Български  |  English

Най-новата сага за руската революция

 
През последните сто години по темата за Руската революция са публикувани близо 20 000 книги. Шест хиляди от тях - на английски език. Ако човек пресметне, ще се окаже, че от 25 октомври 1917 г. (7 ноември по нов стил или по западния календар, въведен от болшевиките малко, след като взимат властта) нова книга за Руската революция e излизала всеки ден – от понеделник до петък, включително и през сезона на летните отпуски. Но можеше и да е по-лошо - за Френската революция има над 70 000 книги. От коя да започнем?
Руската революция преформатира глобалното време и пространство. Смяната на местата - династията Романови отстъпва пред Съюза на съветските социалистически републики - поставя началото на „краткия ХХ век”, за чийто край сигнализира разпадането на СССР през 1991 г. Като цяло, случващото се тогава става нагледен пример как си отива един век. Съветският проект ускорява разделянето на глобуса на три големи квадранта: 1. капиталистически свят; 2. социалистически свят; 3. развиващ се свят. В по-голямата част от съществуването си СССР е обладан от идеята за Запада, но същевременно приканва развиващите се общества да повторят руския скок в индустриалния и независим социализъм.
Руската революция, ако цитираме историка на еврейското месианство Гершом Шолем, е един от „пластмасовите часове” на историята, в който унаследените институции се стопяват, разчиствайки пространство за други възможности. След като поемат по пътя напред, болшевиките се заемат да превърнат капитализма в световния ancien r?gime. Но вместо това, на стогодишнината от революцията Съветският съюз е все по-избледняващ спомен - една странна държава, имала някога дързостта да се опита да премахне частната собственост, пазара, а за кратко време и парите.
Но как точно се появява СССР? Дали той е плод на особеното развитие на Русия по царско време или е възникнал в резултат на вътрешните противоречия на капитализма? Дали амбициите му са предписани от Маркс и Енгелс или са се появили от пълноводните извори на Просвещението - същите онези, довели дотам, че САЩ, Франция и други страни се отказват от монархията.
В многото проучвания, посветени на тези въпроси, се усеща напрежение – едните смятат СССР за изключение в съвременната история, а другите го класифицират като европейско и дори универсално явление. Ако изберем да защитим втория подход, ще трябва да обърнем внимание, че въпреки радикално различните политически традиции и обичаи, в края на краищата, съветите и техните капиталистически съперници произвеждат приблизително един и същи тип общество: градско, индустриално, образовано, светско, потребителско и приятелски настроено към науката.
При една по-нова версия на спора за модернизацията-като-конвергенция[1], в който принципно участват мислители като Мишел Фуко и Александър Солженицин, сходството е представено в доста по-тъмна светлина, като е подчертана важността на общите елементи: в технокрацията; в наблюдението, осъществявано от държавата; в масовата мобилизация и в урбанистичната отчужденост.
---
Новото изследване на историка Юри Сльозкин[2] – „Домът на правителството: сага за руската революция” – „режисира” революцията през 1917 г. на нестандартно широка сцена. Сльозкин не приема модернизационния разказ и нарежда болшевиките редом до древните зороастрийци, израилтяни, ранни християни и мюсюлмани, до калвинистите, анабаптистите, староверците, мормоните, свидетелите на Йехова, растафарианците и други представители на секти, които вярват в настъпването на голямата социална трансформация, след която нищо вече няма да е същото.
Болшевиките, които са заклети врагове на религията, ще изсумтят с погнуса, научавайки за останалия „актьорски състав”. Те ще поискат да бъдат включени в друга пиеса, в която ще играят на една сцена с якобинци, привърженици на Сен-Симон, марксисти и комунари, като би било за предпочитане колегите им да изпълняват поддържащите роли. В книгата си Сльозкин критикува и тези групи заради тяхната история, като пише, че под светските им дрехи също тупти сърце, мечтаещо за приближаващ апокалипсис и Царството небесно на земята. Изглежда, че болшевиките са обречени да повторят историята - история, задвижвана не от класовата борба, както те смятаха, а от теологията.
Сльозкин е роден през 1956 г. и израства в Москва. Син на историк и внук на писател със същото име, Юри Сльозкин завършва Московския държавен университет. След това заминава за Съединените щати, където продължава висшето си образование в Тексаския университет в Остин и в момента преподава история в Калифорнийския университет в Бъркли. За първи път привлича международно внимание през 1994 г. със статията си ”СССР като комунална квартира или как една социалистическа държава пропагандира етнически партикуларизъм”. Съветският съюз току-що се е разпаднал на петнадесет етнически държави, затвърдявайки статута си на „затвор на народите” (един от многото епитети, използвани от Ленин за Царска Русия), от който затворниците най-сетне успяват да избягат.
