Български  |  English

Футуристични утопии
или апокалипсис?

Акценти от фестивала Руртриенале в Германия

 
(продължение от миналия брой)
 
O Mensch! Gib Acht (Човеко, внимавай)
 
Един крал, който не знае защо е поставен... (Елфриде Йелинек) Това е мотото в пиесата на Елфриде Йелинек Без светлина! (Kein Licht)!, възникнала като отзвук от атомната катастрофа във Фукушима. Тази творба на известната австрийска писателка е използвал френският композитор Филип Манури като литературна канава на едноименната си опера, поставена на фестивала в Дюисбургското Gebläserhalle от режисьора Николас Стеман[1]. Специално за Триеналето авторката е добавила в пиесата си допълнителни сатирични текстове за Доналд Тръмп - Der einzige und sein Eigentum – Hello, darkness, my old friend (Единственият и неговото притежание – Здравей, мрак, стари приятелю), неговото семейство и обкръжение и особено за неговата антиекологична политика, без дори да споменава името му. Композиторът, разбира се, не е пропуснал възможността да създаде – за първи път в музикалната история (!), една много смешна, характеристична „ария“ буфо на владетеля на света с атомното куфарче, което може мигновено да реши бъдещето на планетата. А това е всичко друго, освен смешно.
На сцената цари абсолютна тъмнина. След ядрения взрив светът е престанал да съществува. Какво се случва, когато времето е спряло своя ход, когато няма вчера, днес или утре? Действието се разиграва в един призрачен свят без човеци: вместо хора, в празното пространство се движат елементарни (радиоактивни?) частици. Към тях се отнасят и две самотни цигулки, влизащи помежду си в странен диалог. От високоговорителите звучи електронен саунд, наподобяващ камбанен звън. Компютърът е не само главен музикален инструмент за Манури, но и тема на произведението му: онова, което го вълнува, е как човешкият интелект реагира, когато техниката, както при катастрофата във Фукушима, е излязла извън неговия контрол. С дигитални технологии музикално се възпроизвеждат „химически процеси“ и „верижни реакции“. Оперната партитура се състои от подвижни модули, които при всяко изпълнение се сглобяват по различен начин. Използваният на сцената ансамбъл от 16 инструменталисти, двама актьори (Каролине Петерс и Нилс Борман), четирима вокални солисти и четирима хористи под диригентството на Жюлиен Лерой (Julien Leroy) влизат в интерактивно взаимодействие с лайв-електрониката. Арии, хорали и траурни песнопения се редуват с речитативи и артикулиран говор. Речта на актьорите, интерпретиращи текста на Йелинек, в определени моменти се отчуждава, преминавайки в пеене, докато пеенето се трансформира в говор. Централен участник в действието е и... кучето Чики, един прекрасно дресиран фокстериер, който с лая си (електронно отчужден) и с цялото си сценично поведение трябваше да внуши идеята, че освен човечеството, има и други животински раси, засегнати от атомната катастрофа.
Режисьорът, сценично реализирал вече единайсет постановки на Йелинек, е решил спектакъла за края на света като пъстро ревю с причудливи костюми (Марисол дел Кастийо), действащи в причудлива среда (видео Клаудия Леман). Атоми и електрони, будистки монаси и куче танцуват в отровна жълто-зелена атомна вода, в която в огромни противозащитни костюми плуват и двамата разказвачи А и Б. Абсурден театър или забавен апокалипсис?
 
