Български  |  English

Уроци по бавно четене

 

Тошка Иванова. “По колко пъти на ден не умираме“. Пловдив: Жанет 45, 2017
 
„Бавното четене” е рубрика в „Библиотеката”, предаване на Българската национална телевизия за литература и книжна култура. В нея проф. Миглена Николчина и проф. Александър Кьосев разговарят по повод значима нова книга.
 
 
Водещ Андрей Захариев: Тук са проф. Миглена Николчина и проф. Александър Кьосев за техния разговор, който е традиционен за „Библиотеката“, в рамките на рубриката „Бавното четене“. Заповядайте.
Александър Кьосев: Ние решихме да започнем с кратко припомняне за нашите зрители за какво правим тези разговори и какво значи бавно четене, защо четем бавно и какво четем бавно. За самата метафора бавното четене да кажем няколко неща. Изразът има две значения. От една страна, бавно четене означава да се чете задълбочено: да потънеш в текста, да му обърнеш истинско внимание, да не се разсейваш, да се концентрираш така, че да откриеш сложната плетеница от значения в него. И неговият предел е т.нар. предано четене, както се четат класиците. Борхес казва, че те се четат предано - така, сякаш са дълбоки като космос. Това е единият вариант. А другият е точно обратният. Това е четене с разсейване, с мечтаене и блеене над книгата, то иска от теб да си дадеш време, да не бързаш за никъде. Бързото четене прилича на плуване в басейн. Там има дължини, хронометър, треньор, постижения и пр. Бавното четене прилича на плуване в океан. И понеже океанът от книги е безкраен, дето се казва, дори и прочутото задължение, че трябва да прочетеш нещо докрай, е невалидно. Просто се отпускашна вълните и четеш бавно, има известен момент на случайност, люлеене и небрежност в цялата работа. Доброто бавно четене парадоксално съчетава и двете неща.
Миглена Николчина: Бавното четене означава също – така сме го замислили - че няма да говорим непременно за излезли съвсем неотдавна книги. Тоест, дали сме си правото да се връщаме назад към пропуснати заглавия. И аз дори се надявам, че някой ден ще се върнем и до „Изключителната биография на Буди Будев“, един забравен роман на Цветан Стоянов.
Александър Кьосев: Думата „неотдавна“ на нашата възраст има друго значение.
Миглена Николчина: "Буди Будев" е излязъл "отдавна" дори за мен, той е едно от чудесата на българското книгоиздаване в онази епоха. От друга страна, не ти ли се струва, че през миналия сезонвниманието ни беше насочено предимно към едроконцептуални книги? Романите, но не само романите, дори и стихосбирките, за които говорихме, бяха книги с някаква по-голяма концепция, отнасяща се до обществото, до живота въобще. И затова много често ставаше дума и за антиутопични книги.
Александър Кьосев: Така е. Тогава се насочвахме към едро концептуални книги, а днес - към една дребно концептуална книга.
Миглена Николчина: Ами затова подхвърлих тази тема, защото вече от една реплика само разбрах, че ще има спор. Преди всичко, чисто читателски ще кажа, че тази книга ми достави удоволствие. Книгата е за това, че докато сме живи, ние постоянно не умираме. И това е първото нещо, което ме плени. Във всичко, което разказва Тошка Иванова, има изключително голямо разнообразие от гледна точка на сюжет, смесване на реализъм и фантастика, разнообразие от персонажи. От гледна точка на един особен диалогизъм, който се разгръща като монолог, непременно предполагащ слушател. Във фона обаче винаги има нещо като леден ветрец, който припомня, че всичко, което ни се случва, е временно, че винаги в тила ни духа смъртта. Във всеки разказ това го има. Освен в тази много сладка история в края, която като че ли напротив, обръща перспективата. Така че това е първото, което ме плени. Че тази книга, дори когато не се занимава с реализъм близко до днешния бит, притежава чувствителност, която ми се вижда много съвременна, много сегашна, по-младежка от моята със сигурност – виждам, че е продукт на друго време.
