журналистите през 2017 г." /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Срам и страст - <br>журналистите през 2017 г.
Български  |  English

Срам и страст -
журналистите през 2017 г.

 
Ние, журналистите, често се сблъскваме с представата, че задълбочаваме скръбта на хората, че сме безчувствени, алкохолици…Този цитат някак набързо, като лекар, който не иска да причини болка, докосвайки рана, прочете културологът Валентина Георгиева при представяне на изследването „Да бъдеш журналист: състояние на професията”, чиито основни автори, освен нея, са Орлин Спасов и Николета Даскалова от фондация „Медийна демокрация”.
 
Данните от проучването бяха представени на 17 октомври във Френския институт, по-малко от седмица, след като Асоциацията на европейските журналисти-България (АЕЖ) организира протест пред Министерския съвет в защита на журналистиката.
Самата АЕЖ бе партньор на събитието, осъществено с подкрепата на „Америка за България”, „Алфа Рисърч”, Френския институт и фондация „Медийна демокрация”.ОтАЕЖ - в лицето на Мария Черешева и изследователя Илия Вълков - представиха свое изследване, което правят за четвърти път от 2011 г. насам. Този път то е озаглавено „Голямото завръщане на политическия натиск” и представлява анализ на онлайн анкета, в която са се включили 200 журналисти от цялата страна в периода май – юни т.г. Наименованието му не е случайно, тъй като от 2015 г., когато е последното проучване на АЕЖ за свободата на словото, данните показват, че политиците са изместили икономическите субекти и рекламните отдели от първото място на налагащите натиск върху медийното съдържание. Анкетата регистрира „пълзяща несигурност и надигаща се тревога при общо усещане за несвобода сред българските журналисти”, по думите на Илия Вълков. Наблюдава се сериозен редакционен прелет – близо 70% от анкетираните заявяват, че в рамките на 10 години са сменили три или повече редакции. По отношение на заплащането данните са, че средната журналистическа заплата е между 500 и 1000 лева; всеки втори работи между 40 и 50 часа седмично, а един от трима –над 50 часа. Споменатият политически натиск вече не се оказва със смс-и, а на по-високо ниво – чрез директно контактуване със собствениците на медии и с отговорните редактори. Срещат се и мнения, че съществува и мека форма на политически натиск, изразяваща се в това, че прокуратура и полиция отказват да доведат до край работата си по журналистически сигнали. А на въпроса „Как вътрешният и външният натиск влияят върху живота на журналистите?”, сред отговорите се среща: „до психологически и здравословни проблеми”; „преминаване в други професионални сфери на влияние – най-често в сферата на пиара”. Анкетата регистрира лична социална безпомощност заради ефектите от вътрешната намеса, като някои журналисти споделят, че „всичко е свързано с кръгове и всеки зависи от всеки, и нарушиш ли тази зависимост, задължително следват санкции и загуби, а в България няма кой да ти помогне”. Заради всички тези натрупвания и ефекти процентът на автоцензура е висок - 42% казват, че сами са се самоограничавали в един или друг период от своята работа. В същото време, Вълков обърна внимание на обнадеждаващия факт, че 48% от анкетираните заявяват, че никога не са си налагали ограничения.
От друг отговор на въпрос в анкетата става ясно, че много често в малките населени места и дори в по-големи общини държавните институции правят финансови инжекции на медиите, което се отразява върху редакционното съдържание най-вече по време на предизборни кампании, когато платено съдържание се представя за редакционно, черен пиар и т.н. Сред възможните решения на този проблем, който масово предлагат анкетираните, са мерки срещу концентрацията на медийната собственост; приемане на допълнителни мерки за нейното осветяване; по-висока квалификация на журналистите; обединение на работещите в сектора; различни форми на синдикална активност.
А дали последното е възможно, своеобразен отговор даде изследването на „Медийна демокрация” – „Да бъдеш журналист: състояние на професията”. Представяйки го, Орлин Спасов акцентира, че то е първото по рода си антропологично изследване на трудовата среда на българските медии. Извършено е чрез задълбочени интервюта на 30 журналисти, на които е гарантирана пълна анонимност, в периода февруари – юли т.г. От тях 15 работят в София, 15 - в други населени места; 20 са жени, 10 – мъже; по възраст са разпределени в три възрастови групи: седем човека са на възраст до 30 години, 13 - между 41-45, 10 - над 45 години. Най-младият е на 23 години, а най-възрастният – на 60. Интервюираните са подбрани така, че да има представители от всички видове медии – национални, регионални, частни, обществени; списания, вестници, радиостанции и телевизии, сайтове и агенции. Основната цел на изследването е да анализира как различни факти от личните биографии на журналистите са свързани с начина им на действие на професионалното поле.
По отношение на семейната среда, един от любопитните резултати е, че голяма част от журналистите произхождат от семейства, в които и двамата родители са с висше образование, като най-често срещаната комбинация е: майка – учителка, баща – инженер. В същото време, за разлика от други професии – като лекар, юрист, например, журналистиката много рядко е част от семейна традиция. Този факт, според Спасов, отразява и формира някои важни особености на професията - тя е с по-лесен вход – всеки може да стане журналист; доста по-либерална е и предлага възможности за доста по-бърза кариера. Всичко това обаче се случва срещу съответната цена и тя е, че професионалната среда е по-неустойчива и по-малко охранявана отвътре в сравнение с други професии. Освен това, в този контекст на отвореност, нито традициите, нито тежестта на съществуващите нормативни и професионални етични кодекси могат да изиграят особено голяма роля, заради което и всяко следващо поколение като че ли наново започва да пише правилата на професията. Това води до проблеми в професионалната среда, тъй като в нея липсва достатъчно усещане за общност, липсва достатъчно солидарност и няма достатъчно силни професионални организации илипоне до степен, в която самите журналисти очакват те да бъдат. Това до голяма степен рефлектира върху липсата на афинитет към достатъчно саморегулация, а тя, по думите на Спасов, е много важна част от автономността, следователно - от самата независимост на професията. А професионални занимания, в които няма саморегулация, не са достатъчно автономни, коментира Орлин Спасов.
