Български  |  English

Българският дълъг ХХ век

 
Изследването на прехода е като ходене по острие на бръснач...
Критичната и заедно с това обективна равносметка е не просто разделяне с миналото. Тя е част от движението напред.
Класическото изискване е добре известно: Sine ira et studio. Без гняв и пристрастие.
Възможно ли е сега, след като страстите са идеологизирани и гневът – политизиран?
 
Поучително и отрезвяващо е да се върнем назад към първия преход в най-новата ни история и да си представим как е изглеждало началото на българския политически живот в очите на високообразован наблюдател.
Константин Иречек идва в страната през 1879 г. с най-добри намерения да помогне на един славянски народ в изграждането на нова държава. Картината, която вижда в Учредителното събрание, го изненадва неприятно. Какво по-естествено от това политиците на страна, получила най-после възможност за свободно развитие, да насочат усилията си върху конструктивни задачи. Вместо това:
„Само разрушителни тенденции, нищо строителско”; „Малко виждам тук патриотизъм, много празни приказки, груби материални интереси”. Политическата борба е по балкански грубо омаскаряване. „За българите досега програма значеше: Х. е вагабонтин, свиня, недоук; Y. е бабаитин, побойник; Z. е магаре. И под тези букви да поставят лица от либералната или консервативната партия”; „Сляпо побесняло партизанство”.
Иречек е потресен.
„С една дума, страшна наивност, напомня почти еманципацията на негрите.” Прогнозата му е мрачна: „Българските кланета ще се повторят още веднъж, сиреч, българите ще се изколят помежду си”. Финалът е тъжен: „Какъв блян да се цивилизова България! Една илюзия по-малко.”[1]
138 години по-късно имаме право на повече оптимизъм. Партизанството не е изживяно, но на хоризонта не се виждат нови кланета, дори изпълнение на смъртни присъди. Белезите на по-висока цивилизованост са несъмнени, макар и недостатъчни. За нас онези, които са си разменяли комплименти, като „вагабонтин”, „бабаитин” и „магаре”, основателно са наречени по-късно строители на съвременна България.
Историческата дистанция елиминира чувства, променя пропорции, коригира оценки. Може би един ден, след като политическите страсти преминат през генерационните филтри, за строители на европейска България ще бъдат признати sine ira et studio и Луканов, и Желев; и Лилов, и Дертлиев; Тренчев и Петков, Костов и Доган, Стоянов и Първанов, Ганев и Станишев, Симеон Сакскобургготски и... впрочем, нека не избързваме. Разбира се, общият знаменател не означава уеднаквяване на числителите.
Колкото по-ограничен фрагмент от историята се взема като изходна точка, за да се правят внушителни обобщения, толкова по-големи са рисковете от песимистична или оптимистична едностранчивост. Шансове да се избегне генерализирането на конюнктурата, наситена с болки и надежди, дава по-широкият и цялостен обхват на общественото развитие.
Календарът структурира времето на основата на природни цикли. С изключение на реална или условна базова дата, той е външен, безразличен спрямо обществените събития. Краят на един и началото на друг век само по случайност могат точно да съвпадат с важни промени.
Британският историк Ерик Хобсбом направи успешен опит да синхронизира календара с историческия процес. Въведеното от него ключово понятие „дългият ХІХ век: 1789–1914” описва „Голямата трансформация” и обединява три различни периода, в които изпъкват революционните сътресения (1789–1848), възходът на капитала (1848–1875) и утвърждаването на империята (1875–1914).[2] Аналогичен подход се използва в авторитетни системни и икономически изследвания. Така Имануел Уолърстийн определя „дългия ХVІ век” (1450–1640) за начало на „европейския свят-икономика”. Италианският икономист и социолог Джовани Ариги обобщи, че капитализмът се разгръща в поредица „дълги векове”, в които се сменя водещият икономически център (Arrighi: 1994). Ускоряването на ритъма на историята провокира още един вид съдържателна връзка: десетилетията, изпълнени с две световни и една „студена” война, бяха означени като „краткия ХХ век: 1914–1991”.
