Български  |  English

Ранна равносметка
след 68 значими роли

 
Разговорът ни бе планиран отдавна за юли. По същото време почина големият български диригент Михаил Ангелов, с когото певицата бе много, много близка. Въпреки трагедията, Александрина каза, че няма да отлагаме срещата. Познаваме се отдавна, но за първи път имам възможност да чуя нейния разказ за професията й, за различните перипетии в дългия й път на певица с много интензивна международна кариера. Тя е спонтанна, откровена, честна. Разказва със спокойствието и увереността на реализирана, завършена личност, която знае какво иска от живота и е спокойна, че е способна да го постигне.
 
- Александрина, спомням си май 1988 г. - даваха по телевизията концерта на певците, участвали в майсторския клас на Гена Димитрова. Вие излязохте на сцената и запяхте арията на Виолета от първо действие на „Травиата”. Така я пеехте, че почти веднага се обадих по телефона на Емил Чакъров, който по това време беше в София. Казах му да си пусне телевизора, за да ви чуе… Малко по-късно и Мишел Глоц поиска да ви прослуша. Вие се явихте в кожено рокерско облекло. Започнахте арията на Виолета, нещо не ви излезе, тропнахте с крак и казахте: „Ще започна отначало!”. И Мишел ми каза: „Ама тя има характер на примадона.” Имаше предвид категоричността, с която тръгнахте отначало – без никакво притеснение и колебание.
Започнахте да пеете съвсем, съвсем млада, на 17-годишна възраст – най-напред с „Травиата”, после записахме заедно с вас за „Сони” „Живот за царя” на Глинка, където изпяхте изключително трудната партия на Антонида, партнирахте равностойно на Крис Мерит, на Стефания Точиска и Борис Мартинович, след това дойдоха и конкурсите, които спечелихте – пак много, много млада. И оттогава непрекъснато сте на сцената. От гледна точка на опита, който днес имате, това ранно начало за добро ли е било или е можело да изчакате?
- По-скоро не е било възможно да изчакам, защото тогава нямаше сила, която да ме спре. Освен това съм убедена, че човек има своята съдба и своя път - до много голяма степен предопределен. Разбира се, имаме свободата да избираме и да поемаме по различни пътеки, но те в крайна сметка довеждат до едно и също място. Минали са трийсет години от тогава, това е по-голямата част от живота ми – сега съм на 47 години, от които 30 са преминали в работа. Всеки, като се обърне назад, би могъл да си представи живота си по друг начин - да е правил по-малко грешки…Но, в крайна сметка, така е трябвало да бъде. Всичко, което се е случило, е за да имам този живот, който много обичам – и да си позволя да имам нормално семейство. Сигурно щях да имам много по-буйна кариера, ако определени събития се бяха случили по различен начин, но щях да се лиша от други неща, които за мен, в моя личен, духовен път са били по-важни.
- Освен майка ви, прекрасната и незабравима Валери Попова, кои други певци са били образци за вас?
- Преди да започна да пея, слушах много, преминала съм през различни етапи на обожание. Животът ми преминаваше повече в операта, отколкото вкъщи. И то не само заради майка ми, но и заради баба ми, която свиреше в оркестъра на операта, а дядо ми беше концертмайстор на виолончелите. Сутрин бях с тях на оркестровите репетиции, после обядвахме в стола на операта… Разбирате ли, битът ми, целият ми живот минаваше там. Всъщност, аз исках да стана балерина, но нямах данни. По-точно, имах данни, които никога нямаше да ме направят примабалерина. И тогава се отказах, а и татко ми беше много против да ставам балерина. Благодаря му до ден днешен, защото вече щях да съм пенсионирана балерина (смях), а днес все още съм действаща певица. Освен това, ако не бях влюбена в Мария Калас от 11-12 годишна, нещата може би щяха да изглеждат различно. Имах уокмен и прибирайки се от училище, имах избор – или да слушам Earth Wind and Fire, или „Манон Леско” с Мария Калас. Повечето пъти избирах Калас. И... нямах търпение, просто не можех да чакам повече. Другата голяма певица, която слушах много и си спомням до ден днешен виниловата плоча с ариите й на Белини, бе Джоан Съдърланд. Днес само с две натискания на копчето Enter получаваш цялата информация. Но тогава не беше така, бяха само тези плочи, които бяха единици и ги въртяхме нон стоп, по-късно започваха да прескачат... но те са ни информирали. Майка ми имаше един запис на „Бохеми” с Рената Тебалди и Карло Бергонци. Бях болна от грип и по цял ден го слушах. Бях много щастлива, че съм болна и мога да си седя вкъщи и да слушам този запис – буквално денонощно! Така че, тези големи стари певици, от които се учат всички, които искат да се занимават с пеене, са били с мен през годините. Няма нещо кой знае колко различно в предпочитанията ми... Може би само Роза Понсел. Когато я чух, си казах: „Ето