Александър Кьосев: Не зная, аз ветрец не усетих. И мисълта, че докато не сме умрели, не умираме, вероятно има дълбочина, която аз някак не мога да усетя. На мен книгата ми прилича по-скоро на това, което се нарича упражнение на перото. Тя представлява разнообразни ескизи и наистина упражнения в различни жанрове и в различни стилове – някои от които сръчни, други по-малко сръчни. Но има известна литературна техника, познава разни хватки от типа на игри с гледни точки, добри развръзки, които понякога са изненади, обръщащи перспективата - има такива работи, да. Има части, елементи от съвременния литературен занаят, но едни ниски негови етажи; а съществуват и по-високи етажи, според мен, но тази книга не се добира до тях. И тъкмо това ми липсва, този скрит екзистенциален и концептуален център, който ти си го усетила, а аз не. Вероятно първата книга на Тошка Иванова, „Позитивно“ – аз не съм я чел, признавам си, но ще я прочета сега, обещавам – е била свързана с много голям личен проблем, драма, преодоляла е една тежка болест. Но вероятно тази първа книга е имала в себе си това нещо. Сега в тази, новата книга, от ледения ветрец, Миглена, аз мисля, че малко е останало. И на практика това са – пак ще повторя – упражнения на перото на един сравнително сръчен литератор.
Миглена Николчина: Абсолютно не съм съгласна. При това аз нищо не знаех за Тошка Иванова, когато започнах да чета тези разкази. Нито знаех за предишната й книга, нито знаех за болестта, нито знаех, че тя всъщност си е създала име със своя блог, включително с изяви по телевизията на съвсем други теми. Тоест, тя се оказа доста позната на много хора. За мен беше ново, непознато име, автор, когото изобщо не бях чувала. И, за разлика от теб, на мен ми направи силно впечатление това усещане за тъга, което пронизва всичко, това несекващо съзнание за временността на всичко и заедно с това тази подкана, точно по тази причина, да можем да живеем.
Александър Кьосев: Книгата много държи на ефектните развръзки на своите разкази. Как се съчетава, според теб, това усещане за тъга с желанието за ефектност? Те трудно се съчетават.
Миглена Николчина: За мене това си е качество – това преобръщане на перспективата, която почти винаги ни изненадва във финала. Понякога става дума за цял живот, протекъл като един вид разказ, и дребен детайл, който променя напълно разбирането му.
Александър Кьосев: Тези неща са известни на всеки пишещ, те не са нови. Аз питам за този леден център, за който ти говориш. Как се съчетава той с ефектната развръзка? Те не вървят заедно.
Миглена Николчина: Съчетава се през иронията, като иронията пронизва всичките тези разкази, но тя не е ирония на едната гледна точка от персонажите, която, да кажем, превъзхожда със своето знание, със скритото си разбиране на нещата, другата гледна точка. Тази ирония е обективна и тя се случва някъде между двете. Тя се случва на нивото именно на разказването, тя се случва на нивото на това, че светът и животът, който ни е даден, са такива…
Александър Кьосев: Друго видях, аз видях жанрови експерименти. Веднъж пишем в жанра български фолклоризъм. За него ще кажа специално две думи след малко. Друг път пишем притчи а ла Коелю, трети път пишем психологически парчета, четвърти път пишем лирически късове проза и от време навреме пускаме по някой виц. Всъщност, вицът в книгата на мене най-много ми хареса. Той е кратичък и мога да го разкажа накратко – за това как някой си Бил среща своята голяма любов на кръстопът; тя минава на червено, той не я забелязва; и те се разделили, и живели щастливо до края на дните си. Не се видели, не се познали. Дали тя умира или не, не се разбира много, но може би пресичането на червено е нещо много, така да се каже, ледено. Но всъщност, на мене този виц най-много ми хареса. Останалите неща са в жанров разнобой и в стилов разнобой; но вярно, демонстрират известни възможности за писане.
Миглена Николчина: Значи това, което на теб не ти е харесало, на мене ми хареса.
Александър Кьосев: Това е нормално.
Миглена Николчина: Това, че е разнообразен, че всеки разказ е различен от предишния, че не остава при един стил, че не е монотонно, че има изненада във всяка следваща история.
Александър Кьосев: Виж сега, това на мен ми напомня за онзи лаф от „Хари Потър“, че те ядат бонбони с разнообразен вкус. Един е сладък, друг има вкус на повръщано, трети прилича на примерно хладен полъх и т.н.