„Дългите” определения се използват евристично за по-дълбоко разбиране на революционните процеси. Примерът с Франция може да се нарече класически, но не е единствен.[3]
В този контекст е например определението „Китайският дълъг ХХ век”.[4]
Има достатъчно основания да измерим и българската история с такъв мащаб. Може да се говори за Българския дълъг ХХ век: 1878–2007. Това е българската „Голяма трансформация” – пътят към модерността, изминат от Освобождението на България до нейното включване в Европейския съюз. Преминава през драматични перипетии и системни обрати. Обхваща три периода: 1878–1944, 1944–1989 и 1989–2007 г. Всеки от тях започва с преход. Сами по себе си изглеждат объркващо разнопосочни.
Първият преход изгражда самостоятелната национална държава. По насоченост, фиксирана и в първата Конституция, е либерално-демократичен и пазарно-капиталистически. Вторият е социален, радикално отрицание на първия. Третият е отрицание на втория и, сякаш по поръчка на Хегел, връщане към първия на нов, по-висок етап. Отрицание на отрицанието.
Различията са съществени, сякаш става дума за различни държави. Можем да ги разграничим с условни геополитически определения.
Националистическа България – с основен приоритет да обедини „сите българи” под един държавен покрив. „Задачите на развитието (икономически, социални, културни) са степенувани по-ниско от националната цел” (Даскалов: 2005, 505). Целта определя отношенията със съседите и геополитическите съюзи. Водят се четири войни със Сърбия, три с Гърция, две с Румъния и една с Турция. След две национални катастрофи, „Целокупна България” е реализирана: временно, за три години, и на висока международна морално-политическа цена: съюз с нацистка Германия; в тясна връзка с това обвързване – вътрешна гражданска война.
Евразийска България, част от Източния блок, който се простира от река Елба до Охотско море, от Берлин, Hauptstadt der DDR[5], до Владивосток. Вече не националното обединение, а социално-икономическото развитие става основна задача. Формулирана е предизвикателно: „България за 10-15 години да постигне това, което други страни при други условия са постигнали за столетия”. Общественият живот започва да се измерва с петилетки. Ролята на държавата, първостепенна през целия период след Освобождението, нараснала още повече по време на Втората световна война, сега прави нов мобилизационен „скок” и достига до тоталитарния таван, по-късно редуциран до авторитарен. Развиващата се индустрия получава, наред с аграрното производство, гарантиран външен пазар. Ускорена индустриализация скъсява разстоянието до централноевропейското равнище. Цената е висока: ограничения на политическите и гражданските права и свободи.
Европейска България е консенсусна ориентация на основните политически сили и фокус на масовите надежди след 1989 г. Става нова генерална промяна, в чийто център е форсирана политическа модернизация, социално-либерална, според духа на новата конституция. Балансът държава – гражданско общество принципно се променя, но слизането на държавата от тоталитарния пиедестал става по особен начин: като се „назначават” или се дава път на определени капиталисти, т.е. на ключови фактори в гражданското общество. Интеграцията в европейската икономическа система става без мерки за адаптация на българската промишленост. Цената е отново висока: радикална деиндустриализация, която се прибавя към срив на селското стопанство в резултат на избраната форма на реституция на земята „в реални граници”.
Първи преход, първи исторически парадокс: селяните стават основен демографски, стопански и електорален фактор по пътя на страната към модерен капитализъм. „Той” ги разслоява и разорява, „те” го блокират.
Втори преход, втори парадокс: работническата партия в страна почти без работници поема управлението, за да създаде работническа класа.
Трети преход, може би най-парадоксален. Иван Селени го формулира експресивно: „Източноевропейската интелигенция дирижираше буржоазна революция в общество без буржоазия, за да създаде буржоазия”.
И трите прехода са фази от догонващо развитие с различни акценти: национален, социално-икономически и политически. Започва с освобождението от източния османски абсолютизъм и завършва с европейската интеграция на страната. Преди половин век едно изследване на Херман Кан и Антъни Уинър се открои с формулирането на дългосрочна множествена тенденция и нейното евристично използване за футурологични прогнози. Континюитетът на българското развитие, въпреки фрапиращите идеологически и политически различия на трите периода, ще проличи, ако се проследят някои маркери на тази парадигма на модерността, извлечена от историческия опит.