на кого прилича Калас” – едно ранно мое откритие. После имаше един много дълъг период, когато не слушах абсолютно никого. Защото усетих, особено в първите години, че слушайки, не мога да си създам собствена конструкция на фразата, а и на произведението. И разбрах, че това доникъде не води. И спрях да слушам каквото и да е. Така, около 15 години. Дори спрях да слушам музика. Класическа музика – не само опера, но и класическа музика. Много странен период от живота ми, да, такъв революционен малко, отпор на всичко, най-вече на семейството ми, на цялата тази музикантщина, която ми се струваше, че обрича всички нас - това огромно семейство. А после настъпи период на възстановяване и помирение, който всъщност можем да наречем зрял период. В крайна сметка, резултатът на всяко узряване е такъв – ти разбираш, че си круша. И колкото и далеч да се опитваш паднеш, все ще си при своите си круши (смях). Така че се върнах и паднах при моите круши. Сега слушам различни певици. Певица, която абсолютно обожавам, е Криста Лудвиг. Всъщност, в момента, ако някоя певица ми доставя истинска наслада и ме изпълва с възхита, това е Криста Лудвиг. Много повече немски певици и певци слушам сега, отколкото едно време. Например, Дитрих Фишер-Дискау, когото едно време презирах ужасно, защото като млада си представях, че италианската музика може да бъде пята само по италиански начин със закритите тонове, които са съвсем различни от този по-светъл маниер... Друго звукоизвличане и друго светоусещане изобщо има певец като Дитрих Фишер-Дискау. Това е нещо, което открих с възрастта – един друг свят, който въобще не ми беше познат в началото, когато започнах да пея.
- Това се разбира и от репертоара ви, който е необичаен. През вашата кариера човек се запознава с опери, различни от стандартния репертоар, и открива колко са невероятни и колко може да бъде тесногръд – говоря за себе си в случая.
- С мен се случи същото.
- Пеете една след друга изключителни роли – огромен репертоар, с огромен диапазон от стилове, епохи, освен че са и редки заглавия. В „Роберто Деверьо”от Доницети сте неузнаваема и не само заради грима – влизате в образ, който е изключително далечен от вас. И сценичното поведение, и начинът, по който си държите главата, и погледът... ако не знаех, че сте вие, никога нямаше да предположа.
- Собствената ми майка не ме позна. Не можеше да разбере кого вижда.
- И гласово сте със съвсем различен звук, израз, пеенето ви е много разнообразно – имате и епизоди, които бих нарекла шпрехщиме, и височините ви са пак в предполагаемия стил на образа, който правите. Да не говорим за Леонора от „Фиделио”, не знаех, че сте я пели – интернет помогна. Като се прибави тук и Саломе, и Хризотемида от „Електра”. После – Двамата Фоскари (Верди), Вителия от „Милосърдието на Тит” (Моцарт)... Прочетох, че сте направили над 60 роли.
- 68 точно!
- А и ораториалният, и концертният репертоар също тежат много. Често дават по „Класика” „Малката тържествена меса” на Росини с ваше участие, добавям към репертоара ви и песенните ви рецитали – и с Людмил Ангелов, и с руския пианист Семьон Скигин. Разбрах че сте пели и Еболи!
- И Кундри („Парсифал”), Кармен - също, ще пея и Сантуца.
- Във връзка с този огромен репертоар е интересно как учите ролите си, ползвате ли коуч, знам, че сте пианистка, сама ли се готвите за тях. Какъв е процесът? Толкова различна стилистика, помага ли ви някой?
- Много се е променил начинът ми на учене. Вече мога да кажа категорично, че имам изграден метод, който е доста ефективен, и ми се ще даже някой ден да го споделя. И ще го направя. Защото доста съм го премислила и съм го изработила с годините, и е хубаво някой да го вземе наготово. Въпреки че човек, в крайна сметка, може би най-важните неща в пътя си ги научава сам. Но поне да има помощ, някой да му даде някаква патерица. Едно време учех много по-интуитивно, папагалски, много по-бързо, неосмислено, оставена на инстинкта. И всъщност, доста безотговорно - сега си давам сметка за това. Много лесно учех. Аз от малка запомнях веднага и се чудех защо по солфеж ни карат да повтаряме, като то се запомня от първия път. Използвала съм музикалността си и съм злоупотребявала с нея. Защото съм имала роли, които съм учила за по два-три до пет дни. Примерно Антонида - кошмарна роля, която научих за пет дни... А сега, понеже идвам от Копривщица, се сетих, че Сузана, която е една от най-дългите роли за сопран като текст – нея научих от понеделник до петък. Бяхме в Копривщица, в къщата на един приятел, аз ходех по цял ден с клавира и понеже все ме питаха: „Айде бе, още ли я учиш?”, я научих за пет дни. В един момент обаче, когато започнеш да остаряваш и да се замисляш как всъщност става, се изгубва лекотата... Тогава вече трябва да се намери метод.
