Български  |  English

Бесовете
на човешката пустош

 

„Бесове“ по Фьодор Достоевски (програма „Достоевски. Изгонване на бесовете“), адаптация и режисура Иван Добчев, музика Асен Аврамов, сценография и костюми Борис Далчев и Михаела Добрева, участват Борис Кръстев, Тодор Близнаков, Самуела Церовска, Станислав Кертиков, Йордан Ръсин, Мак Маринов, Николай Върбанов, Васил Дуев, Надя Керанова, Елена Дечева, Неда Спасова, Христина Караиванова, ТР Сфумато, премиера 14.11.2017
 
На сцената е Достоевски в чист вид. Иван Добчев доказва способността си да влезе в синергия с него, да даде глас на антропологическите му тревоги, на страховете за човека, писан с каквато и да е буква.
Първи белег на тази синергийност е радикалният отказ на Добчев да забавлява публиката, да кокетничи с нея. Не само не я глези, но и не й помага: не подсказва допълнителни кодове, улесняващи разбирането. Стремежът е да се изведе „сухо вещество“.
Неговият обем е рамкиран от небъбривата, строга сценография. Оскъдно таванско помещение, сведено почти до скелет, структурно асоцииращо с порутен храм – разрушено олтарно пространство и разнебитен иконостас. Великолепна работа на Борис Далчев и Михаела Добрева.
Още по-съществено самоограничение е организирането на цялото около една-единствена глава: „При Тихон“. Достоевски пише два нейни варианта, но не включва в изданието от 1872 г. никой от тях. Публикувана е едва през 20-те години на ХХ век.
„Бесове“ се самоопределя като „антинихилистичен роман“. Проектиран е да бъде „тенденциозен памфлет“, готов да рискува художествеността за сметка на позицията. „Жертването“ се разминава, но замисълът е съхранен. Достоевски разобличава бесовете, надигащи се от идеологиите и практиките на тоталното отрицание.
Тяхна първа функция е „всепозволеността“, упражнявана от самодостатъчната, опряна единствено върху себе си личност. Тя се разгръща из собствената си устроеност, конструирана от самата нея – и от нищо друго. „Човекобогът“ на Достоевски.
Главата „При Тихон“ е особена. Демонстрираното в нея бесовство е не в сферата на политическото или социалното мислене и действие, а на психичното: в ход са бесовете на душата.
Ирония на културната история е, че мнозина се опитват тъкмо чрез Достоевски да познаят богатата руска, респективно славянска душа. А душата на „редовия“ му персонаж е пустош. Вакуум, положен между два полюса: „дерьмо“ и „Бог“. При движение в такава среда преходът между тях става светкавично. Оттук – специфичната „трескавост“ на „героите“.
В тази структура не могат да виреят устойчиви качества и състояния. Затова Ставрогин, чиито „продължения“ са всички лица на сцената, мрази психолозите: колкото и да се ровят в душата му, няма да открият никаква истина или тайна там. Защото такива няма.
Дълбочина обаче е невъзможна не само между, но и при полюсите. Затова „вярващият“ вярва в Русия, в тялото Христово, и че второто пришествие ще стане в Русия, но да повярва в Бога все още му предстои. Любовта е междувременно съвършено невъзможна. От друга страна, злодеят е някак все хладен (а не студен).
Различието между добро и зло изчезва. Разликите остават на естетическо ниво: между „грозното“ и „красивото“, което пък позволява да бива откривано както в саможертвата, така и в перверзията, например. Човешкият живот (своят и чуждият) е с нулева стойност, а аз-идеологиите от всякакъв тип са опити за симулиране на душевна пълнота.
Добчев уцелва театралната форма на това състояние. На сцената са не лица, а фигури (оттам обезличаващият „гробовен“ грим). Те говорят бароково приповдигнато, сипят нелепостите си с тежък ентусиазъм, при което казаното се и показва. Липсва втори план, а първият е омерзителен.
Няма как да има плътни лица, плътен е ансамбълът: едната колективна гримаса на грозотата. Този верен усет е основа на разкошната „няма сцена“ около средата на спектакъла, в която е впрегнат целият ресурс на представлението. Визуалните, музикалните и телесно-пластичните обеми се стоварват в синхрон и пълнота върху зрителя, като концентрирано резюмират и съдържанието, и посланието на цялото.
Най-късно тук следва да се посочи образцовата работа на Асен Аврамов. И не само за звуковата картина, но и за организирането на ритмизираните сцени, решаващи за ефективността на внушението. Моделен пример е „колективният“ прочит на Ставрогиновата „изповед“: сам по себе си неприлично дълъг и тежък текст.
Спектакълът зависи на живот и смърт от ансамбловото действие. Режисьорът и актьорите му го постигат, във всеки случай в принципното и главното. Затова специалното изтъкване на нечие конкретно присъствие би било несправедливо.
Разбира се, бих могъл да подчертая ефективната дистанцираност – от другите, от себе си, от всичко – на Ставрогин (Борис Кръстев, професионален режисьор, не актьор); работата на Васил Дуев, зачертал всякакви щампи, за да изгради проблемната фигура на Лебядкин, екстатичната стихнатост на Самуела Церовска (Матрьоша) или зловещо-флегматичния ресантиман на Йордан Ръсин (Кирилов). Списъкът обаче може и трябва да бъде продължен. (Наистина, иначе убедителният Тодор Близнаков „смачка“ съществения диалог между Тихон и Ставрогин, но подозирам, че то бе преди всичко ефект от премиерна притесненост.)
Тъй като спектакълът е в строга зависимост от удържането на ритъма, следва да се отбележат няколкото „изтървани“ дължини. Обстоятелствеността е стилистична особеност на Достоевски. Театралното й форматиране е задължително. Моментите на пълна вярност към оригиналния текст успиват ритмиката, което вътрешното сетиво на зрителя отчита като монотония.
Имам на ум най-вече „въвеждащата“ реч на Верховенски (макар Станислав Кертиков да е стабилен), както и трите диалога „по пътя към Тихон“. Добчев е познат със своето „коригиране в движение“; нищо чудно казаното вече да не е актуално. Или поне би следвало да не бъде.
„Бесове“ се вписва в Добчевата социално-педагогическа платформа. Но по особен начин. В този случай „героите“ се изповядват, ала не стигат до покаяние. Издигането от пропастите към звездите не им се получава. Това тъкмо движение се възлага на зрителя.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”