Български  |  English

Гледам да не съм носталгичен

 

- Илияне, ти, съвсем млад, роден през 1981, внезапно се появи на „Златен ритон“ 2009 и ни развълнува с 35-минутния документален филм „Голешoво“. След това дойде шумният успех на „Последната линейка на София“, а сега на „Златна роза“ видяхме и оригиналния ти игрален дебют “3/4“. Как се запали за киното?
- Поетапно. Като тийнейджър брат ми ме запозна с киното на Хичкок и като невидели му изгледахме почти цялата филмография. Постепенно открихме и други класици, като Бергман, Сатяжит Рей, Параджанов... Но киното беше за мен хоби, през по-голямата част от детството си исках да стана цигулар или художник и така се озовах в Лондон - като уличен музикант, следвайки изящни изкуства. Лутах се между живопис и експериментално кино, докато не гледах “Един осъден на смърт избяга” на Бресон. Никога не бях изпитвал толкова силно чувство на вдъхновение, гледайки филм.
- „3/4“ получи „Златен леопард“ в Concorso Cineasti del presente на 70. МФФ Локарно и наградата за режисура от 35. Фестивал на българския игрален филм „Златна роза“. Той пак е ситуиран в София и е камерен разказ за дисхармонията в семейство на астрофизик с две деца, където майката отсъства. Откъде ти хрумна идеята?
- Много съвременни семейства в София или в други европейски градове са разпръснати и често липсва някой родител - за кратко или по-дълго. Аз самият частично съм отраснал така, но съм наблюдавал и други случаи. Допълнително отдавна исках да направя филм за семейство, което на пръв поглед е хармонично, но, наблюдавайки го по-внимателно, забелязваме в малките ежедневни взаимоотношения противоречия и дисонанси. Въпреки добрите ни намерения, много редки са миговете, когато забравяме личните си грижи и сме истински с най-близките ни хора.
- Защо роднините на пленителното момченце Ники са астрофизик и пианистка?
- В сценария има много неща от моята биография. Родителите ми са физици, а пък брат ми и аз сме цигулари. Чувствам се близо до тези професии, а и наблюдавам, че науката и класическата музика не се ценят достатъчно в България. Според мен, и изкуството, и науката като идеал целят да разкрият нещо ново за човешкото съществуване. Едното - по по-скоро рационален начин, другото - по по-скоро интуитивен. Но нещата са преплетени.
- Как намери натуршчиците и как постигна тази тяхна органика – на фестивала каза, че не са чели сценария?
- С двама колеги систематично се запознавахме с хора от СУ, БАН, музикалното училище, консерваторията, читалища... Правихме допълнително и по-класически кастинг с деца от школи, лепяхме обяви. Така постепенно стигнахме до няколко фаворити за всяка роля. Провеждахме репетиции с тях в различни комбинации - важното беше членовете на семейството хем да си пасват, хем да се допълват, хем техните реални биографии и амбиции да са близки до сценария. И така се спряхме на Мила, Ники и Тодор. Продължихме с тях репетиции - цяла година преди снимките. Важното беше да свикнат един с друг, да изградят реални връзки, спомени и да си знаят и силните черти, и кусурите. Първоначално почнахме с най-обикновени задачи: да си направят палачинки, да ходят на пазар... и вмъквахме идеи за разговори. Постепенно почнахме да правим импровизации с по-драматично съдържание. Развихме специфичен подход, където те свикнаха, че преди всяка сцена ще получат поотделно по една или две основни цели, 4-5 физически указания и още толкова кодирани индивидуални сигнала, чрез които един вид дирижирахме тяхната динамика. Примерно, на Ники му казваме, че целта му е да накара сестра си да излезе с него навън, тъй като не го пускат сам. На нея й казваме, че трябва да научи определен пасаж наизуст. Опростено, това ни беше подходът. Той даде възможност в детайлите и осъществяването на целите те да бъдат много спонтанни. Дублите продължаваха по около 40 минути и знаехме, че много неща ще могат да се случат само веднъж пред камерата. Не им давахме сценария предварително, за да могат в момента да са възможно най-вътре във всяка сцена. Не исках да се самоанализират отстрани, а просто да бъдат.
- Доколко готовият филм отговаря на замисъла ти?