- То това темпо е неистово...
- Истината е обаче, че нищо не помня от ролите, които съм учила по този начин. Една друга роля, която учих така, беше „Сомнамбула”. Сега, ако ми пуснете фрагменти от операта, след пет минути слушане ще кажа: „А, това може и да съм го пяла”; да се закача за някаква фраза и да кажа: „Ама това съм го пяла!”. Случвало ми се е не един и два пъти да чуя нещо по радиото и да не мога да се сетя какво е - нещо ми е познато, а после се оказва, че съм пяла пет спектакъла в тази роля. От тези 68 роли има такива, които съм изпявала по веднъж и нищо не помня от тях.
Но сега имам съвсем друга методология, много по-сериозна, особено с влизането в немския репертоар, който не можеш да си позволиш да учиш по този начин. Просто не е възможно. Това, което правя, е, че първо разчитам цялата роля – така че да ми влезе в главата, да имам готова конструкцията, да знам къде какво се случва, да съм изговорила текста, да съм го изпяла. Това също е много важно – трябва да се артикулира много добре, отчетливо. Мускулатурата запомня по различен начин, когато й се помогне. Затова примерно е трудно да се учи на френски – френският език не предполага такава ясна артикулация. И много по-трудно запомням на френски... След като разчета произведението, за да ми седи в главата, понякога се налага да повтарям... Особено с оперите на Рихард Щраус, изобщо с по-модерната музика. Децата ми се смеят, един път преброиха, че една фраза съм повторила 75 пъти! Има фрази, които по друг начин не можеш да запомниш. И мозъкът трябва да престане да мисли... Когато е много трудно вокално, мозъкът трябва да е научен автоматично да следи музиката... Важно е да се постигне този автоматизъм. Това е другото, което правя... А накрая вече работя с пианист, за да науча всичко наизуст.
- А интересува ли ви как изглежда цялата партитура, когато започнете репетиции. Обичате ли да знаете музикалния контекст, в който попадате? Имам впечатлението, че знаете партитурата...
- Надценявате ме. Това винаги ми се е искало. Примерно, за роли като Саломе и там, където има голям и тежък оркестър, е важно да го знам и го знам. Но по принцип не работя с партитура. Обаче винаги, когато текат репетициите, гледам да съм близо до оркестъра. И когато имам дует с някой солиращ инструмент, той да знае какво правя, аз да знам той какво прави, къде диша, ако е духов инструмент. Ако е щрайх, винаги гледам да застана до тях, за да използваме един и същи щрих, защото при нас също има щрихи. Това е много важно! И то е нещо, което при мен с възрастта и опита също се промени. Осъзнаваш, че това е процес, който никога не тече в своята цялост, ако решиш, че можеш да го изнесеш сам, т.е., ако не се интересуваш от света наоколо. И ако не си дадеш сметка, че това е общо дело – включително и на последния оркестрант, на последния хорист... Ако не го осъзнаеш, не става това, което трябва да стане. Може да стане нещо друго, но никога не успява да бъде цялостно.
- Считате ли, че сега операта наистина е станала в по-голяма степен ансамблова в смисъла, в който говорихте преди малко, или темпото на влизане и излизане от един спектакъл, което налага бизнесът, си казва думата?
- И двете неща ги има. Зависи с какви музиканти работиш. Повече от 10 години работих с Рене Якобс. Той няма техниката и знанието с две репетиции да направи фантастичен концерт. Има диригенти, които го могат. Които успяват да постигнат резултат с оркестъра и със солистите мигновено – просто въпрос на въздействие. Той те поглежда и ти знаеш какво да направиш. Но това са гениални музиканти. И са единици. Ние, обикновените хора (усмивка), имаме нужда от повторение и от репетиране. И аз обичам много този, изпипан до последния детайл, процес. Ти си постигнал максимума по време на репетициите и когато излезеш в спектакъла, вече всичко, което става, е отгоре. Това е моят любим метод на работа. Така се чувствам сигурна и спокойна. Всъщност, това е един от проблемите на днешния свят. По-голямата част от истински големите диригенти и певци нямат това време. Те не могат да си го позволят физически.