Сльозкин защитава нестандартна теза: въпреки че болшевиките настояват, че класата, а не националността, е най-дълбокият източник на солидарност, те се оказват строители на националното от първа категория[3]. Тяхната „хронична етнофилия” вдъхновява „най-екстравагантното честване на етническото разнообразие, финансирано някога от някоя държава”, и тя до голяма степен е причина за оформянето на национално оцветени териториални единици, заявили се с гръм и трясък като нови независими държави през 90-те години. За да улови процеса на социалистическо изграждане на нацията, Сльозкин се възползва от съветската метафора: комунална квартира. Преди революцията тя е широко жилищно пространство, което след 1917 г. е разделено на отделни помещения, във всяко от които са настанени семейства, ползващи обща кухня, баня и тоалетна. Сльозкин пише, че „колкото и да е изненадващо, комунистическите хазяи продължават да подсилват преградите, като същевременно не спират да възхваляват отделеността наравно с колективизма”.
Една по-ранна книга на Сльозкин - „Еврейското столетие”[4] (2004), също се занимава с преобръщането на представите – тя разказва историята на еврейската асимилация по съвсем друг начин - измества еврейската общност от периферията към центъра на краткия ХХ век. Тази провокативна книга става обект на академични конференции в САЩ, Франция, Германия, Русия и Израел. Според Сльозкин, „модернизация означава всички да се урбанизират, да станат мобилни, грамотни, способни да обясняват мотивациите си, с интелектуални търсения, физически издръжливи и професионално гъвкави”, накратко - „всеки да стане евреин”. Различните групи постигат тази метаморфоза с различни темпове, но „нито един”, отбелязва Сльозкин, „не може да бъде по-добър евреин от самите евреи”.
В продължение на векове еврейската диаспора (или поне някои евреи - Сльозкин не се занимава с конкретни случаи) принадлежи към типа човеци „меркурианци”. Те са странници, които, където и да живеят, са възприемани като „непознати”, „номади по служба”. Тяхната професия, хранителни навици и ритуали, космологии и не на последно място, ендогамия ги отделя от коренното население – по-многобройни войнствени земеделци, наречени от Сльозкин „аполонци”. Арменската и китайската диаспори също са „меркурианци”. Украинците, руснаците и другите народи, в които преобладава селското население, са „аполонци”. Най-важният момент при Сльозкин е, че меркурианството и аполонството, вместо да бъдат вродени качества на тази или онази група, са функционални категории. Индивидите и етническите групи могат да се движат във и извън тях в зависимост от времето. А тъй като съвременният свят възнаграждава меркурианските качества, модернизацията се превръща в разказ какво се случва, когато все повече „аполонци” минат от другата страна” - така, както правят няколко донкихотовци меркурианци, известни още като „ционисти”.
„Еврейското столетие” е предистория към по-големия проект, а именно „Домът на правителството”. Значителна част от героите в книгата (живеещите в дома) са от еврейски произход. Те отразяват застъпеното еврейско присъствие в съветския политически, културен и административен елит в началото на неговото обособяване.
Посвещавайки немалък брой страници на възхода и залеза на елитното еврейско присъствие, в книгата си от 2004 г. Сльозкин разчиства пространство за изследване на съветския експеримент в големите му, световноисторически измерения. Факт е, че читателите ще забележат недотам изчистените от предразсъдъци образи и в едната, и в другата книга, но преди всичко ще им направи впечатление характерният начин, по който Сльозкин мисли и описва историческите факти.
Те почиват на дългогодишни изследвания и анализи. „Домът на правителството”, например, е увлекателен разказ, изграден върху социално антропологично проучване и литературоведски анализ. Сюжетната линия е прокарана без особено усилие (макар и изобилните източници, цитирани в заключителните бележки, да говорят друго) по различни исторически скали, обхваща няколко хилядолетия, съчетава множество преразкази на задъхано прочетени дневници и писма. В сравнение с останалите историци, Сльозкин дава ясно да се разбере, че добре познава своите герои - болшевиките (а понякога и техните съпруги и деца). Той ги познава отвътре, като дава живот не само на мислите и емоциите им, но и на най-интимните им преживявания. Самият историк изпада в различни настроения: иронични, елегични, хладни, трагични, аналитични. Целта му е читателят да се почувства като у дома си, прелиствайки дебелата книга, и го постига - не на последно място, и чрез неестествения за него език, с което напомня на Владимир Набоков и Джоузеф Конрад.