Образованието е не просто една от съставките на множествената тенденция, а и синтетичен показател за обществен напредък. Десет години след Освобождението е открит Софийският университет. По това време висши учебни заведения в Централна Европа имат многовековна история.[6]
Двадесет години по-късно, през учебната 1907/08 година, в трите факултета на единствения български университет преподават 21 професори, 7 доценти, 5 лектори и 13 асистенти на 936 студенти, от които 66 жени (7%).[7] През 1989/90 г. в България има 30 висши учебни заведения с 19 213 преподаватели и 133 184 студенти; повече от половината (52%) са жени. Студентите са пропорционално повече, отколкото в Полша, Чехословакия и Унгария, два и половина пъти повече от Румъния.[8] В България през 2011 г. всеки пети е висшист. Делът на жените (58,7%) продължава да нараства и преобръща първоначалната асиметрия.[9]
Образователният скок е показател за дълбоките промени в стопанската структура, за разкриването на професии, които изискват подготвени специалисти. За това говори и интензивната урбанизация на страната.
През 1920 г. градското население в Унгария е 47,2%, в България е 19,9%, над два пъти по-малко. През 1946 г. в градовете на Полша живеят една трета (34%), в България – една четвърт (24,7%) от хората в страната. През 1989 г. картината е различна: българските градове концентрират по-голям дял от населението (67,6%), отколкото полските (61,6%) и унгарските (1990 г. – 61,8%). През 2011 г. преброяването в България отчита още по-висока степен на урбанизация: жители на града са трима от всеки четирима души, една трета от хората живеят в седемте големи града. През 20-те и 30-те години тежък проблем е пренаселеност на селата, сега проблем става тяхното обезлюдяване.
Урбанизацията е пряко свързана с човешкото развитие – равнището на детска смъртност, очакваната средна продължителност на живота. През 1988 г. детската смъртност в България (13,6 на 1000 живородени) е по-ниска, отколкото в Полша (16,1) и Унгария (15,8), без да говорим за Румъния (22,5 през 1987 г.). Средната продължителност на живота в България (68,3 за мъжете и 74,70 за жените) също е по-голяма (изключение правят само полските жени).[10] По данни на НСИ от април 2017 г., детската смъртност в България (6,5 на 1000) е съществено намалена, а очакваната средна продължителност на живота е нараснала с около три години (71,29 за мъжете и 78,13 за жените).
Следпреходна България произвежда най-големият БВП в историята си. Преброяването през 2011 г. показа, че битовата революция през 60-те – 80-те години е близо до финала си.[11]
Ако използваме категориите на Тофлър, можем да видим развитието на страната си в обобщаващ ракурс. Ще изпъкне още повече приемствеността, континюитетът. До 1878 г. България е потопена в „първата вълна”, появяват се едва наченки на следващата (първата жп линия, първата фабрика, първият буквар, първите вестници...). Битът и душевността, които й съответстват, са описани блестящо от Иван Хаджийски. Целият период от 1878 до 1944 г. е забавено преминаване от първата към „втората вълна”, от селско към урбанизирано, от предмодерно, традиционно към съвременно капиталистическо общество, от патриархалност към индивидуализъм. Линия, по която е направена важна, но ограничена крачка. Едва през периода 1944-1989 г. страната става индустриално-аграрна, урбанизирана, високо образована. Властовата структура и социално-класовата конфигурация са радикално променени, но базовата линия на модернизация остава в сила, като през 80-те години докосва и „третата вълна”. Комунистическата номенклатура изпълнява чрез индустриализацията (първото знаково име е „електрификация”) историческата роля на средната класа, на буржоазията. Сила на режима на БКП придава именно „втората вълна”. Тъкмо „третата вълна” подкопава монолитния „Източен блок”. През 1980 г. започва „революцията на чипа и робота”. В края на 80-те години в социалистическата общност, обединена от СИВ, по територия и население по-голяма и от САЩ, и от Западна Европа, компютри се произвеждат на едно-единствено място – в Правец. С вносни елементи по „второ направление”. Технологичното изоставане променя все повече геополитическия баланс. Източноевропейските революции откриват пътя към света на „третата вълна”, съвпадат със създаването на Интернет и правят „скок” в информационния век и глобалното (неолиберално) пространство. С неговите постижения и проблеми.
