Български  |  English

Думи и лица в Хавра

 
Захари Карабашлиев. „Хавра”. Роман. София: Сиела, 2017, 592 с.
 
Засипван с така интензивни поздравления и възторзи, Захари Карабашлиев може би няма как да види, че макар новият му роман да има достойнства, той е недоработен. Някои достойнства на „Хавра“ са изтъквани: чудесната находка – историята на Варвара Елагина и Макгахан; темата за мафиотите-феодали и социалната ни безпомощност; успоредеността, докосванията и оттласкванията на двете сюжетни линии; гражданската позиция на автора. Към тях бих добавила: различния ритъм и език на двете повествования; някои майсторски сцени, диалози, описания (особено в последните стотина страници на романа); волята за борба, която движи всички герои и някак създава усещането, че „Хавра“ има свой собствен темперамент. Романът обаче изглежда като писан на части, като неведнъж прекрояван и слепван, със зевове и пукнатини – все неща, които вероятно са неизбежни при такъв огромен материал, но и все неща, които трябва да бъдат заличени или поне добре скрити от очите на читателя.
Преди да прочета книгата, попаднах на един публикуван откъс и там Вера Елегина пише, че Наталия не се вслушала в нейните молитви, а после споменава една медицинска сестра. Но през 1871 г. една руска дворянка не би отправяла „молитви“ към човек и по онова време сестрите все още са „милосърдни“, не медицински. Затова зачетох романа с любопитство (солиден том, а и корицата много притегателна с бистрите си, напрегнати цветове).
В романа рускинята Вера е написала мемоарите си на английски, а основният персонаж ги превежда устно на български. Така че всякакви дребнавости за думичките тук (тоест, в половината книга) трябваше да отпаднат – няма как да очакваш българин да превежда експромпт от английски нещо, написано на английски от рускиня, и то да звучи безупречно. Но романът е дълъг и в него има още много думи.
Една от тях, най-важната (притегателна заради мои детски спомени), е думата „хавра“. Добросъвестно обяснена в началото, с всичките си значения – едно от друго по-уместни, по-главни, по-заглавни. Превъзходно заглавие. Което извън смислите си пък е знак и да се очаква изострен усет, грижовно внимание към думите.
Авторът поема в началото това задължение и донякъде го изпълнява – умело оформя лица със собствените им думи. Неговите герои говорят и пишат ярко, по начин, подчертано специфичен (такова е и телесното им поведение). Речевите жестове на всички са внимателно обгледани. Но за учудване – на всички, но без основния герой Никола и без самия разказвач. Никола говори и пише доста безлично, а и имам чувството, че разказвачът напразно му е отнел естествената роля сам да разправя своята история. И ако на Никола му е простено да превежда умоляванията като молитви и сестрите да са медицински, то небрежностите на разказвача му понякога са фрапантни.
Според разказвача, Никола пали свещи „на иконостаси“ и отива на „преклонение“ пред тленни останки. Едно момиче пък има сини зеници – точно така е казано – че „зениците“ на Лира са „светлосини“ и са като на хъски. Това не е някаква поетическа фигура, а е буквално описание, потвърдено с цял кратък разговор на същата тема. На едно място един далекоизточен форт през 1870-те е „форд“, но това сигурно е печатна грешка. Не е печатна грешка обаче, че Никола пие вода от „шадраванче“ (чешмичката в градинката пред „Кристал“). А като малък с другите деца – българчета, циганчета – скачали „като бабуни“ по релсите на Рибарския кей. („Бабуните“ ще да са контаминация на маймуни и бабуини.) А пък един философ, негов ментор, си купил в Москва картина с първата си „стипендия като асистент“ (вероятно е бил аспирант). В едно размишление на Никола излиза, че американците са отлетели за Луната от Байконур. Неведнъж в романа се твърди, че Вера Елегина е написала „мемоар“ (всъщност мемоари). Една медицинска сестра троснато казва на Никола, че „сега не е време за визитации“, имайки предвид обаче свиждания.