„Домът на правителството” е сграда – крепост, издигната в края на 20-те години на миналия век върху мочурище, от едната страна на река Москва. Това е най-голямата жилищна сграда в Европа – планирана е с 507 напълно обзаведени апартамента, в които да живеят висши съветски чиновници със семействата си. Този елит по-късно ще бъде наричан „номенклатура”. Може би не е много добра идея подобна постройка да се вдигне върху мочурище, но Русия има сериозен опит с реализацията на подобен тип планове. Петър Велики поставя основите на невероятно красивата столица Санкт Петербург върху мочурище край Финския залив.
И така, болшевиките обявяват началото на първата световна марксистка революция в мочурище, в една преобладаващо аграрна, слабо индустриализирана държава, където пролетариатът е твърде малък и едва започва да се обособява като отделна група сред море селски труженици, залели огромната територия на Русия. Да градиш социализъм в онази изостанала Русия, означава да превърнеш цялата страна в „гигантска строителна площадка”. А когато болшевиките обещаят да пресушат мочурище, те не се шегуват.
Комуналният апартамент е метафора за мултиетническото общество на СССР, а „Домът на правителството” в историята на Сльозкин е „мястото, където революционерите се завръщат, а революцията пристига, за да си отиде. Да умре”.
Какво имаме предвид? В средата на 30-те години на ХХ век в Дома се настаняват около 700 висши чиновници и двойно повече съпруги, деца, придружаващи роднини и бавачки, като в последната група влизат предимно бежанки, напуснали родните си места заради глада след катастрофалната колективизация на съветското селско стопанство. Многообещаващият Никита Хрушчов живее в апартамент № 199 заедно със съпругата си и три от децата. Максим Литвинов, външният министър на Сталин, живее в апартамент № 14, само на няколко врати от сина си, снаха си и внук си - бъдещият дисидент Павел Литвинов. Матвей Берман, водещ „проектант” при изграждането на системата „Гулаг”, е в апартамент № 141. А Борис Йофан, главен архитект на самия „Дом на правителството”, живее в апартамент № 426. Героят от гражданската война Валентин Трифонов споделя апартамент № 137 със своята втора съпруга Евгения Лури (16 години по-млада от него). Там живее и бившата му съпруга Татяна Славатинска (9 години по-голяма от него). Евгения е дъщеря на Татяна от предишен брак. Децата на Евгения и Валентин също живеят при Татяна и Юри (той по-късно ще стане известен съветски писател). Сльозкин пояснява, че Трифонов е човек „без предразсъдъци”. И той не е единственият. Николай Бухарин е осигурил апартамент № 470 за баща си, втората съпруга Анна Ларина (26 години по-млада от него), за техния син, за първата съпруга Надежда Лукина (която му е и братовчедка). Самият Бухарин си е запазил и един апартамент в Кремъл. Но това е нещо характерно за Съветския съюз - апартаментите, мебелите, а в известен смисъл и живеещите в тях принадлежат на държавата. Повечето от бащите, а и някои от майките са „стари болшевики”, професионални революционери при царския режим, които в младежките си години се присъединяват към партията. Малко по-късно някои от тях излежават присъди в затвора, пратени са на заточение в Сибир или извън Русия, където „се ухажват, женят (неофициално) или просто си четат един на друг лекции”. И всички те са обрекли живота си на партията.
Както Сльозкин пише, болшевиките не са обикновена политическа партия, която чрез събиране на гласове или други средства се стреми да се издигне в съществуващите институции на властта. В същото време, независимо че пламенно отричат религията и метафизиката в името на науката и материализма, болшевиките не са имунизирани от есхатологични импулси. Описвайки болшевиките и други революционни партии от началото на ХХ век, Сльозкин отбелязва:
„Целта им бе да... заместят [руското] общество с „царство на свободата”, разбирано като живот без политика. Те бяха групи, споделящи общи вярвания, черпещи вдъхновение от идеите за радикално противопоставяне на корумпирания свят, за живот, посветен на „изоставените и преследваните”; доброволни членове, претърпели лично „обръщане във вярата”, изпитващи силно чувство, че са избрани и изключителни; сурови по отношение на етичните си принципи и социалната равнопоставеност. Накратко казано - болшевиките са секта.”
