Български  |  English

Поезията е...

 
 
Публикуваме речта на Адам Загаевски при получаването на престижната испанска награда „Принцесата на Астурия” в категорията литература за 2017 г. 
К 
 
Поезията е изкуството, което има най-малко общо с техниката. Поезията не възниква в цехове или ателиета, не произтича от теорията и науката (въпреки че - ще добавим ние - да разполагаш с матрица не вреди никому, дори на поетите). Поезията се ражда от емоциите на ума и сърцето, които не подлежат на прогнозиране и планиране. По този въпрос, на същото това място, преди няколко години, по удивителен начин говори и Ленард Коен. Това е и причината поетите да не познават себе си. Те често живеят в несигурност, като търпеливо очакват часа, в който вратите на езика ще се отворят.
Ние не знаем какво представлява поезията, въпреки че за нея са написани хиляди книги, които можем да намерим във всяка голяма библиотека.
Всяко поколение си създава свое виждане за поезията, като същевременно си остава вярно на традиционните форми, без да прекъсва приемствеността на процеса, започнал още преди Омир и продължаващ и до ден днешен - през Антонио Мачадо и Збигнев Херберт, та досега.
Овидий пише най-красивите си стихове в изгнание, в град или рибарско селище по бреговете на Черно море, в Томи. Той не разбира езика на местните и едва когато погледът му се спира върху безкрайната водна повърхност, тъмните вълни му напомнят цвета на Тиренско море.
Вислава Шимборска, един дълбоко честен човек, пишеше стихотворения през втората половина на 50-те години на миналия век - време на отчаяние, провокирало я да предаде истината в поезията и в младежките си години да се съюзи с мрачната политическа система.
В днешния свят всеки иска да говори единствено за общността и политиката. И е вярно, че това е важно. Но го има и другото – индивидуалната душа - с нейните грижи, радости, ритуали. С надеждите, вярванията и изгревите й, които понякога стават част и от нашия жизнен опит. Ние сме обсъждали класи и социални слоеве, но в Деня на дните не живеем в общност, а в самота. Не знаем какво да направим в момент на епифания, не сме в състояние да се спрем за по-дълго в него, да го запазим.
Обществата бързо се секуларизират. И тези, които днес защитават религията, понякога прибягват до отвратителни социополитически техники. Твърде често религията се сближава с крайната десница. Чеслав Милош, един силно религиозен поет, католик и в същото време привърженик на отвореното, демократично общество, днес презрително е отхвърлян от реакционните католически групи.
Не е трудно да се досетим, че моментът сега не е за поезия. Всеки, който е имал случай да участва в някой от многобройните фестивали за поезия в Европа, независимо в коя страна, не може да не е забелязал, че публиката на поетичните срещи постепенно се стопява.
Поезията не е на мода. Модни са криминалните романи, биографиите на тираните, американските филми и британските телевизионни сериали. Модна е и политиката. Модните тенденции. Гаджосванията. Същностното обаче не е на мода. На мода са еластичните дънки, роклите с флорални мотиви, мънистата, пришити върху дрехата, червените пуловери, карираните палта, сребристите боти и джинсите с апликации.
Модни са байковете и скутерите, маратонското бягане и полумаратоните. Скандинавското ходене. Не е на мода обаче човек да се спре насред поляната напролет, или пък да се отдаде на размисъл. Липсата на движение е вредна за здравето - казват докторите. Моментът на размисъл е опасен за здравето. Трябва да бягате, трябва да избягате от себе си.
Когато бях малък – малко над двадесет, бях очарован от поезията, която критикуваше тоталитарнатасистема в страната ми. В онзи момент – време на импулси и бури – се родиха приятелства и съюзи, които са живи и днес.
Но почти всички поети, които по онова време се обединиха, за да са опозиция срещу несправедливостта, поеха по различни пътища. А след това откриха и други континенти – нови територии на изкуството.
Ние откриваме двойствеността на света - от една страна, въображението; а от друга, неотстъпчивата реалност на ноемврийската сутрин, когато листата на дърветата вече са паднали. Дълго време не знаех кое е най-важното – онова, което съществува, или онова, което вече го няма. Хората, които всеки ден отиват на работа рано сутрин – сънени мъже, които четат големите заглавия в спортните ежедневници и следят загубите и победите на любимия си футболен отбор; жени, които дремят в автобуса; или по-скоро разни не толкова видими неща: музика, луна, градове, които вече не съществуват, картини на велики художници в музеите, които са толкова актуални, колкото и древни. Бяха ми нужни доста години, за да разбера, че трябва да вземем предвид и двете страни в този сложен дуализъм, тъй като живеем във вечна амбивалентност.
Не можем да забравим злото, несправедливостта, която непрекъснато променя формата си, както и онези неща, които умират. Щастието и еуфоричните преживявания, които дебелите буквари по политическа теория и социология не са успели да прогнозират.
Когато бях дете, Испания ми се струваше далечна и прекрасна, едно легендарно място, където слънцето грее по-дълго и по-силно, а сенките са по-тъмни, отколкото на други места. Страната на Дон Кихот, рицарите и принцесите. Тогава разбрах истинската, съвременна Испания, днес един от стълбовете на Европейския съюз. И днес съм тук, в Астурия, и съм гост на принцеса... Не мога да скрия смайването си. Както можете да видите, всичко се променя, но, всъщност, нищо не се променя.
Оказва се, че в Испания имам верни и внимателни читатели. Това е най-хубавото нещо, което може да се случи на един автор, независимо от формата, в който пише - стихове или романи.
Много ви благодаря за тази специална награда.
 
Превод от английски Димитър Марков
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”