Реплика от ложата (театър), брой 39 (2919), 17 ноември 2017" /> Култура :: Наблюдатели :: Технология на признанието
Български  |  English

Технология на признанието

 
„Убиецът и блудницата”. По романа „Престъпление и наказание” от Ф. М. Достоевски. Драматургия Анна Топалджикова. Режисура Ани Васева. Сценография Виктор Георгиев. Музика Стефан Христов. Участват Сабина Коен, Валери Георгиев и Леонид Йовчев. ДКТ “Константин Величков", премиера на 12.06.2017. Гастрол в Нов театър (НДК) - 10 ноември т. г.
 
Заглавието идва от въпроса на Разколников, отправен повече към самия него, отколкото към Соня Мармеладова, когато той се пита, потънал в кошмарите на съзнанието си, не е ли странно той, убиецът, и тя, блудницата, да са заедно. Тоест, идва от признанието пред нея, че е убиец, че е извършил престъплението. Разследването на престъплението, разгъването на цялата технология на признанието, потъването и завръщането към извършеното убийство е центърът на този спектакъл. Затова в драматизацията си Анна Топалджикова е избрала да изтегли само линията Соня – Разколников – Порфирий, изоставяйки останалите. Избрала е да следва богобореца срещу вярващата в Него като Магдалена; и затова вярваща, че може да спаси престъпника. Но централната ос, която е изтеглила драматургично, е тази между Разколников и Порфирий Петрович. Но затова после.
Спектакълът е разгърнат в движението из меандрите на бълнуващото и бунтуващо се съзнание на Родион Разколников. Разследването на Порфирий Петрович размества реалностите. То самото създава реалност, която размества всички участващи в нея. В триъгълника Соня-Родион-Порфирий реалността на кошмара, в който съществува всеки от тях, се наслагва върху този на другия. Неговата почти сетивна осезаемост се дължи на високата интензивност на действието, постигнато от актьорите. Режисьорката води всеки от тях в собствената логика на кошмара му и към размиване на усещанията им в една почти физиологично-патологична линия на присъствието, която като изказ директно внушава самата патологията на престъплението.
Доколкото за нея основното е да постигне тъкмо осезаемото усещане у зрителя за загуба на почва под краката, за загуба изобщо на чувство за реалност у Разколников, след като е убил, актьорите търсят изместването и изметването на телата в пределна физическа напрегнаност.
Валери Георгиев (Разколников) постига много в този изказ. И партньорството им със Сабина Коен (Соня) в една плътна логика на присъствие, напълно “разчленяваща” обичайно красивото и преживяващо героя актьорско тяло, много добре показва особената сдвоеност на страданията и кошмарите на двамата.
В резултат на този подход, телата на героите сякаш губят способността си да се подчиняват на гравитацията и следват изцяло логиката на земното притегляне в света на съзнанието си. А там Разколников и Соня не са в състояние да се изправят повече на краката си. Телата се оплитат по пода, разделят и преобразуват, загубват очертанията си – така те сякаш търсят израз на нещо извън човека, чрез което по-добре биха се докоснали до разбирането на престъплението именно като човешко деяние. И колкото повече напредва разследването, толкова повече тялото на Разколников се “движи” единствено по земята и до края няма да може да седне на стола, на който е седял в началото. Впрочем, на сцената единственият предмет е един стол и той бързо става излишен. Телата внушават и въплъщават всичко – включително и реалността на предметите.
Казах по-горе, че в спектакъла Порфирий Петрович и Разколников са основна драматургична ос. Всъщност, Порфирий се превръща в централната фигура на този спектакъл. Много добра е работата на Леонид Йовчев, който създава с Порфирий отделен спектакъл в спектакъла. Той едновременно води разследването като театрална постановка с леко чувство за самоирония, фино отчуждение от ролята на Порфирий и заедно с това с искрена неистовост връхлита отново върху Разколников, без да оставя съмнение в автентичността на атаката си. Разиграва Порфирий едновременно като Мефистофел, но и като баща, загрижен за спасението на сина си. Има и нещо във физическото му присъствие, което го сродява с юродивите, и така внушава допълнителна налудност и театралност в реалността на кошмарите. Всъщност, според този спектакъл, Разколников може да бъде разбран чрез Порфирий Петрович, защото той прави възможно изпитанието на основанията за убийството и така може би постига наказание.
Представлението оставя обаче въпроса за наказанието отворен и завършва с един монолог, който се изпълнява от Валери Георгиев, вместо с очакваното просветление в страданието със Соня на каторгата. Тоест, зрителят чува монолога като ехо от образа на Разколников. Завършва, вместо с познатия финал на “Престъпление и наказание”, с монолога на Карамазов пред Альоша в “Pro et contra” (известната V глава на “Братя Карамазови”) за това, че цялата световна хармония не струва колкото една детска сълза. С други думи, спектакълът оставя отворен въпроса за престъплението, довършвайки образа на Разколников в бунта на другия известен богоборец при Достоевски - Иван Карамазов.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”