Сльозкин не е първият, който твърди, че най-лесният начин да разберем болшевизма, е като го възприемем като вид религия. През юли 1917 г., два месеца, преди да свалят преходното правителство, руският философ Николай Бердяев пише: “както често се случва, болшевиките не знаят истината за себе си, не разбират какъв дух ги ръководи”.
Болшевизмът има претенции към „човека в неговата цялост” и се опитва да отговори на „всички негови нужди и страдания”. По този начин той се зарежда с „религиозни енергии, които обаче не идват от Бог”. Германският политически мислител Карл Шмит, автор на „Политическа теология” (1922), обяснява същността на съвременните европейски понятия като „право”, „суверенитет” и „държава”, определяйки ги като лошо „пренесени” теологични концепции, при които сакралното се е превърнало в контрабандна стока с етикет „светски институции”.
По примера на Бердяев и Шмит, и други философи свързват болшевишките практики с примери от християнската религия. Така наречената болшевишка „самокритика” е оприличена на изповедта при християните; проектът за изграждане на социализъм се сравнява с кръстоносния поход; светлото комунистическо бъдеще се възприема като Царството небесно, а култът към Ленин - като почитане на светци. Херберт Маркузе твърди, че в СССР марксизмът дава по-добри плодове от протестантската етика на Вебер, защото възпитава в различни форми на самодисциплина, от съществено значение за съвременната индустриална икономика. Повечето от тези аналогии са асоциации, варианти да се мисли болшевизма, без претенция той пряко да произтича от християнството. Всички тези сравнения се сблъскват с определени контрааргументи. Нима не се натъкваме на епидемия от изкривени съзнания при положение, че долавяме религиозни чувства у хора, борещи се срещу религията? Защо някои аналогии се правят с ключови католически и евангелистки ритуали, а други - с догмите на руската православна църква? И как те обясняват поведението на многобройните членове на партията евреи?
Болшевиките в никакъв случай не са единствените, които по онова време са свързвани със секуларизацията. Докато първите съветски чиновници се нанасят в апартаментите си в „Дома на правителството”, американският историк Карл Бекър завършва крайно противоречивата си книга „Небесен град на философите от XVIII век”. В нея той пише, че Просвещението е детронирало християнството само за да го възстанови с „по-подходящи материали”. Близо 20 години по-късно Мейър (Майк) Хауард Ейбрамс твърди почти същото за романтизма в „Естествената свръхестественост”.
Версията на Сльозкин за секуларизацията е едновременно и по-специфична, и доста по-обхватна.
В начина си на мислене и във взаимодействията помежду си болшевиките сякаш са обхванати от особен религиозен плам, характерен за сектите, вярващи в извънредното събитие. И тук имаме предвид желанието им да премахнат „частната собственост и семейството като най-мощните и взаимно подсилващи се източници на неравенство”. Те се стремят, веднъж и завинаги, към „обикновено братско общество, организирано около общи вярвания, вещи и сексуални партньори (или сексуално въздържание)”. Не трябва да забравяме, че секти от подобен тип се появяват и при други религии и исторически епохи. Всъщност, според Сльозкин, юдаизмът, християнството, ислямът и мормонството са „институционализирани въплъщения на неизпълнени сектантски пророчества за края на света” - църкви, които се стремят да превърнат в рутинна практика тъкмо ученията на секти, проповядващи бунт и съпротива.
---
Но идеята за апокалипсиса не е само вярване, начин на живот или код, присъстващ във всички основни религии – тя е и шаблон, който следват всички революции. Преди болшевиките е руската интелигенция - за да бъдеш неин член, трябва да изповядваш религията на светския начин на живот. А това означава: да задаваш “проклетите въпроси”, които традиционно се повтарят на официални обеди и вечери; да превърнеш в свой принцип потапянето в дълбоко съмнение и смут; да се чувстваш едновременно и богоизбран, и трижди проклет. Преди руската интелигенция са якобинците (епохата на разума), а по-преди - пуританите (разцветът на християнството). „И двете групи са пометени заради ненастъпилия Нов Йерусалим („свободата”) и заради завърналите се стари режими („тиранията”). Но и якобинци, и пуритани печелят при по-продължителната битка – те са създателите на либерализма - стандартизираната версия на благочестието и добродетелта. Постепенно изчезва характерното за инквизиторите усърдие и вълнението около предстоящия край на света. Но продължават да си съществуват и взаимното следене, и показният самоконтрол, и универсалното участие, и непрекъснатият активизъм. Те си остават сами по себе си добродетели, същностни предпоставки за демократично управление (ограничаване на индивидуалната воля до управляемо единство на мненията). ... Очакването за предстоящо щастие е заменено от безкрайното му преследване.”