Изяж, за да не бъдеш изяден
Това пък според Йохан Симонс е мотото на терора на киберкапитализма в условията на либералния свят. В своята последна музикално-театрална постановка като интендант на Руртриенале режисьорът се обръща към романа на нашумелия американски писател Дон ДеЛило Космополис (2003), предсказал четири години по-рано настъпването на световната финансова криза през 2007 г. Зад пъстрата канава от събития прозира идеята за това как безпределната алчност и жажда за власт в джунглата на големия град унищожават душата и я превръщат в пустиня. Сама по себе си, тази мисъл е позната още от времето на Ибсеновия Пер Гюнт. Новото и ужасяващото е пренасянето на тази идея в модерната епоха. Галопиращо време отвън – забавено време отвътре, достигащо до спиране на живота. Преведено на съвременен език, това означава вливане на съзнанието в дигиталния поток. В центъра на действието е един супер богат 28-годишен борсов спекулант на име Ерик Паркър, който в течение на един ден претърпява пълен финансов банкрут и умира накрая от куршума на бивш негов служител, когото той е изгонил от работа.
В клаустрофобичния космос на пиесата участват четирима актьори: Пиер Бокма, изпълняващ ролята на главния герой Ерик Паркър, Mandela Wee Wee (негов телохранител, лекар и фризьор), Елзи ван Блау (негова жена, финансов бос и съветничка) и Берт Луперс в ролята на бездомния Бено Ливайн, бъдещ убиец на Паркър. Сцената (сценограф Бетина Помер) е решена като спортна или детска площадка с люлки, уреди и различни играчки. В костюмите на участниците (Ан Де Мол) присъства карнавален елемент, подчертаващ нереалността на действието, в което, наравно с театралните актьори, участват и четирима саксофонисти. Реалността, макар и шокиращо реалистична, се възприема като фикция: криза на демокрацията, криза в природата, господство на капитала над политиката, демонстрации и стачки, безпрецедентен потенциал на насилието, идващо от онеправданите от дъното на обществото. Дори протестът, както ни внушава текстът на пиесата, става пазарен продукт в едно общество, където конфронтациите достигат митични измерения.
Не по-малко страшна обаче е предизвиканата от всичко това криза в екзистенциалната същност на човека, губещ сетивните си възприятия и способността да чувства и обича. Тази сфера, намираща се извън възможностите на словото, се разкрива със средствата на музиката: появяваща се във възловите моменти от действието, тя напомня за един отминал свят на хармония и спокойствие. Основателят на музикалния ансамбъл BL!NDMAN белгиецът Ерик Слейхим създава паралелен художествен свят, чиито действащи фигури са един саксофонен квартет и един, разположен на сцената, обграден от дигитална апаратура, „electro boy“, генериращ звуковия поток. Противопоставянето на изкуствено произведен и акустичен звук символизира противоречието между виртуалната действителност на финансовия свят, която е обсебила главния герой, и потиснатите естествени желания, болезнени преживявания и сексуални въжделения на човека. Четиримата саксофонисти, разположени като жива завеса зад сцената, поемат ролята на античния хор като наблюдател, коментатор и дискретен участник в действието. В избраните откъси от произведения на Бах, Моцарт, Сати и Варез се визират различни страни от съвременната действителност – полифонията на Бах като едновременно компресиране на събитията, „аритмиката“ на Сати като символ на безвремието, докато Варез (Америка) символизира шумовете на града, а Моцарт – пулса и енергията на живота.
 