Та има в този роман разни недоизпипаности. Но те не свършват само с внезапно зле употребени думички. На няколко места става ясно, че авторът е продължавал да работи върху един епизод, без да си спомня вече споменати подробности. Това е обяснимо при писане или дописване на компютър, когато човек разполага с около двайсетина реда видим текст на екрана, а останалото е някак в небитието. Но авторът чете текста си не един или два пъти. Та: Никола е в ресторантска тоалетна и от дамското отделение излиза момичето със светлосините зеници – Лира. Тя го заговаря. През това време двамата си мият ръцете, избърсват ги и по някое време той си казва името и протяга ръка да се запознаят. Те се здрависват и продължават разговора. След малко (на срещуположната страница в книгата) Лира си казва името и подава ръка на свой ред, но той се заколебава за миг – дали пък ръката му не е още влажна, дали изобщо ръкуването в тоалетна е подходящо. Разказвачът не дава знак Никола дотам да се е смутил от нахаканата девойка, та просто да не помни, че преди две минути сам е подал ръка и тя е била поета. Друг случай: с Лира са се любили на една тераса и после, в шезлонги, пият вино и говорят. „Бяха все още голи“ – уточнява разказвачът. Без разговорът да прекъсва и без други регистрирани движения, Никола придърпва Лира към себе си и пъхва ръка под фланелката й.
Има и по-тежки разминавания и най-същественото от тях е за възрастта на Никола. Неведнъж той твърди, че е на 35 години. Също така неведнъж казва, че не си е идвал в България от 13 години. Което значи, че е заминал на 22. Но това не е вярно, защото той е завършил гимназия по соцвреме, бил е войник и е завършил философия в Софийския университет, след което малко време е живял отново във Варна.[1] Значи, е емигрирал на 25, а по-вероятно на 26 години, и сега трябва да е на 38 или 39.
Но може би изглежда нелепо да ви занимавам с въпроса на колко точно години е Никола – като че ли има значение[2]; и да издърпвам някакви думички от този „внушителен 700-страничен епос“. При положение, че: „Толкова смел, стилово изпипан, но и мащабен, световен в концептуалния си размах роман днешната българска литература не познава. Време беше“[3].
Или, както би казал Тото, приятелят на Никола, ако можеше да прочете моите ремарки: „Пич, това е ебати простотията“. Прощавайте. Всъщност, повечето хора в „Хавра“ са изключително непринудени: каквото виждаш, каквото чуваш – това са те.
Никола, разбира се, е в известна степен изключение – той е наблюдателен и любопитен, има разнообразни реакции към света, „има история“, както казва за него един друг човек в книгата, има, в края на краищата, цялото минало и целия житейски опит на автора си, но обслужва една „героическа“ нишка в романа и дразнещо е напъхан в калъпа на клиширан холивудски образ: на неудачника, който е на ръба на пълния житейски провал, но по стечение на обстоятелствата застава сам срещу цялото зло на света и привидно немощен, някак съумява да победи. Това си е архетипна история, разбира се, но в прегърнатия днес киновариант, в който лузърът вече е много по-близо до Иванушка Дурачок, отколкото до Давид, тоест, той изобщо няма нагласата да геройства, но просто му се налага и той просто успява. (Кинопсихотерапия – макар и стара като света.) Иванушка, както и холивудският му клонинг, имат нужда от помощници – Никола също. Неосъществен писател, фалирал собственик на бар, „парясник“, той съвсем не стои ниско в очите на хората, напротив – всички, у които не вдъхва опасения, възлагат на него големите си надежди, обичат го и са винаги насреща с каквото му трябва: луксозно укритие, секс, експлозив, съчувствие, пари, химически анализ, съвместна операция с ФБР. Нищо, че нашият човек си е бил загубеняк открай време: „… беше средата на деветдесетте, той бе последен курс студент, беше беден, четеше много, не пропускаше лекции, докато навън се случваха истински неща и промени. Опитваше се тогава да не мисли за това как някои от неговите най-слаби бивши съученици трупаха състояния от контрабанда на цигари и кафе, а той учеше от отдавна умрели философи“. Странновата автоирония е това с умрелите философи, а и бунтар, какъвто го описва разказвачът, боксьор, борец за справедливост, никак не му отива на студента Никола да не е пропуснал лекция и да не е участвал в стачки и барикади, изобилстващи през 90-те години в София.