През XIX век се появява нова „порода” пророци, сред които се откроява Карл Маркс. Той грубо пренебрегва фигурата на Исус Христос, без ни най-малко да се чувства притеснен, че ще трябва да промени цялата си концепция за пророчество. Провидението се превръща в история, прогрес, еволюция, революция, трансцендентност, закони на природата или положителна промяна, но резултатът е един и същ. Оказва се, че Макс Вебер е допуснал грешка: съвременният свят не е разочарован (макар и привържениците на секуларизма да са на друго мнение) – той просто е продължение на християнството, но с други средства. Независимо дали говорим за либерален, комунистически, фашистки или авторитарен режим, всяка форма на управление се опира, в една или друга степен, на идеята за постоянна харизматична власт и за теологично легитимиране на ръководещия лидер.
В споровете на тема секуларизация, които продължават да се водят и днес, Сльозкин защитава следната позиция: политиката не е в състояние да се „разведе” със сакралното, а историята се състои от безкрайно повтарящи се проекти за спасение. Болшевиките, следвайки примера на Маркс, осъзнават своята изостряща се революционна драма благодарение на френските архетипи: те стават новите якобинци, а меншевиките - мразените жирондисти. И всички притаяват дъх в очакване на руските Вандея и термидор. Сльозкин добре се справя и с двете. След като стига до извода, че идеята за настъпващия апокалипсис е най-подходящият интерпретативен ключ, той започва да патентова концепцията си: капитализмът е „Вавилон”, болшевиките са „проповедници”, марксизъм-ленинизмът е „вярата”, агитацията и пропагандата са „мисионерската дейност”. Краят на Царска Русия е „краят на света”. Революцията е „потопът”, просвещението е другото име на „обръщане”. Новата икономическа политика и тактическото отстъпление на Ленин след гражданската война се възприемат като “Голямото разочарование”. Революцията „отгоре”, извършена от Сталин, е “Второто пришествие”. А сталинският „Голям терор” - „Денят на страшния съд”.
Използвайки реторични прийоми, „Домът на правителството” намалява разликите между болшевиките и техните библейски предшественици, като избистря крайната си цел: да разкрие смисъла на руската революция sub specie aeternitatis[5], да обърне внимание на един постоянен елемент в човешката история - много стар и поставящ ограничения, от които не можем да се освободим. Ние никога няма и да успеем, тъкмо защото сме човешки същества.
Тези световни исторически разкази опияняват със своята дълбочина и вечна повторяемост. Но те носят и разочарование, и болка. „Онова, което човек възприема като sub specie aeternitatis - пише Карл Юнг, може да бъде изразено само чрез мит”. Сагата на Сльозкин дава ключа към разбирането на болшевиките, натоварвайки ги с митична значимост. Но като стигнем до въпроса за реалното обяснение на Октомврийската революция или революцията на Сталин „отгоре”, или на Големия терор (известни още като „Потоп”, „Второ пришествие” и „Денят на страшния съд”), книгата на Сльозкин ни дава един-единствен отговор - болшевиките са привърженици на идеята за апокалипсиса и тяхното поведение отговаря на такъв тип мироглед.
Книгата не се занимава с радикално различните резултати от действията на голям брой движения, подобни на болшевишкото. Тя не дава отговор на въпроса защо някои от тях умират като секти, други успяват да се превърнат в църкви, а „единствено болшевиките се чувстват отговорни за Вавилон и очакват апокалипсиса”. Освен това, не всички движения могат да бъдат класифицирани като болшевишкото – има разлика дали вярваш във възможността за прогрес или си убеден в неговата необходимост и неизбежност. Либерализмът, комунизмът и фашизмът могат да имат известни общи инстинкти, свързани с идеята за края на света, но също като при фризьора и палача, резултатът не е един и същ.
Все пак, книгата „Домът на правителството” предлага обяснение на един от важните аспекти в Руската революция - нейната смърт. Повечето историографии, посветени на Съветския съюз, се занимават с неуспеха на плановата икономика в конкуренцията с капитализма. Сльозкин обаче не се интересува особено от плановото стопанство. Според него, съветският експеримент се проваля и то половин век преди реалния колапс на страната. Причината - не обръща достатъчно внимание на пресушаването на най-стария извор, около който всички се събират - семейството.
