Български  |  English

Футуристични утопии
или апокалипсис?

Акценти от фестивала Руртриенале в Германия

 

В течение на своето 15-годишно съществуване фестивалът Руртриенале всеки път доказва себе си като непрекъсващ резервоар на философски идеи и футуристични концепции за света. Големият брой престижни участия от различни страни и континенти, като се почне от страни като Холандия, Белгия, Полша, Англия, Гърция и се стигне до Латинска Америка, говори сам по себе си за мащабния характер на този форум. В течение на шест седмици на многобройните сцени в различните цехове, фабрики и електроцентрали на Рурската област оживяваха своеобразни смесени форми, обединяващи в себе си различни изкуства и най-модерна дигитална техника. Едва ли могат да се намерят подходящи жанрови наименования за поредицата от звукови инсталации, театрализирани концерти и пърформанси, за танцовите и театралните постановки с изпълнение на жива музика. Неповторимостта на художествените концепции е свързана с необичайното, при това всеки път различно урбанистично пространство, в което те възникват.
Онова, което обединява многообразието от художествени прояви, е самото мото на Руртриенале - „Seid umschlungen“. Зад това мото, преведено буквално на български „бъдете прегърнати“, се крие символичното послание на холандския режисьор Йохан Симонс, интендант на фестивала, до зрителя:жест на художествена, обществена и географска „прегръдка“ с хората от планетата. Във встъпителното си обръщение към публиката в програмата на фестивала Симонс задава един риторичен въпрос: могат ли понятия като „свобода“,“братство“ и „равенство“, залегнали в мотото на миналогодишното издание на фестивала, да бъдат все още носители на някакво съдържание? Не са ли те изгубили своя смисъл в условията на непредсказуеми политически, обществени и природни катаклизми, при това в ускорени препускащи темпа, поставящи човека във всеки момент в извънредна ситуация?
Прозвучалата на фестивала Missa Solermnis от Бетовен в изпълнение на Бохумските симфоници под диригентството на Steven Sloane постави същия въпрос с неизменна сила и тази година. Са ли в състояние трите ключови думи в нея - „радост“, „красота“, „божествени искри“, да вдъхнат надежда на едно човечество, забравило идеалите и ценностите, скрити зад тях, пита Симонс. Логично, защото европейската нагласа за света, затвърдена в епохата на хуманизма и Просвещението, се оказва само една от гледните точки за държава, религия и обществен ред. Ако в предишните епохи изкуството отваряше прозорци към света, сега действителността с бясна сила нахлува в изкуството. Светът се намира в състояние на войни, които всеки момент могат да доведат до атомна катастрофа; бедност, свръхнаселение, болести и нищета в едни части на планетата, неизброимо богатство и стерилна чистота в други. Човечеството е конфронтирано с една агресивна реалност от радикални общности и псевдодържави, за която то не е подготвено. Отчуждение между индивида и света, между отделните индивиди, социални пластове и държави, терор на капитала, бежански кризи, националистични и популистки движения и екологични катастрофи дообрисуват облика на времето, в което живеем: времето на дигиталния капитализъм. Това е днешният, а може би и утрешният ден на човечеството. Именно тази комплексна проблематика е фокусът, около който се обединяват разнообразните художествени прояви на фестивала.
 
Трагичната утопия на любовта
Музиката е създадена за неизразимото. (Клод Дебюси)
Откриването на фестивала с операта на Дебюси Пелеас и Мелизанда в контекста на тези апокалиптични визии за света изглежда на пръв поглед изненадващо. Този шедьовър на модерната епоха в музикалния театър открехва пролука към един друг свят, далеч от конкретните реалности на планетата. Лъчистата мека светлина на тази музика отвежда в царството на съня и подсъзнателното, на мечтата и фантазията. Нематериалността и мистиката в музиката на Дебюси и особено неговият психоаналитичен оркестър, разкриващ най-тънките нюанси, скрити зад думите, намира в диригентската интерпретация на Силвен Камбрьолен, на солистите Барбара Ханиган (Мелизанда), Филип Адис (Пелеас) и Лий Мелроуз (Голо) с участието на Бохумските симфоници най-съвършен израз.
Много по-суров е режисьорският прочит на Kшищоф Варликовски, премахващ безкрайните скрити смисли и значения на произведението, унищожаващ емоционалния свят и аромата на одухотворената природа в символистичната драма на Метерлинк и операта на Дебюси. Изборът на студеното урбанистично пространство на огромното Jahrhunderthalle в Бохум, при това в едно полуконцертно изпълнение, макар и с видеопрожекции (Денис Гюген) и разнообразни сценични ефекти, цели очевидно да задуши тази интимна драма на нюансите с нейния космос от вътрешни преживявания. Създаваща свои контрапункти в една съвършено различна система от абстрактни асоциации, постановката се опитва да наложи внушението, че за утопията на любовта няма място в съвременния свят. Макар и тази мрачно иронична интерпретация да се вписва изцяло в общата концепция на фестивала, човек не може да не се запита: необходимо ли е било да се упражнява това режисьорско насилие спрямо тази крехка, но същевременно недосегаема музика?
 
