г. Камю обръща внимание, че пиесата му няма предвид аналогиите с нацисткия райх и не би трябвало да се чете само като илюстрация на философията на абсурда. Той обяснява, че “Калигула” е драма на интелектуалеца, която се занимава с “трагедията на познанието”. Но това, разбира се, е съвсем друга възможност за мислене и поставяне на известната пиеса на Камю.
В спектакъла на Диана Добрева самата театрална форма, театърът на Калигула в своята пищност измества по-дълбокото вглеждане във философията, която въплъщава Калигула в пиесата на Камю.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”