Има ли аномалия?
Докладът за човешкото развитие в света (Human Development Report) от 1990 г. поставя България в престижната първа група, на 27-о място, непосредствено след Чехословакия (25), преди Унгария (30) и Полша (33), значително пред Румъния (42).
Същият критерий хвърля светлина и върху протичането на прехода. През 2017 г. страните от Централна Европа запазват или са близо до местата си в елитната група („много високо човешко развитие”): Чехия (28), Полша (36), Словакия (40), Унгария (43). В тази група са Русия (49) и Румъния (50). България е изпаднала в следващата група („високо човешко развитие”) – на 56-о място, два пъти по-ниско. В същата група са и други страни, но не от Централна, а от Югоизточна Европа и Близкия Изток, както и някои бивши съветски републики: Беларус (52) преди България, Казахстан (56) заедно с България, Сърбия (66), Иран (69), Турция (71), Албания (75), Босна и Херцеговина (81), Македония (82), Украйна (84).
На пръв поглед, странна зависимост: развитието на страните от бившия Източен блок се оказва продължение по-скоро на довоенното, отколкото на следвоенното минало. Тъкмо това им дава импулса на „разбягващи се галактики”. Едва ли е случайност. По-висока степен на грамотност може да се постигне по-лесно и по-бързо, отколкото по-висока степен на културност. Културата включва не само знания, но и манталитет, навици, нагласи, рефлекси, които допълват информацията и я превръщат в поведение. Хармонизацията на различните аспекти изисква време и по правило преминава през генерационните цикли. Това придава относителна стойност на цифрите за форсираната урбанизация и образователната революция.
Първото поколение мигранти са селяни (не означава безпросветни „селяндури”!), които живеят и работят в градовете или в придобилите градски статут села. Появяват се феномени като гражданин със селски манталитет или висшист със средна, дори ниска култура. Преходът става национален тест, като освобождава съхранили се в подсъзнанието неизживени нагласи. Може да се каже, че главен герой на уникалната самоубийствена аграрна реституция е историческият дребен собственик. Неговият наследник живее в града, но иска земята си „в реални граници”. Няма намерение да я обработва, всъщност иска пари, но не си прави сметката, че ще спечели най-много, ако стане акционер в уедрено високопродуктивно земеделско и животновъдно производство. В Централна Европа си направиха сметката. В традиционно селска България решаващ се оказа образът на „реалните граници”.
Другата базова трансформация – приватизацията, активизира друга страна на патерналистичното наследство. „Приятелски кръгове” и „братовчедски” връзки допринесоха приватизацията да се превърне в стопанско харакири.
България достигна до „клуба на богатите”, но като беден роднина. Постпреходната ситуация сякаш съдържа „ефект на Сизиф”. Камъкът на догонването – избутван с ентусиазъм и мобилизация, с ограничения и усилия до централноевропейско равнище – отново е в подножието. Започва се сякаш отначало. Вече без задружни усилия и ясно поставени стратегически цели, а с фрагментирана политическа воля.
Първият период от пътя към модерността завършва със силово прекършване на етнонационалната утопия.
Вторият период – с мирен отказ от социалната утопия.
Третият период... Още не е завършил. Обществото преживява стрес от усещане за полуразпад на европейска утопия...
Преждевременно. Преходите (в ограничения, но по-точен смисъл) са само увертюра към исторически епохи. Измерват се не само със собствената си действителност, но и с възможностите, които разкриват.
Българският дълъг ХХ век премина през системни преходи. От (османски) феодализъм към капитализъм. От (незавършен) капитализъм към (мутантен) социализъм. От (мутантен) социализъм към (мутантен) капитализъм. Преходите „разкъсват връзката на времето”. Стигматизират близкото минало („робство”, „монархофашизъм”, „тоталитаризъм”). С течение на времето става ясно, че преходни са и представите, родени от прехода, конюнктурни са и оценките за „близкото минало” от преходната гледна точка.
