Български  |  English

Class

 

„Class“ от Чарлс Еверет, превод Харалампи Аничкин, постановка Владимир Пенев, сценография Мила Каланова, музикално оформление Петя Диманова. В ролите: Мила Люцканова и Юлиан Вергов, Театър 199, премиера на 28 септември 2017
Роденият през 1964 г. Чарлс Еверет е автор на 19 пиеси; след Class (2013 г.) има още две. Българският екип, осъществил представлението, с основание се гордее, че качва текста за първи път на европейска сцена. Class е добър представител на съвременна американска психологична драма.
Както в огромната част от тях, действието тръгва от нещо съвсем всекидневно, за да завихри в себе си дълбоки и дори най-дълбоките проблеми на съществуванието. Тук началото се слага от желанието на момиче, станало „звезда“ чрез участието си във фентъзи екшън продукции, да се превърне в актриса от висока класа. За целта тя става частна ученичка на най-утвърдения преподавател по актьорско майсторство в Ню Йорк. Нейната първоначална нахаканост се сблъсква остро с позицията на учителя, с неговите критерии, с неговия не само артистичен, но и жизнен скепсис. Първоначалната тежка дистанция – спонтанно появила се, но и педагогически поддържана – постепенно се съкращава.
Редом с граматиките (за напреднали) на сценичната техника и актьорската професия, в ход влизат въпросите за живота в изкуството и неговия – на този живот, но и на самото изкуство – смисъл; проследяват се основите, корените на творческите ликове на човешкото, а оттам и на екзистенциалната структура изобщо.
„Проследяването“ тръгва от разобличаването на натренираните маски и защитните външни глазури, върви през провала и болката, страданието и даже заставането пред лицето на смъртта, за да стигне до израстване през доверието, емпатията, любовта. Движението е изградено умно и сложно, преминава през дилеми и нестандартни решения, внушава не тривиални ценности. Всичко това гарантира масивен зрителски интерес.
Казах, че текстът е добър представител на съвременна американска психологична драма, но се въздържах да го определя като много добър. На фона на сръчното изграждане на действието, смущаващо е недостатъчното обосноваване на няколко поведенчески промени, както и наличието на два внезапни „подскока“ в сюжетната линия.
Тези дефицити са съществени, но не и непреодолими. Компенсирането им в постановката на Владимир Пенев се търси чрез изграждането на здрава схема, в която учителят и актрисата тръгват много отдалеч, изкачвайки се, един към друг, преминават през точка на срещата и се разминават – всеки през своето възлизане към срива.
Както текстът, така и постановката предполагат актьорски театър и зависят на живот и смърт от актьорското присъствие. Големият актьор Владимир Пенев се е предоверил на своите колеги; оставил е голяма част от решенията в техни ръце; усеща се липсата на детайлен действен анализ.
Трябва да се каже, че подборът на актьорите е точен, обещаващ успех. И Люцканова, и Вергов имат потенциал да „покрият“ изцяло ролите. В немалко моменти го и правят. Не обаче от начало до край; не цялостно.
В началните си сцени Мила Люцканова е неубедителна. За да представи претенциозността, самочувствието и наглостта на своята Сара, тя впряга набор от щампи, банални пози и знаци, гарнирани с напрегната скороговорка (така и така вредна за всяко сценично говорене). Постепенно обаче тя не само изчиства външните средства, но постига и една бистра тоналност на присъствието си, отвеждайки към високи нива на театрално внушение.
Тъкмо напротив, в първите стъпки на действието Юлиан Вергов е почти перфектен. Там неговият отстранен, „хладен“ Елиът е мощно въздействащ. Актьорът е постигнал същината на ролята и надгражда зададеното в текста. Вместо обаче да продължи тази линия, дообогатявайки я с нови измерения, някъде около средата на сюжетния ход той се захваща с друго. Подвежда се по повърхностно психологизиране, „инжектира“ на образа немотивирана емоционалност, приповдигнатост и в крайна сметка стига до откровено преиграване.
Става така, че „разминаването“ на образите се съпровожда от разминаване на актьорите в тяхната убедителност, което няма как да е в полза на спектакъла. Неизведени остават ред смислови пластове, иначе заложени в текста.
Дефектите, за които говоря, са не „фабрични“: изходната концептуална база и вече постигнатото съдържат възможности за „ремонт в движение“. Надявам се той да се осъществи през по-нататъшното битие на спектакъла. И в сегашния си вид впрочем той увлича публиката, ангажира я, вълнува. Не е трудно да му се предрече дълъг сценичен живот.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”