Български  |  English

Кино и VR край Бяло море

58-ми международен фестивал в Солун, 2-12 ноември 2017

 
Киното се променя! Пред очите ни! Шеметни технологични усъвършенствания го вкарват в невероятни медийни трансформации, пресичат пътя му и предлагат нови възможности и примамливи изкушения за зрителите.
А щом като киното се променя така видимо и решително, как реагират фестивалите? Опитват ли се да бъдат адекватни на динамичното време? Защото тъкмо фестивалите са като видимата част на айсберга – само 1/8 от общата маса, която обаче крие огромната енергия на киното. А то, мощно и неудържимо, плува в световния океан на развлекателната индустрия. И може да измъкне потопения „Титаник“ от дъното на океана, за да го качи на екрана като непобедим шампион в боксофиса. Впрочем, още покрай „Титаник“ Джеймс Камерън засне и подводен документален филм във формат 3D за истинския потънал кораб с помощта на дълбоководен робот. После пак той направи и „Аватар“, дори с версия 4D, в която столовете на зрителите се клатят при подходящи динамични кадри, а воден прах пръска лицата им при скоковете във водопада. С две думи – технологията в съвременното кино всячески се опитва да усили илюзията за достоверност и следващите стъпки в тази посока винаги могат да ни изненадат.
Фестивалът в Солун има шанса да бъде своеобразна рекапитулация за сезонната филмова жътва, тъй като е последния голям международен форум в края на всяка календарна година. Но това е и допълнителна трудност да се намерят нови ярки филми за основния конкурс, които все още не са показвани на предишните световни фестивали. От друга страна, пък е късмет за хилядите, предимно млади зрители (Солун е студентски град), които при много изгодни абонаментни цени могат да видят „каймака“ на годишната продукция. Затова уютните обновени зали в Старото пристанище (бивши складове) винаги са пълни с всеотдайни фенове.
След дългогодишния директор на фестивала, изключително авторитетния експерт Димитри Ейпидис, който се оттегли поради напреднала възраст и здравословни проблеми, сега приемникът му Орестис Андреадакис смело продължава наложения от години подход: прецизен подбор на значимите филмови събития, но и постоянно внимание към най-новите технологични промени, които бележат актуалния днешен, но и утрешен ден на киното. Защото, без съмнение, традиционната кинопублика, привикнала с обичайното, плоско правоъгълно поле на екрана, вече е доловила „вятъра на промяната“, че то няма да остане единствено поле на бъдещото аудиовизуално зрелище.
Както винаги, основният конкурс в Солун предлага 14 първи или втори филми на относително млади режисьори, много от които започват бъдещия си успешен път в световното кино именно от брега на Бяло море. Тяхното присъствие в програмата често отваря нови пространства в иначе преситеното от имена и заглавия днешно кино. При това, амбициозната селекция свободно пресича меридиани и континенти, без географски компромиси. Тази година потвърди същото впечатление: филми от Колумбия до Филипините и от САЩ до Иран, но все пак доминирани от европейски продукции. И тъкмо шведският дебют на Йенс Асур „Гарвани“ заслужено триумфира с Голямата награда „Златен Александър“, защото успява да концентрира в стегнат разказ плътна социална драма с ярки характери, вкопчени в борбата за оцеляване. А филмът е уверено построен в добрите традиции на скандинавската школа - чисто кино със силни артистични акценти. Като прибавим и панорамата на Рубен Йостлунд (10 филма, сред които и „Площадът“ със „Златна палма“ от Кан 2017), то шведското кино сложи силен отпечатък в общата картина. Ала, без да ревизирам решението на журито, „моят филм“ се оказа иранският „Без дата и подпис“ – втори за режисьора Вахид Далилванд, който само преди два месеца взе наградата за режисура във Венеция. Ако преди Абас Киаростами и Мохсен Махмалбаф иранското кино бе практически непознато „бяло петно“ в световната киногеография, то техните ранни филми го наложиха със своеобразния самобитен „поетичен примитив“ и иранските заглавия станаха „задължителни“ в програмата на всеки амбициозен фестивал. А поколението след тях (Джафар Панахи, Самира Махмалбаф, Мохамад Расулоф и особено Маджид Маджиди и Асгар Фархади с техните награди „Оскар“) го издигна на друго, високо смислово и художествено равнище, със сериозен интелектуален потенциал и безспорни естетически постижения в кинематографичната изразност. Така че иранските филми вече са не само „задължителни“, но в определена степен и образци на модерно екранно присъствие. При това, редовно се появяват нови автори, които не отстъпват на цитираните по-горе, а успешно развиват тяхната продуктивна линия. Тези думи важат с пълна сила и за Вахид Джалилванд, който е построил „Без дата и подпис“ като мощна психологическа драма за универсални морални категории: чувство за вина и отговорност, дилеми на съвестта и подсъзнателна самозащита, спонтанна житейска равносметка след случаен битов инцидент и страх от възмездие. Умно и зряло кино със съвременен адрес към всеки интелигентен и чувствителен зрител.