Европейската революция (1789–1989) включва два процеса: национално обособяване и регионално обединяване. Първият доминира продължително и води до тежки военни сблъсъци. След Втората световна война се формират два центъра на интеграция – ЕИО на Запад и СИВ на Изток, които изграждат нови връзки, но и разделят континента. С падането на Стената регионалната интеграция набира общоевропейски потенциал. Националното обособяване навлиза в завършваща фаза – форма на участие в общността. След „систолата” на обособяване следва „диастолата” на обединяване.
В началото на новия век Тимоти Гартън Аш напомни за идеализма на късното Просвещение, онагледен от апел на Гьоте и Шилер към сънародниците им: „Да си изградим нация, германци, е безполезно. Вместо това – изградете се, вие го можете, като по-свободни хора!”
Звучи иронично, ако си спомним, че през ХХ век германците направиха точно обратното – подкрепиха свръхнационални амбиции като несвободни хора. Аш не набляга върху поуката, но актуализира Гьоте и Шилер на ново наднационално европейско равнище: „Да си изградим суперсила, скъпи съграждани европейци, е безполезно. Нека да се изградим като по-свободни хора – в един съюз от демокрации, които работят за великата цел на един свободен свят”.
Да, най-важното е да се изградим като по-свободни хора. Но пътят не минава през национално обезличаване в Европа или европейско разтваряне в света. Националните общности са призвани да съдействат за демократизация на европейския процес, а европейската общност е необходим фактор за демократизация на световното развитие. Участията в мащабните процеси на глобализация се опосредяват от тези общности.
Регионалната революция не е последна точка на развитието. На дневен ред е глобалната революция. Геополитическите предизвикателства и трусове стават все по-осезаеми.
Най-добрият шанс на България е да посрещне рисковете на глобалния водовъртеж на ХХІ век, стъпила върху „континенталната плоча”.
Преходът е част от 1300-годишна история. Историческият път свързва България най-напред с „Втория Рим” – Константинопол, а след това с Третия Рим – Москва. Преходът е пътят, изминат от България до Първия Рим, до Римския договор, до Европейския съюз.
Освобождението през 1878 г. донася на България конституция, чийто образец е белгийската. Дори лозунгът „Съединението прави силата” е от там. След цикъл от промени и драматични обрати, Брюксел ни стана още по-близък. В нашата най-нова конституция е признат приоритетът на европейското законодателство, което се кове в Брюксел и Страсбург.
Нашият първи национален идеал е обединението. „Сите българи заедно!”, както го припомняха новите патриоти. Реализацията на нашия национален идеал става възможна чрез наднационалната общност – чрез евроинтеграцията, премахването на културните, икономическите, гражданските бариери и надживяване на политическата конфронтация между страните, в които живеят етнически българи. Вторият етап от модернизацията си поставяше за цел социален идеал в радикална форма на комунистическо бъдеще. Реалистично днес е да се достигне настоящето на европейска социална държава.
Няма самодостатъчни основания нито за оптимизъм, нито за песимизъм. Безпрецедентни са опитите да се изгради нещо като песимистична теория за нашия народ. Тя лесно психологически се възприема от хора, стресиращо обеднели, загубили вяра и в политическия елит, и в самите себе си. Методологически е уязвима – поради генерализацията и хипертрофиите, без които не може. Практически е контрапродуктивна. Легитимира примирение и конформизъм. Оправдава ленивото мрънкане и безперспективното самооплакване. Блокира движението напред. Трасира пътя на младите към Терминал 2.
Едностранната фиксация е средновековна „привилегия” на иконоборци и иконопоклонници. Ограниченото мислене лесно обраства с негативни нагласи. Конкретизира се със социална завист, политическа и етническа омраза[12], а тя на свой ред се подсилва от ефекти на лумпенизацията и наследството на провинциализма. Негативната автосугестия[13] е психологически кьорсокак, задънена улица. За да вървим напред, трябва да повярваме в себе си. А за да повярваме – да приемем собствената си история такава, каквато е, в нейната цялостност, а не фрагментираност, да я преосмислим, вместо да я пренаписваме.
Много неща са в пределите на възможното, то е в разширен формат, но и в двете посоки. Сигурността на положителното развитие е по-малка.
Навлезли сме в рисково общество.