- На пръв поглед, крайният резултат е учудващо близък до сценария. Действията и драматургията са почти еднакви, дори и реплики съвпадат. Но динамиката между героите е различна от това, което бях написал. По-нюансирана е, по-деликатна, по-съвременна. Те вкараха значителна част от собствения си характер във филма и чрез творческото сътрудничество помежду ни той достигна съвсем различно ниво. За мен в процеса на работа имаше голяма красота.
- „Последната линейка на София“ бе остро социален, направо екстремен, „3/4“ е екзистенциален и деликатен. На какво се дължи този завой?
- Привличат ме хора, задълбочени в заниманията си, безкомпромисни идеалисти, което невинаги е добре за тях. Разбира се, контекстът на “Линейката” е социален, но мен ме привличаше енергията на д-р Краси Йорданов и неговия екип, да запечатам атмосферата на тяхното ежедневие. По различен начин Мила и Тодор в “3/4” са силно отдадени на техните идеали, които на пръв поглед може да нямат такава социална релевантност, но са не по-малко фундаментално човешки. Парадоксално е, че тази задълбоченост ги отдалечава един от друг.
- Съдейки по филмите ти, видимо те занимава българското живеене, но все пак ти го наблюдаваш отстрани. В „3/4“ нещата са представени по-универсално, отколкото в „Последната линейка на София“. Какво най-много те притеснява в българската действителност?
- За „Линейката” получихме много отзиви от медици от най-различни държави, които казаха, че този филм отразява и тяхното ежедневие. Самият аз бях учуден - не очаквах, че спешната помощ на толкова места е подценена. Не мога да кажа колко отвътре и колко отстрани наблюдавам българската действителност. Вярно е, че голяма част от живота си съм прекарал в чужбина, но през цялото време съм в близък контакт с роднини и приятели в България, а във връзка с последните ми три филмови проекта съм прекарал много време у нас. Без значение къде, принципно се опитвам възможно най-добре да разбера хората, за които правя филм. За „Голешово” съм живял около 2 месеца в селото преди снимките, за „Линейката” сме се возили около 4 месеца в линейката, за „3/4” също прекарахме много време с героите. Гледам да съм гъвкав в наблюденията и мнението си и така много клишета отпадат. Филмът става портрет на тези личности и индиректно, разбира се, отразява част от българската действителност. Какво ме притеснява в България? Иска ми се да кажа, че хората навсякъде са същите, но... Би ми се искало да сме по-отговорни и по-оптимистични.
- Как се снима български филм от човек, който отдавна живее в чужбина?
- За мен е естествено. Със сигурност съм приел нрави от живота си в Германия и Англия, но все още се чувствам най-вече българин. Въпреки че е добре да си помним корените, това с националностите за мен става все по-относително и, за жалост, по-често предизвиква конфликти, отколкото сближаване. Тийнейджърите в различните държави се обличат подобно, слушат подобна музика, играят “майнкрафт”. Уеднаквяването, изглежда, е част от еволюцията ни и гледам да не съм носталгичен.
- Игралният ти филм е толкова внимателно взрян във всекидневието и преживяванията на героите, че изглежда като документален. Това е водеща тенденция в независимото кино напоследък. Все още ли обичаш Бресон?
- Да, Бресон все още ми е слабост. Въпреки че и той е работил с непрофесионални актьори, играта при него не бих я определил като документална. Напротив, има силна стилизация при това как се движат и как монотонно говорят хората (малко като при Каурисмаки, който също е силно повлиян от него). Но чувството за ритъм, взаимоотношението между звук и картина, избягването на повърхностно красиви кадри и стремеж за разширяване на границите на киното за мен все още го правят един от най-големите поети в киното.
- Гледаш ли много филми и какви? Кои други режисьори най-много цениш?
- На приливи и отливи. По някой път гледам много филми и като открия някой нов за мен режисьор, се стремя всичко да изгледам. Друг път се чувствам преситен от картини и намирам вдъхновение в литературата, музиката или най-добре в реалния живот и природата. Много обичам да ходя по планините ни. Иначе си имам любимци от историята на киното: Одзу, Киаростами, Ермано Олми и някои от филмите на Бергман, Куросава и Антониони. Следя, доколкото мога, и съвременното независимо кино и много ценя документалните филми на Сергей Дворцевой, киното на Лукресия Мартел, както и „Certain Women” на Кели Райхард.