Борейки се с различни трудности, придружаващи големия строителен бум на социализма, живеещите в „Дома на правителството” се установяват трайно в новите си апартаменти. Но животът им в него често пъти се ограничава до справяне с битови и брачни проблеми. Много от обитателите споделят опасения, че семейният им живот е много обикновен. „Страхувам се, че мога да се превърна в буржоа”, притеснява се писателят Александър Серафимович (от апартамент № 82). „За да се противопоставя на подобна промяна, спокойно си плюя вкъщи на пода. Секна си шумно носа, не се сресвам изобщо, а вечер си лягам с обувките. Изглежда, че помага.”
Но не би. Никой не знае как точно трябва да изглежда комунистическото семейство, как трябва да се променят взаимоотношенията родители – деца, как да се трансформират еротичните контакти спрямо изискванията на революцията. Известно е, че болшевиките дават на децата си имена като Владлен (от Владимир Ленин), Меженда (от Международния ден на жената), Всемир (от Всемирната съветска революция). Но да измислиш име е по-лесно, отколкото да живееш. Съветската държава успява да внуши революционни ценности по училища и кооперативи, но не и у дома. Тя търпи неуспех в измислянето на подходящи комунистически ритуали, с които да отбележи раждане, брак, смърт. Партийният идеолог Арон Солтс (от апартамент № 393) казва, че „семейството на комуниста трябва да бъде прототип на малката комунистическа клетка ... другарски колектив, в който човек живее в семейството си по същия начин, по който и извън него”.
В такъв случай, защо да се занимаваме със семейството? Нито Солтс, нито някой друг предлага убедителен отговор. Сльозкин отбелязва, че „сектите са синоним на братство или сестринство, но далеч не описват отношенията родители - деца. Ето защо повечето сценарии за края на света обещават „всички онези хубави неща” в рамките на едно поколение ... и всички секти, очакващи апокалипсиса, в своята войнствена фаза се опитват да реформират брака или да го премахнат напълно, налагайки безбрачие или промискуитет”.
И тъй като болшевиките не успяват или просто не желаят да премахнат семейството, те се оказват неспособни да се възпроизведат. За Сльозкин това е причината семейните връзки да издържат срещу атаките на социалистическото инженерство на другаря Сталин. Струва си да се запитаме защо същите онези болшевики, които доброволно депортират и унищожават милиони класови врагове – продукт на капитализма, не се противопоставят радикално и на буржоазната институция „семейство”. Вероятно много от мъжете са си дали сметка, че направят ли го, ще загубят много повече от брачните окови.
Какъвто и да е отговорът, децата, отгледани в „Дома на правителството”, се превръщат в лоялни съветски граждани, но не и в привърженици на идеята за извънредното събитие. Техните най-силни връзки са тези с родителите им и с Пушкин и Толстой. Не с Маркс и Ленин. Сльозкин коментира: „Вместо да изяде своите деца, Руската революция бе погълната от децата на революционерите”. Или, както приятелят на Толстой, литературният критик и философ Николай Страхов, пише за персонажа Евгени Базаров (протоболшевикът от „Бащи и деца” на Тургенев): „Любовната афера го завъртя въпреки несломимата му, желязна воля. Животът, който той смяташе, че управлява, го погълна в огромната си вълна”.
Юри Сльозкин, един изключителен „меркурианец”, е включил в книгата си извънредно много животи. Малко са историците, наши съвременници или класици, които успяват така умело да съчетаят в себе си таланта на разказвач и изследовател.
 
Юри Сльозкин. Домът на правителството: сага за руската революция. Издателство на Принстънския университет, 1104 страници. Цена 39.95 долара. Заглавието на този текст е на Култура. Оригиналното заглавие е Новите вярващи в болшевизма.
 
Ню Йорк Ривю ъф Букс, 23.11.2017
Превод от английски Димитър Марков
 


[1]Има се предвид политическата идея от XX век, според която СССР все повече се доближава до Запада, а Западът, от своя страна, все повече клони към социализъм. 
[2]Юри Сльозкин (1956) е американски историк, роден в СССР. Автор на изследвания, посветени на съветската история. Професор в историческия факултет на Калифорнийския университет в Бъркли. Последната му книга, излязла т.г., е озаглавена: „Домът на правителството: Сага за руската революция”. 
[3]Първа категория строежи са тези с национално значение – автомагистрали и пътища I и II клас от републиканската пътна мрежа, железопътни линии, пристанища, летища; преносни проводи (мрежи) и т.н.  
[4]The Jewish Century  
[5]От гледна точка на вечността (лат.)

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”