От конкурсната селекция могат да бъдат отбелязани с положителна оценка и редица други филми: силната социалнопсихологическа драма с деликатни етнонюанси „Теснота“ на руския дебютант Кантемир Балагов или “Карго“ на белгиеца Жил Кулие със суров сюжет за тежестта на отчаянието, което все пак не може да сломи предаността на кръвната връзка; или „Зимни братя“ на исландеца Хлинур Палмасон – великолепен „пейзаж на душата“ за силни мъже в драматични изпитания; или толкова деликатният, не предпоставен човешки разказ в „Лъки“ на Джон Каръл Линч с последната роля на 90-годишния прекрасен актьор Хари Дийн Стантън (показан неотдавна у нас на фестивала So Independent). Това са все умни, професионални, стабилно построени и кинематографично модерни филми със силно въздействаща емоционална енергия. Други 43 заглавия със също така впечатляващо качество доминират богатата информационна програма „Отворени хоризонти“.
Но си заслужава да отделим внимание (без излишно преиграване и неуместно въодушевление) на съвсем новия, актуален и впечатляващ сегмент на VR филмите, които за първи път се появяват в основната селекция и то като самостоятелна конкурсна категория.
Още през 1996 година (началото на сериозната дигитализация на филмовата индустрия след експерименталния й период) Сюзан Зонтаг (в статия в „The New York Times“) обяви „смъртта на авторското кино“, дори смъртта на киното в досегашните му параметри и пророкува, че то ще възкръсне в нова форма на екранно битие. След като привикнахме с новите системи за 3D пространствена илюзия, сега виртуалната реалност (VR) е най-впечатляващата и вълнуваща промяна в тази посока. 2017 ще остане като годината на големия фестивален пробив на VR сеансите. Виртуалната реалност първо се появи на Лазурния бряг в специалния павилион на мексикано-американския режисьор Алехандро Гонсалес Иняриту и оператора Еманюел Любецки с техния 7-минутен филм „Плът и пясък“ (2017). Омагьосаните зрители в Кан попадаха от шикозния разкош на булевард „Кроазет“ направо в „реална“ среда някъде в мексиканската пустиня заедно с нелегални мигранти в опита им да преминат границата със САЩ. В суровия неуютен пейзаж, сред лай на полицейски кучета, груби команди, безпомощни вопли и нощна бъркотия, ефектът бе повече от стресиращ. Четири месеца по-късно и Венецианската лагуна приюти няколко VR филма като част от програмата на най-стария кинофестивал в света. И сега, след средиземноморския бряг на Кан, адриатическия на Венеция, и егейският на Солун попада в новата „виртуална карта“ на VR киното. Фестивалът все още няма своя специализирана зала за подобни демонстрации, затова ползва сътрудничество с първата професионална компания за такива публични сеанси INVR (лесно четлива абревиатура - “във виртуалната реалност“ в превод на български). В уютния VR клуб всеки зрител попада в свое индивидуално преживяване в 360-градусовата време-пространствена „реалност“, синтезирана в персоналното му съзнание не само като кратък визуален сеанс, но и като нова стъпка към друго интегрално психофизиологично общуване. То донякъде е познато от по-ранната поява на подобни VR игри като ново имитационно стъпало след обикновените компютърни игри и обичайните 3D филмови прожекции. А децата най-лесно правят еволюционната връзка с изключително популярната доскоро игра „Pokemon Go”, но с важно уточнение, че при нея върху екрана на смартфоните се смесват нормално видеоизображение от камерата на телефона плюс добавена реалност от компютърно генерирани покемони.
