Опит за дебат
Каква, всъщност,
е целта на философията?" /> Култура :: Изборът на Култура :: <font size="2"><font color="#228B22"> Опит за дебат </font> </font><br>Каква, всъщност, <br>е целта на философията?
Български  |  English

Опит за дебат
Каква, всъщност,
е целта на философията?

 
Каква е целта на философията? Давид Папино неотдавна енергично се зае с този въпрос, но отговорът му не звучи достатъчно убедително. Той открива приемственост между гръцките философи, като Платон и Аристотел, и мнозинството съвременни мислители, основаваща се на споделен набор от фундаментални епистемологични, метафизични и морални проблеми, както и на императива на философията да бъде път към истината. Папино се занимава и с идеята, че в сравнение с науката, философията изглежда безполезна, защото след постиженията на гръцките философи не е еволюирала особено. Всъщност, напредък има, твърди Папино. От една страна, защото науката стои на раменете на философите (според spin-off теорията), а от друга – защото философите са изправени пред по-трудни въпроси в сравнение с учените, заради което е нормално първите да напредват по-бавно.
Тази картина на приемственост и прогрес предполага, че в хода на историята целта на философията не се е променила особено. Това е удобен образ, защото позволява на философите да си се представят като привързани към миналото, в търсенето на истината, без обаче тази представа да е свързана с конкретно време и място. Но дали е точно така? Съвременните философи и учени могат да споделят увереността на Платон и Аристотел, че нещата по принцип са разбираеми и че рационалният и хладнокръвен поглед, в крайна сметка, ще ни отведе до истината. Но значенията на разбираемостта и на истината са се променили толкова радикално през годините, че днес е невъзможно да се говори за тяхната обща включеност в един философски проект.
Накратко, метафизичната рамка, мотивираща философските и научни инициации, е разположена в миналото, напълно опазена от разочарованията на сегашния ни свят. Нима днес можете да си представите, че сте философ, който вярва във възгледа на Платон за света (така, както е даден в „Тимей”), за занаятчията, който създава вселената, оформяйки аморфната материя според вечните форми (като грънчар, който разгръща таланта си и прави от буцата глина съвършена ваза, според идеала му за съд за цветя, съществуващ в съзнанието му).
Вселената е разбираема, смятат и философи, и учени, защото редът в нея произтича от божествени причини. И ние преследваме истината в тази вселена, за да приведем умовете си в едно с божествената причина, която води до щастие и съвършенство –позволява ни да участваме в божественото също толкова, колкото и в човешкото.
Помислете си обаче колко ли гърците щяха да бъдат затруднени, ако Дейвид Хюм им бе казал, че човек не може да раздели представата за това как трябва да изглеждат нещата от това какви са те всъщност. Гръцките мислители категорично щяха да отхвърлят разграничението между факти и ценности – основата на съвременната философия. Ние трябва да настроим нашата способност за разбиране в съответствие с вселенските хармонии и революции, твърди Платон в „Тимей”. Тогава нашите мисли ще станат божествени и безсмъртни, стига истината да стане част от възприятията ни.
За Аристотел биологът и астрономът улавят универсалните форми, залегнали в природата, и вечните кръгови движения на небесните тела, тъй като това е част от тяхното „служение и размисъл за Бога”, както Аристотел пише в Еудитската етика.
Това обаче със сигурност не е мисълта, с която се будят сутрин съвременните биолози, астрономи или философи. Те може и да вярват, че е възможно да се открие истинската картина за света чрез рационално изследване, но тя няма да мотивира никого да се посвети на философията или науката по начина, по който са го правили платоници, стоици и т.н. Най-вероятно хората ще стигнат до заключението, че днес живеем в свят без метафизичен смисъл и цел (отчасти именно това е накарало Албер Камю да твърди в „Митът за Сизиф”, че най-належащият философски въпрос днес е дали имаме право да извършим самоубийство).
Съвременните учени, а може би и философи са мотивирани не от вътрешната ценност на това, което правят (да преследват истината като път към щастието, съвършенството и божественото), а от неговата инструментална стойност. Тя, от своя страна, е свързана с контрола над природата, медицинския и технологичен прогрес, социалния и политически ред. Тези инструментални ползи не са били интересни за Платон, Аристотел и стоиците. (Разбира се, и съвременните философи могат да имат по-различни причини да правят онова, което правят: да изпитват радост и възбуда от аргументацията и самия процес на рационалното изследване, но това едва ли е обичайният случай. Традиционно хората намират радост и се вълнуват от други неща, като да риташ футбол, да композираш симфонии, да проектираш сгради, да започнеш бизнес, да пишеш стихове и т.н.)
Когато дъщеря ми навърши седем години, я заведох, заедно с приятелите й, на планетариум. Децата радостно ядяха пуканки, докато модераторът им обясняваше за размера, възрастта и химичния състав на Вселената. После каза нещо за „усещането за чудото”. Но какво ти тук „чудо“! Вдъхновението, което днес може да провокира Вселената, е доста по-различно от онова, което Аристотел е имал предвид, когато се е удивлявал пред небесните тела, въртящи се около Земята. Как ли ги е задвижвала божествената причина и сравнима ли е тя със силата, възпламеняваща влюбените? - пита Аристотел в най-поетичните си съчинения.
Разбира се, не всички философи от миналото са се гмурвали в дълбокото - в търсене на божествената метафизична причина (нека се сетим само за епикурейците, скептиците, философите-опортюнисти от XVII век и т.н.). Но до Ренесанса доминира метафизичната рамка и тя е в сила и до времето на Хегел (само си представете колко любопитно би било да разгледате природния или историческия музей заедно с Хегел в качеството му на гид, който ви показва по какъв начин изложените предмети са знаци на развитието на Geist (духа – бел.пр.).
Но накрая пак стигаме до въпроса – къде се разтвори идеята, че светът е разбираем, тъй като е създаден и подреден според Божия промисъл? Без съмнение, един от възможните отговори е революцията на Коперник. Друг - ролята на биологията и физиката и по-специално теориите за еволюцията и квантовата механика. Със сигурност, древните философи не са си представяли как Бог играе на зарове. Но днес жертвите са налице - като се започне от арменския геноцид и се стигне до Аушвиц. Те дадоха своя дял, за да ни направят дълбоко скептични по отношение на възгледа (поддържан както от Хегел, така и от други философи), че божествената причина действа в историята и културата.
Ясно е, че ние, философите, не добавяме нито бележки под линия към Платон, нито извършваме бавен напредък по отношение параметрите на философския проект, зададен от гърците. Концепцията за божествената причина свързва в едно естествените науки, метафизиката, знанието, морала и съвършенството по такъв начин, който отблъсква съвременните философи. Струва им се безсмислен. Когато божествената причина напусне голямата картина за света, настъпва дълбок разрив, който унищожава целта на философията - такава, каквато са я виждали Платон, Аристотел, стоиците и много други мислители след тях.
The Times Litterary Supplement, юни 2017
още от автора
Карлос Френкел (1971) е философ, известен с работата си в Германия и Бразилия. Той е професор в университета „Макгил” в Монреал.


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”