Миглена Николчина: Ами лошо ли е това?
Александър Кьосев: За „Хари Потър“ не е лошо. Но тук… Да кажа две думи само за този псевдофолклорен стил, който като литературна болест пълзи из българската литература. Слава богу, да добавя веднага, че той не е изцяло завладял тази все пак не лоша, но средна книга за мене - но от време на време така, в отделни разкази, е плъпнала неговата плесен. Тук ще взема от тях само повод. Какво представлява той, въпросният псевдофолклорен, псевдобългарски стил? Обикновено разказът започва така: „Дядо ми имаше орех…“ или „Баба ми обичаше да си говори с дядо си…“. И из измислени литературни ниви започват да се щурат едни псевдобаби и псевдобабички, и вампирясали старци, и не знам още какво, и да говорят на един измислен псевдофолклорен език за измислени псевдоселски проблеми. От типа на това, че, да кажем, местните не били виждали море и не били сигурни, че има такова нещо. Майко мила… В ден-днешен нали, когато има телевизия, скайп, интернет, социални мрежи и не знам още какво. И това се пише след Радичков. Просто не може така да се пише след Радичков. Но вината не е само на Тошка Иванова. Този псевдофолклорен език беше отгледан в саксиите на Писателския съюз някъде през 80-те години и той е наследство на Хайтов. И оттам нататък беше мултиплициран в безкрайни, свръх досадни и „родни“ истории за хайдути, чевермета, бабички, дядовци, вампири, таласъми и какво ли не още.
Миглена Николчина: Така, може ли се вклиня? И мен това изречение с дядото и ореха, което е първото изречение на книгата, първоначално ме отблъсна. И си казах: „Леле мале, точно това следва“. Е, не следва това. Обръща се историята, различно е. Успява всеки път Тошка Иванова да излезе от клишето, от щампата, с някакъв особен свой…
Александър Кьосев: Да излезе, за да попадне в следващия разказ пак в нея.
Миглена Николчина: Не съм съгласна. Ето, и в случая с дядото действително влиза в едно клише, и въпреки това, в крайна сметка, не остава в него, случва се нещо, преобръща се. Тук има ирония, има го чувството за хумор, ти самият го каза, но има и скрита като зад маска чувствителност към ранимостта на човешкото същество.
Александър Кьосев: Преди известно време тук, в „Перото“, гостуваше еврейският писател Давид Гросман. И той каза едно изречение, което мен много ме впечатли: „Да пишеш е биологическа потребност, писателят е биологическо същество.“ В България много писатели остават в това биологическо състояние. Нека да признаем, че съществува направо графомания на биологическо ниво и тя владее огромен брой млади хора. Може би да пишеш, т.е. да си изливаш душата с някакви думи, е някакво непреодолима потребност, почти биологично състояние, почти физиологично. Но виж - да публикуваш това, което си написал в такова състояние, не е биологично и не трябва да бъде. И хората, които изпитват тази биологическа потребност, да вземат да помислят кога да публикуват и дали да публикуват. Случаят не е такъв, аз не правя никакви алюзии към Тошка Иванова. Тя е значително по-добра, тя е много по-нагоре в етажите. Но все пак, предполагам, че ако тези упражнения на перото - както аз за себе си продължавам да ги наричам - бяха останали в нейното чекмедже, следващата нейна книга щеше да бъде много по-добра.
Миглена Николчина: А може би ще й помогне това, че е била публикувана.
Водещ Андрей Захариев: Трябва да приключваме...
Миглена Николчина: Аз настоявам, че това е книга, която на повечето читатели не само ще достави удоволствие - ще им даде утеха, ще им разшири света, ще им даде разнообразие от гледни точки, ще ги изненада, ще ги разсмее, ще ги натъжи. Има и такава литература…
Александър Кьосев: Тя е една утешителна книга, да.
Миглена Николчина: Досега говорихме за едри антиутопични, концептуални книги. Стори ми се, че е редно да въведем и една такава. Искам също така да посоча, че мисля, че това е втората жена, за която говорим от цялата наша поредица.
Александър Кьосев: Ама ти имаш пълното право да избираш жени, аз не ти преча за това. Аз също понякога бих избрал даже.
Миглена Николчина: Да видим кога...
21 октомври 2017
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”