По отношение на образованието се забелязва, че то е предимно хуманитарно. Езиковите гимназии се оказват „инкубатори” за журналисти. От данните за висше образование пък се регистрира, че по-малко от половината анкетирани - 46%, са завършили журналистика, като неин най-голям „конкурент” се оказва филологията – българска или чужда. Самите интервюирани журналисти поставят под съмнение специализираното висше образование, като подлагат на сериозна критика неговото качество. Основните им забележки са срещу недостатъчните практически упражнения, не модерното оборудване на учебните студия и фактът, че в университета не идват да преподават топ журналисти.
Но, в крайна сметка, един от интересните изводи е, че повечето от участниците в анкетата признават, че реално няма значение какво си завършил, за да работиш като журналист, тъй като тя е self made професия. А това тяхно наблюдение, по думите на Спасов, влиза донякъде в противоречие със самата идея за професия, която предполага определено професионално обучение и експертиза.
По отношение на професионалните пътища на журналистиката, Николета Даскалова разгледа въпроса как се формира съвременното поколение български журналисти. Предвид изследваната медийна среда, характеризираща се с икономическа криза, силно влияние на рекламния пазар, срастване на политически и бизнес интереси, трансформация на собственост, нови механизми на влияние чрез публични средства от страна на държавата – всичко това, плюс бума на социалните мрежи – журналистическата професия е поставена в нов режим на оцеляване. И започващите да навлизат в нея най-млади колеги или трябва да се претопят в средата, или да търсят спасителни острови, решавайки се понякога на рисковани действия, като създаване на собствена медия или на крайни варианти - бягство от професията и страната.
По отношение работната среда и условията на труд, изследователите обърнаха внимание на три аспекта – заплащане, договор и работно време. На въпроса „колко струват журналистите” отговорът е различен и зависи както от това дали медията е национална и регионална, така и от позицията в редакцията, типа медия и от личните договорки с работодателя. Средната заплата за столичен журналист е в диапазона 1000 – 1500 лева. Факт е обаче, че София дава възможност и за по-високи журналистически възнаграждения (над 1500 и над 2000). За работещите извън София обаче картината е коренно различна – преобладаващият случай е, че журналистите, работещи в регионални медии, получават под 500 лева. И в София, и извън столицата обаче преобладава разделянето на възнаграждението на две части – по трудов договор журналистът се води на минимална заплата, а по граждански получава хонорари.
Работното време по правило е ненормирано. Преумората и стресът са често срещани явления, допълнително утежнявани от лоша организация – слабост на мениджърите, дефицит на човешки и материални ресурси, необходимост от бърза реакция.
Всички тези условия на своеобразна експлоатация допълнително отнемат от атрактивността на професията, а прибавяйки обстоятелството, че договорите са уредени по такъв начин, че ощетяват работещите откъм осигуровки и поставят бъдещето им в риск, превръща все повече журналистиката в ниско статусна професия.
В същото време, по-младите, започващи да работят като журналисти, смятат, че тази професия е призвание и мисия с обществена полза, при която е нормално да има момент на ирационалност и дори някаква доза налудничавост. Ето защо някои, определящи себе си като „заразени с вируса на журналистиката” и не можещи да си представят да работят нещо друго, са склонни да инвестират лични ресурси и средства, за да оцеляват като журналисти в трудни моменти. В такъв момент е важна взаимната колегиална подкрепа, която на този етап обаче се усеща в твърде малка степен. От една страна, по-възрастното поколение има силно чувство на недоверие в професионалните организации и в сдруженията по принцип, а от друга – по-младите журналисти масово вярват, че добрата професионална реализация се дължи преди всичко и най-вече на лични качества, самоусъвършенстване, амбиция и издръжливост. Тъкмо това обаче прави журналистическата професия силно податлива на външни влияния; и убежденията и на едните, и на другите звучат предубедено и илюзорно.
Не на последно място, самият бизнес модел на съществуване на медиите предопределя занижените критерии за качество. В онлайн медиите, например, рекламата е ниско платена – рекламодателят не се интересува какво е съдържанието на текстовете, единственото, което е важно за него, е колко пъти е кликнато върху информацията. Ето защо съвсем логично и заглавията стават все по-бомбастични, и текстовете все по-кратки. Журналистическото качество се влошава и заради големия грях на мениджърите - целенасочено да заменят по-опитните и кадърни хора с по-млади, които тепърва се учат, съгласявайки се да започнат работа на много по-ниска заплата. Така обаче се нарушава приемствеността - младите няма от кого да се учат, а по-опитните, виждащи какво се случва, признават: „През последните няколко години в непозната среда не казвам какво работя, срамувам се. Журналистите се смятат за проводник на чуждо мнение. За манипулатори... Но най-лошото е, че не сме мразени заради това, че казваме истината, а заради съвсем други постъпки.”
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”