Европейските шансове изискват стратегическо мислене, за да се оценят новите възможности. Рационалност след времето на продуциране и крах на илюзии. Национално усилие след избуяването на първичен, некултивиран индивидуализъм, съчетан с котерийно изкористяване и политическо противоборство.
---
В началото на 90-те години започналият Преход се сравняваше с библейския Изход. Сега притчата може да се продължи...
Да си представим хора, освободили се от Фараона, намерили Изхода, извървели дълъг път, пристигнали в Ханаанската земя и... си спомнят с носталгия за Египет.
Какво ще си помислим?
Побъркали са се от дългия преход през пустинята?
Или просто: това не е Ханаанската земя?
Има и трето. За да стане „Ханаанска”, земята иска да се напои, да се култивира, да се уреди. С труд и интелект, с прозрение и добра воля...
Време е да се напише нова Оптимистична теория за нашия народ.
Може да бъде създадена само по нов начин. България е интегрална част от света, а глобалният свят е застрашен от сблъсъци и нерешени проблеми, изкушаван от революции и петимен за реформи.
 
Из подготвяната за печат книга в издателство „Изток-Запад”: П.-Е. Митев. Преходът. Политологически ракурси. 
 


[1]Константин Иречек. 1995. Български дневник. Т. 1. София: изд. „Проф. Марин Дринов”; с. 33, 38-39, 45, 87, 153.  
[2]Трилогията включва: Hobsbawm. 1962. The Age of Revolution: Europe 1789–1848; Hobsbawm. 1975. The Age of Capital, 1848–1875; Hobsbawm. 1987. The Age of Empire, 1875–1914.  
[3]Още Жан Жорес разглежда Френската революция в историческата рамка 1789–1871 с два основни етапа (първият: 1789–1848 г.; вторият: февруари 1848 – май 1871 г.). В нашата съвременност Франсоа Фюре разшири тази рамка, като прибави пролог и епилог. Получи се цялостна картина на обществен процес, продължил 110 години – от 1770 до 1880 г. (Furet. 1995. Revolutionary France, 1770–1880).
[4]Duara, Presenjit. 2008. History and Globalization in China’s Long Twetieth Century. Modern China, Vol. 34, №1; Hershatter, Gail. 2007. Women in China's Long Twentieth Century. University of California Press.
[5]Официалното наименование на Източен Берлин.
[6]Ягелонският университет в Краков е основан в 1364 г. по времето на Иван Александър; Карловият университет в Прага е един от най-старите в Европа (1348 г.).
[7]Статистически годишник на Българското царство. Година първа 1909. 1910. София: Главна дирекция на статистиката, с. 460-461.
[8]В България студентите на 10 хил. жители са 176, в Полша – 133 (вкл. задочниците), Чехословакия – 119, Унгария – 96 (вкл. задочниците), Румъния – 71.
[9]Към момента на последното преброяване висшистите в България са 1348 хил. (19,6%). Жените са 791 800 хил. (22,3%), мъжете – 556 900 хиляди (16,7%). Ако първоначално предимство имат мъжете поради социалните и психологическите бариери пред жените, в свободната конкуренция предимство получават жените поради по-ниската образователна мотивация на мъжете. Оттук не следва, че патернализмът е напълно изживян: мъжът без университетска диплома има повече професионални и житейски шансове, отколкото жената без такъв ценз.
[10]Статистически годишник на Република България 1990. София: ЦСУ, 1991, с. 502–504.
[11]Според данни от преброяването през 2011 г. електрифицирани са почти всички жилища в страната. Без водопровод и без канализация са 1,7% от жилищата в градовете и 6,9% в селата. С вътрешна тоалетна разполагат 73,6%, с баня – 82,0% от обитаваните жилища. Телевизор има в 97,8% от тях, готварска печка – в 92,5%, хладилник – в 92,6%. Компютър – съответно в 56,3 и 21,9% от жилищата в градовете и в селата.
[12]Съществува специфична дифузия на омразата. Може да се наблюдава на стадионите. Футболните фенове, които мразят другия отбор повече, отколкото обичат своя, твърде лесно започват да мразят и етническите други – роми, евреи...
[13]За да се преодолее, съществено е нейното научно изследване. В тази връзка може да се оцени книгата на проф. Георги Фотев „Българската меланхолия” (2010).
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”