Първата селекция в Солун предложи десет VR продукта с изненадващо разнообразна тематика. Редом с изключително зрелищния подводен филм “Човекът делфин“ (Франция, реж. Беноа Лиште, 10 мин.), стои яркият социално-политически документ „Ние, които оставаме“ (Судан/САЩ, реж. Тревър Снап, Сам Уолсън, 15 мин.). Или експерименталната импресия „Киноскоп“ (Франция, реж. Филип Колен, 9 мин.) се конфронтира с документалния портрет „Ева извън тялото“ (Дания, реж. Йохан Йенсен, 8 мин.). А пък “On Sight” (САЩ, реж. Пабло Фернандес, 5 мин.) е част от VR документална серия за бежанци, попаднали на гръцкия остров Лесбос.
Не можем да прогнозираме със сигурност дали VR технологията в крайна сметка ще презареди киното с нова екранна енергия и зрителски потенциал по начина, както това сториха 3D филмите. Но щом като сега въпросите са повече от възможните отговори, то процесът неминуемо ще продължи и през следващите години изненадите ще изплуват една след друга. В този смисъл, сигурно е поне, че традиционната публика пред правоъгълния екран в кинозалите не ще бъде единствената аудитория на бъдещите аудиовизуални зрелища. Тя навярно ще се сегментира в мирно съвместно съществуване както в тъмните салони, така и във VR клубовете, пред различни визуални инсталации и други алтернативни сегменти на подобно интерактивно общуване. Затова навреме доловените технологични ветрове и експериментални течения могат само да обогатят традицията на толкова успешен и доказан фестивала като Солунския, който винаги е търсел вярната посока за полезно движение към бягащия хоризонт на новите технико-естетически идеи. Та нали древните елини са били най-добрите мореплаватели в античния свят! Защо да не приемем за напълно естествена подобна посока и технологична ориентация в съвременния аудиовизуален океан и за техните потомци.
В това филмово изобилие и в подобна гореща фестивална атмосфера, за съжаление, нашето присъствие не бе убедително. В година на безспорно добри филми и радващ подем, селекцията само на “3/4” на Илиян Метев в програмата „Балкански преглед“ не може да ни задоволява. Отсрамваха ни стари класики в специалната подборка „От думи към образи“ (екранизации), където по-възрастни колеги отново изразяваха възторга си от неостаряващите шедьоври „Козият рог“ и „Крадецът на праскови“. И едно обещание за бъдещ (надявам се) добър филм – „Сестра“ на Светла Цоцоркова, чийто проект спечели подкрепа за постпродукция в индустриалната платформа „Агора“. А това означава сигурна селекция за Солун 2018.
 
Наградите:
Голямата награда „Златен Александър“ - „Гарвани“, Швеция, 2017, реж. Йенс Асур;
Специална награда „Сребърен Александър“ - „Без дата и подпис“, Иран, 2017, реж. Вахид Далилванд;
Специална награда „Бронзов Александър“ (най-добър режисьор) - Хлинур Палмасон за „Зимни братя“, Дания/Исландия, 2017;
За мъжка роля - Рейне Бринолфсон в „Гарвани“;
За женска роля - Дария Жовнер за „Теснота“, Русия, 2017, реж. Кантемир Балагов;
За сценарий: Жил Кулие, Том Дюпон за „Карго“, Белгия/Франция/Холандия, 2017, реж. Жил Кулие;
Специален диплом - Хари Дийн Стантън (посмъртно) за ролята му в „Лъки“, САЩ, 2017, реж. Джон Каръл Линч.
Награда на ФИПРЕССИ - „Без дата и подпис“.
Награда на публиката - „Лъки“.
Най-добър VR филм - „Безкръвно“, Южна Корея, 2017, реж. Джина Ким.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”