Светът като лудница?
Вагнер беше казал някога, че нещата в света се повтарят, а човешката същност остава непознаваема. На тази мисъл навежда сценичното възкресяване на полузабравената днес семейна сага „Ругон-Макарови”от Емил Зола на сцената на Руртриенале. От двайсетте романа, написани между 1871 и 1893 г., режисьорът Люк Персевал (1957) е създал един осемчасов театрален маратон в три части, две от които – „Любов“ (2015) и „Пари“ (2016), бяха вече представени през последните две години на фестивала в сътрудничество с Хамбургския театър „Талия“. Третата част под наименованието „Глад“ представлява сценична адаптация на романите „Жерминал“ и „Човекът звяр”. И тук, както и в повечето постановки, оживява темата за индустриалната еволюция, смазваща психиката на човека. Действието се развива едновременно в една планинска мина с нечовешки условия за работа и в един влак, символизиращ техническия прогрес през ХIХ век.
На пръв поглед изглежда непонятно какво общо може да има между социално критичната картина на обществото от времето на Втората френска монархия, видяна през погледа на големия писател като безпристрастен наблюдател, и днешния ден, в който живеем. Още повече, като се има предвид, че работници и миньори в условията на развитите индустриални общества отдавна вече са минало.
Експресивната, достигаща до сюрреализъм, изпълнена с многопластовост и контрапунктични движения визуалност на белгийския режисьор внушава представа за жива картина от преизподнята. На сцената няма нищо друго, освен тела, които хаотично се заплитат в лабиринт от въжета. В дъното на сцената се спуска или издига желязна стена, която периодично „изплюва“ живия работен „материал“, но и към която, търсейки спасение(?), се стремят човешките маси. Не е ли доста позната тази картина след падането на Желязната завеса, както и отчаяната надпревара на човешки маси да заемат едни или други пространства в пренаселената планета? Не е ли героят от „Жерминал“ Етиен, борещ се за правата на онеправданите работници, праобраз на днешните борци за човешки права в едни държави, където произнасянето на самата дума вече е престъпление? Не сме ли срещали - ако не на живо, то най-малкото в криминалните хроники на медиите, и неговия брат Жак от „Човекът звяр“, чиито неразрешими вътрешни противоречия се крият в напразния стремеж да задуши нагона си да убива жени? Единият е обсебен от тъмнината на миньорската мина, другият - от тъмнината на душата си. Вътрешният и външен свят през тази фройдистка призма са взаимозаменяеми.
В непроницаемия лабиринт, който рисува Персевал, няма точки за ориентация. Отвсякъде дебне Минотавърът, символизиран в самия Страх да се живее. Именно това пречи на хората – тогава и днес – да бъдат свободни. Истерия и лудост, патологични вътрешни монолози, паралелни, несвързани един с други светове и покъртителна човечност – всичко това излъчва невероятната актьорска игра на ансамбъла от Талия, подчертана от хореографията на Тед Щофер, сценичната работа на Анете Курц, костюмите на Илзе Ванденбуйше и светлинната драматургия на Ван Денесе. Неразривна част от театралната концепция е меланхоличната акустична кулиса, която създават джаз-саксофонистът Себастиан Гилле и китаристът Лотар Мюлер. Отделен от шумните събития, в тъмното пространство на сцената вибрира един самотен, херметично затворен в себе си емоционален свят, безпомощен да се противопостави на разрушителните енергии, бушуващи в околния свят.
---
Невъзможността да се избегне катастрофата въпреки усилията на отделната личност, било то в Пелеас и Мелизанда или Космополис, на безплодните стремежи на различни общности (Homo Instrumentalis или Глад) да променят света, сблъсъкът на култури и религии, финансовият гнет в дигиталния свят, екзистенциалният страх и проблемът за вината – това е новата катастрофа на ХХI век в една саморазяждаща и самоунищожаваща се от алчност, егоистични интереси и боричкане за власт планета. Емоционалният тон и внушенията на тазгодишния фестивал Руртриенале въвличат зрителя в тази непрогледна проблематика. Дали защото неговият интендант, 71-годишният Йохан Симонс, който тази година се разделя с него, се чувства уморен или е престанал да вярва в просветителските ценности и визии за света? Или реалността вече е изпреварила и най-мрачните фантазии в изкуството?
Изкуството, театърът и музиката имат способността да бъдат сеизмограф на времето. Те ни помагат да опознаем себе си, да проникнем в най-тъмните ъгълчета на душите си, да преодолеем табутата, а може би и да станем по-добри. И тук, както и във всичко, което ни заобикаля, съществуват паралелни светове, сензитивни системи от взаимоотношения и световъзприятия, които ни свързват едни с други. В това непрекъснато изменящо се, фундаментално единство на Универсума има жестокост и болка, но също поезия и красота. Както в живота.
 
Есен


[1] Постановката е продукция наOpéra Comique в сътрудничество с Руртриенале, фестивала Musica de Strasbourg и Opéra du Rhin, Les Théâtres de la Ville de Luxembourg, хърватския театър Загреб, Münchner Kammerspiele, IRCAM иUnited Instruments of Lucilin.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”