Човекът може да подчини света, но не и смъртта
Човек без инструмент е нищо, с инструмент е всичко. (Tомас Карлайл)
До съвсем различен резултат се достига, когато постановъчният замисъл не посяга върху една завършена система от художествени знаци, а се стреми да създаде свое самобитно художествено пространство. В експерименталния музикално-театрално-хореографски спектакъл Homo instrumentalis на холандския ансамбъл „Silbersee“под музикалното ръководство наРоменБишоф това пространство се определя преди всичко от избраната музика на Луиджи Ноно, Жорж Апергис и Янис Кириакидес. Идеята, залегнала в този тричастен цикъл с лайв-електроника (Ваутер Шнуи), пърформанс (Silbersee), хореография (Йоанне Соние), видеопрожекции (Frederik Jassogne, Барт Моенс), сценично и светлинно оформление (Флориан Ганзевурт), е да се разкаже историята на човечеството, която довежда до неговото самоунищожение.
И тук вечните утопии на изкуството служат като последни илюзии на спасението. Започва се с идеята за Прометей, който открадва огъня на боговете, за да го подари на хората в Пролога на спектакъла. Огънят е символ на творчеството и на просветителския дух, но и символ на разрушението. Първата част е основана върху съвременно преосмисления[1] текст на Софокъл„Ода за човека“ от трагедията му Антигона. Заклинателно отекващите, електронно обработени вокални линии на четирите женски гласа в музиката на Янис Кирикиадес (1969) въвеждат в една митична, праисторическа атмосфера. Това е царството на автономния човек, подреждащ света според своята воля и ставащ негов владетел благодарение на способността да създава инструменти и техника. Слуховото възприятие достига в моменти до състояние на халюциниране, което е предизвикано не толкова от конкретната звукова материя, колкото от акустическите следи от гласове и текстове, оставащи в това парамитично пространство при взаимодействието им с електрониката.
Тема на втората част, основана върху композицията на Луиджи Ноно La fabrica illumminata (Осветената фабрика,1964) за сопран и четирипистова магнетофонна лента (текст Джулиано Скабия и Чезаре Павезе), е индустриалната революция. За италианския композитор-комунист фабриката е лагер на смъртта и машина за отчуждаване, унищожаваща волята на човека и превръщаща го в безименен винт от гигантската машинария. Шумът на машините и скандиращите гласове на работниците са послужили като акустичен материал, впоследствие електронно обработен във фонологичното студио в Милано. Kолажът от електронни шумове, хорови епизоди и живото изпълнение на сопрановото соло създават усещане за отваряне и затваряне на акустични прозорци в трансцендентиращото пространство на вътрешния свят. Лишено от актуалния политически подтекст поради отсъствието на такива реалности днес, хуманното послание на музиката се усеща повече от всякога.
Третата част представя сливането на човека и техниката и превръщането му в кибернетична машина. Вокалният пърформанс на Апергис Machination (2000 ), решен в духа на естетиката на Авантюри от Дьорд Лигети и Staatstheater от Маурисио Кагел, се основава върху измислен език от звуци и афекти, определен от композитора като предтеча на човешкия език. Звуковият материал се обработва от т.нар. „оператор“, вследствие на което емоционалният заряд на думите се отчуждава. От време навреме звуците се превръщат в добре разбираеми и ритмично повтарящи се френски думи, като например „Могат ли машините да мислят“, или преминават във формули и алгоритми. Човешки и изкуствен интелект се сливат в един свят, в който няма място за емоции, мечти, спомени и мистика. Абсурдността на модерната ситуация се състои в това, че човекът зависи от интелигентността на машината: тя трябва да му каже как той да я държи под свой контрол.
Финалът на спектакъла „След човека“, изграден отново върху електронно обработената музика на Кирикиадес, но вече без солови и хорови гласове, звучи като отзвук, възпоминание от онова, което се е случило с човека. Още веднъж прозвучава „Одата за човека“ на Софокъл , пренесена в една дигитална реалност извън живота и смъртта. Технологията, получила тотално надмощие над човека, е наложила контрол върху всички взаимоотношения, мрежи и връзки, над цялата индустрия и нейното унищожение. Геометрията от светлина и звук, от движения и форми и съвършената певческа, артикулационна, танцова и дори циркова техника на целия ансамбъл са не само извор на истинско естетическо изживяване, но и заставят зрителя да се замисли за бъдещето на планетата.
 
(Краят в следващия брой)


[1]Използваната от Софокъл дума „дейнон“ означава величествен, но и ужасяващ“. В това именно се крие смисълът на текста: „Много са злините в света, но човекът е пръв сред тях“.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”