Но за трафаретния образ говорех. Ето един пример: „Лира отново не вдигна телефона си. (…) Може би така беше най-добре. (…) Тя бе изиграла своята роля в тази негова история, все пак от нея той бе научил ужасяващата истина за смъртта на баща си. Сега бе време да я остави, защото неговият път оттук нататък бе пътят на отмъщението. И той не биваше да бъде вървян с красиво младо момиче, защото на отсрещния му край имаше убиец. Трябваше да стигне до него“.[4] Бих предала тук и онази много ефектна история за смисъла на живота (с. 380 – 385), разказана на Никола от Тото, всемогъщия пенсионер от Чуждестранния легион, но тя е дълга, практически цял един къс разказ. Сцената е впечатляваща. Лошото е обаче, че именно този тип героика е носеща, тя води фабулирането в съвременната сюжетна линия и така цялата тежест, цялата болезненост на темата за феодална България се замъглява, а в смелото гражданско послание на романа започва да се причува бутафорна пукотевица.
В романа има и друг тип клиширани образи: майката (готвеща, притеснена, досадна); сестричката (добричка, доверчива, обичлива; описвана с истинска топлота); момичетата (винаги „красиви и дръзки“). Подозирам, че Вера Елегина няма много общо с прототипа си и на свой ред е „общо място“ на руска дворянка. Ако се съди по биографията й, Варвара Елагина трябва да е наистина дръзка и много интересна жена – за разлика от Вера Елегина, която до Априлското въстание е доста скучна девойка, заета да опазва достойнството си и да страда. Едва към края на романа, когато изобщо действието и в двете сюжетни линии се ускорява, и то шеметно, с един ритъм, който зазвучава много приятно, тя проявява характер и започва да пише темпераментно. Изключително тривиален мошеник е Черняев. Според епилога на романа, прототипът му очевидно е Владимир Чертков, но дори реалният човек наистина да е мошеникът, какъвто е бил в очите на София Толстая, той надали би се опитвал да прелъсти сестрата на жената, към чиято ръка се домогва. Но Джон Макгеан (чийто прототип е Джанюариъс Алойзиъс[5] Макгахан) е лъчезарен, енергичен, с чувство за хумор – изобщо, привлекателен образ, граден с дължимото уважение към великия със заслугите си към България журналист.
В „Хавра“ има и загадъчни лица. Преднамерено неясно остава коя е Лира и защо така стремглаво се влюбва в Никола. Не се разбира и дали Вълчаков наистина е единственото добро ченге, или пък е от най-лошите. Третата енигматична фигура повдига въпроса не дали е от добрите или от лошите, а защо изобщо съществува. Синът на д-р Вера Стоименова се мярва – представителен, благовъзпитан – на погребението на майка си, която приживе подчертано не желае да говори за него, и толкова. Може би образът му е трябвало да се развие, но авторът се е отказал от него по някаква причина. Неразработен, но този път за съжаление, остава и образът на Мария – той е всъщност благодатен като замисъл, но може би авторът е решил, че не може да пише този роман до безкрай и е изоставил иначе неминуемите задълбочени разговори за философия на историята и сложните ходове на още една интимна връзка.[6]
В романа „Хавра“ обаче има един наистина пълнокръвен герой и това е покойникът. Звучи иронично, но няма ирония тук. Бащата на Никола (освен че може би е жив – един чудесен обрат) има образ, богат и пластичен. Той е истински в разказите на другите и тъкмо в своите разкази за него те самите оживяват, напускат сценариите и се озовават във Варна. Всъщност, Варна, „градът на тези, които се завръщат“, е централният персонаж и творческото постижение в романа – едно лице, изваяно с тъга, гняв и любов. 


[1] На едно място пък Никола казва, че не се е връщал във Варна от 18 години, което означава, че след университета не се е опитал да завърти търговия в града (но именно след бизнес провала във Варна той заминава за Канада, както става ясно от реминисценциите му на друго място).
[2] Всъщност, има значение, разбира се. Един художествен свят (особено пък когато е подчертано реалистки) трябва да бъде непротиворечив, иначе започва да се разпада.
[3] Литературен вестник, бр. 29, 20 – 26 септември 2017, с. 4.
[4] Краткото пасажче е илюстрация и за „претоварения“ наратив – с тези толкова утежняващи и книжни „бе“-та на миналото предварително време в романа: „бе изиграла“, „бе научил“ и т.н., което също е знак, че „аз“-повествованието може би е било по-естествено.
[5] А не „Алойшиъс“, както е в романа.
[6] Или може би Мария е остатък от някой по-ранен вариант за сглобяване или за по-добро сцепление на двете сюжетни линии, от който е оцеляла само като едно от обещанията на отворения романов край?
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”