- Очарователен е ритъмът на филма - съзерцателен, бавен, музикален. Необичаен е за киното ни. Силно впечатление прави монтажът - разказът през елипси, недоизказаността, изненадите... До каква степен собствените ти занимания с музика са се намесили?
- Както в литературата картините се раждат в съзнанието на читателя, така и музиката се случва в невидимите връзки между нотите. Априори киното може да е „по-мързеливо” изкуство, защото всичко може да ни се сервира наготово. Аз вярвам във фантазията на зрителя и съм убеден, че нещата могат да са „истински”, само ако се случват там. Така че, съзнателно се стремя най-важните неща да оставя извън кадър, но, както Бресон казва - така, че да могат да бъдат намерени. Важно е да даваме импулси за зрителя. Много внимание сме обърнали и на звука в „3/4” заедно с тонрежисьора Том Кърк. Въпреки документалния подход, сме се опитвали да запишем доста детайли и ритмични звуци, които да загатват пространството извън кадър, да дефинират атмосферата, а пък понякога да служат като музикално легато за обединяване на сцените или да ги разграничават като контраст. Но най-важното са паузите. Това са моментите, където зрителят е поканен да мечтае. Най-много внимание обръщам на тях. Те не трябва да са нито дълги, нито кратки.
- Визията на Юлиян Атанасов е нежна и спокойна, съвсем различна от тази в „Източни пиеси“ или „С лице надолу“ на Камен Калев. Как работехте?
- Още от началото знаех, че искам спокойна и хомогенна визуална естетика. Важно ми беше да има голяма повтаряемост в ъглите и в разстоянието между камерата и героите. И най-важното - исках лицата на героите да са заснети винаги отпред. Запознахме се с Юли около половин година преди снимки и видях, че интуитивно откликна на това, което ми се искаше да постигнем. Той е перфекционист, което невинаги е лесно, понеже и двамата сме твърдоглави, но много добре се сработихме. Заедно определихме какви обективи ще са ни нужни, какви ъгли и как да се осъществи всичко. Технически беше голямо предизвикателство да се заснеме филмът, защото правихме дубли по 40 минути по улиците на „Лозенец”, където Юлиан и Мишо, безценният ни втори швенкьор, вървяха на заден ход, без да знаят винаги кой от актьорите накъде ще хукне. За асистент-операторите и голяма част от екипа това беше сериозно предизвикателство, но целта беше камерата да има постоянен и спокоен поглед, така че да я забравим.
- Кога „3/4“ ще излезе на екран? Имаш ли притеснения за възприемането му от публиката?
- Вероятно през пролетта на 2018. Притеснения нямам. Четох, че трябва да се правят филми за публиката. Не знам какво означава това. Всеки филм се харесва от една част от хората и не се харесва от друга. Това е добре и естествено, иначе не би имало разнообразие. Смятам, че, ако гледаме на киното като на изкуство, е вредно да го правим, искайки да бъдем харесвани. Мотивацията ни трябва да идва от друго място.
- Каква е фестивалната стратегия на филма след Локарно и Варна?
- Световният разпространител Мементо филмс имат грижата за това. Те представят филми, печелили „Оскар”-и и „Златна палма”, и всяка година избират 1-2 по-независими. Нашият филм е единият за 2017. Засега „3/4” е селектиран на повече от 20 фестивала. В най-скоро време следват Сао Паоло, Виена и Солун.
- Живееш в Англия. Какви са настроенията във връзка с „Брекзит”? Опитваш ли се там да снимаш кино?
- Смесени чувства имам. Чувствал съм се вкъщи и в Англия именно поради това, че обществото, поне около Лондон, е силно космополитно, шарено и толерантно и по някакъв начин „Брекзит” дойде като шок. Засега не сме пряко засегнати, но четем, че многократно по-малко учени, специалисти, медици и работници се опитват да дойдат тук – хора, които не недостигат. Струва ми се, че това няма да се отрази добре върху местната икономика и общество, ако а не се вземат мерки. Не изключвам и в Англия нещо да снимам.
- Би ли снимал отново филм в България?
- Да.
Въпросите зададе Геновева Димитрова
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”