на журналистиката" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Тезисен модел <br>на журналистиката
Български  |  English

Тезисен модел
на журналистиката

 

Склонни сме синонимично да сближаваме понятията „журналистика” и „медии”, да ги използваме като взаимно заменяеми; и в това има някакво генеалогично основание, доколкото именно благодарение на масмедиите (печат, радио и телевизия, а вече и онлайн вариантите им), журналистиката става възможна, появява се на бял свят. Оттам нататък обаче захвърлянето й в „братската могила” на медийното съдържание само пречи да си дадем сметка за ролята й във формирането на собствените ни представи и мотиви като членове на обществото, за степента, в която сме абстинентно зависими от нея.
Може да се каже, че в съвременния град три професии са пряко свързани със защитата на човека в мирно време – лекарите, които се грижат за здравето му, юристите, които се грижат за правата му, и журналистите, които се грижат за информираността му (без нея, впрочем, днес са заплашени и здравето му, и правата му). Първите две професии се практикуват след клетва, каквато, убеден съм, трябва да полагат и журналистите (в други държави това става), защото и тяхната професия, освен персонален поминък, е и хуманитарна кауза. И предварително трябва да приемат (да обещаят), че ако поминъкът влезе в противоречие с каузата, той трябва да отстъпи.
Ценността на изследването на фондация „Медийна демокрация”, което представяме тук, е, че за първи път показва доколко журналистите у нас са верни на каузата на професията си, а и доволни от нея като поминък, какви препятствия срещат при изпълнението й и откъде идва общото усещане за девалвацията й.
За да бъдат разбрани резултатите от изследването обаче, ми се струва, че не е излишно първо да се върнем към някои тезиси за журналистиката, които всекидневният контакт с продуктите й няма причина да помни. Заради пределно общия им характер, те вероятно ще прозвучат наивно и патетично, но поемам този риск, защото си мисля, че „бумът” на комуникативните технологии прави все по-труден отговорът на въпроса: кому е нужно всичко това?
1.    Журналистическият дискурс се ражда на територията на масмедиите като следствие от транспорта на съдържание, което те осъществяват; и в този смисъл, той е млад дискурс – наченките му се появяват през XVIIвек, но в разгърнатата си форма, според собствените му професионални стандарти, той е на по-малко от 150 години.
2.    Журналистическият дискурс по същността си е исторически дискурс, само че медийно ускорен дотолкова, че да се превърне в история на сегашността. Доколкото „история” значи две неща едновременно – ставащото и разказа за него, историята на сегашността дава възможност на разказа за събитията да се намесва в тях, да ги променя. Това става чрез инструмента на общественото мнение.
3.    Журналистическият дискурс реализира човешкото право на информация (и обратното – това право фактически възниква благодарение на журналистическия дискурс), като информира големи групи хора (масови аудитории) за всичко по-важно в социалния им живот и за всички по-важни гледни точки към него, така че всеки за всичко да може да си създаде лично мнение.
4.    Сближаването на личните мнения – като функция от работата на журналистическия дискурс, формира общественото мнение. То в демократичните общества управлява управляващите. Това става, като журналистическият дискурс ги кара от името на обществото да отговарят пред него за действията си. Така той всекидневно „връща” на хората властта, която те веднъж на четири години дават на политиците. Четвъртата власт не е власт на медиите над хората, а власт на хората чрез медиите върху властта.
5.    Всяка власт – политическа, икономическа, а най-често в корпоративните им пресичания, се опитва да излезе от тази подчинена позиция, като на свой ред подчини медиите. На практика това означава да принуди журналистите – чрез собствениците на медии или с други средства, да станат нейни пиари, но без да напуснат професионалния си статут на журналисти (иска от тях да играят фалшива роля). И в най-демократичните общества журналистика неизбежно се прави в ситуация на натиск, а задължително условие за честната (според Етичния си кодекс) журналистика е да удържи на натиска. Тоест, да продължи да работи за хората (обществото), а не за частен интерес. Правенето на честна журналистика е модерен героически епос.
6.    От това, доколко журналистическият дискурс ще изпълни функцията си, зависи, от една страна, качеството на властта (няма добра власт, има само власт, принудена от общественото мнение да се отказва от лошите си практики) и, от друга, зависи формирането на гражданска идентичност – дали поданиците ще се превърнат в граждани, ще се интегрират в социалния процес и ще му влияят.
Дълг на журналистиката като хуманитарна кауза е да предпазва човека от произвола на властта, въобще от рисковете на социалния живот, да бъде линейка, пожарна и полицейска кола, но, за разлика от другите охранителни системи, тя не извършва това, като организира дисциплинарни пространства и процедури, като ограничава свободата, а обратното – като превръща свободната воля в средство за защита. В основата на днешното разбиране за свободата на словото продължава да стои теорията за печата на свободната воля. А в нейната основа – разбирането, че не някой друг, не държавата, а човек сам най-добре знае какво е добро за него и трябва да има възможност да направи своя избор. Журналистическият дискурс в модерните демокрации му я осигурява по отношение на дневния ред на обществото.
Състоянието да българската журналистика в момента пък може да бъде измерено с разстоянието, на което тя се намира от припомнения тук тезисен модел на професията.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”