- Нещо не ми е ясно: може би, като ми казвате истински големите, имате предвид тези, които са най-търсени и не искат да отказват...
- Не, не! Твърдя, че има диригенти, които, ако полагат усилията, които полага Рене, биха се получили резултати, които ние дори не можем да си въобразим. Но притиснати от този темп, от този бяг... Това за мен е отвратителен начин да се използват музикантите. Не мога да си представя, че един ден можеш да дирижираш опера от Хиндемит, на другия ден - Девета симфония от Бетовен, а на третия ден - Брамс. Просто това истински възмущава душата ми. Несериозно е. Става ужасна боза. И Баренбойм прави същото – днес свири Бетовен тук, на другия ден дирижира „Аида” там, на следващия ден – Вагнер. Накрая става добре, но нищо изключително, което да се открои, да се запомни. Ако просто правят една трета от това, което правят, би станало фантастично.
- Това, според вас, артистична хищност ли е. Не мога да си представя, че се прави само за пари, защото от години те са изключително добре платени. Не виждам тук основание. Или искат да владеят...
- Да! И въпрос на власт е. Те си мислят, че ако на някоя гара спрат, за да си починат, някой ще дойде на тяхно място. Което може би не е лишено от основание... Всъщност, това дълбоко не би ме интересувало, ако съм в тяхната позиция, разбира се. Говорим за съвсем други светове.
- Кога разбрахте, че можете да бъдете актриса? Това е занаят към занаята. Днес актьорските задачи на оперния певец са много по-сложни. Например, как се контролира дишането при толкова активна пластика на сцената?
- Въпросът с дишането е въпрос на технически умения, които се придобиват. Всичко в нашата работа е много свързано с физиката. А дишането - то се автоматизира, преставаш да го мислиш.
- Вие създавате ли си някакви ориентири за вашата актьорска игра или разчитате повече режисьорът да ви насочи?
- Зависи. За мен е важно на сцената да не се чувствам нелепо. Когато режисьорът успее да ми даде това, което изпълва със смисъл моето стоене на сцената, нямам нужда да търся нещо повече. Ако не успее да ми го даде, както се случва понякога, тогава търся сама. Например, с ролята на Елизабет в „Роберто Деверьо” имах точно такава случка. Първия път, когато я пях, до последната репетиция усещането ми беше за едно изглупяване на сцената. Нищо не ставаше. Тогава изчетох много нещо за Елизабет и си дадох сметка, че в този момент тя е била на 63 години, а аз бях на 26-27. И не мога да ходя като Александрина на сцената и да очаквам, че ще се почувствам като Елизабет - трябва да направя нещо с фигурата и с походката си. Това беше изцяло моя приумица. В момента, в който промених походката, престанах да се чувствам нелепо. Казах си: „Ето това е!” Когато обличах костюма на Елизабет, ставах Елизабет.
- Виждала съм много певци, повече в България, които например имат проблем с ръцете си – докато пеят ария. Изглежда просто, но не всекиму се удава.
- Човек на сцената трябва да се чувства добре, да има силата да облъчва публиката. В момента, в който усетиш, че се чувстваш добре с тялото си и със собствената си жестикулация и мимика, само тогава може нещо да стигне до публиката. Когато ти не се чувстваш естествено, публиката го усеща.
- Очевидно вие не сте имали този проблем.
- Имала съм го, това е въпрос също на опит. Примерно, този първи запис от концерта на Гена, за който споменахте - там се хванах така (кръстосва си ръцете пред гърдите). Това беше спасителен вариант. И не само защото не знаех къде да си сложа ръцете, ами защото бях убедена, че роклята ми ще падне (смях). Това беше първата дълга рокля в живота ми, тя нямаше презрамки, държеше се на едни банели. И аз в един момент си казах: „Не я усещам, какво е станало?” И си хванах ръцете така, за да си задържа роклята. Даже помня, Павел Герджиков и Ани седяха на първия ред точно пред мен, и аз си казах: „Чичо Павел и леля Ани ме гледат, не са ужасени, значи всичко е наред. Ако ми беше паднала роклята, щяха да направят някакъв жест.” Щях да го видя. И се успокоих. Изобщо не съм мислила за пеенето в този момент, мислех за роклята. Всъщност, това е „тайната” на тази поза тогава.
- Как разбирате, че една роля е подходяща за вас? Навремето Мирела Френи ми разправяше, че когато й предложат някаква роля и започне да я пее, да я преглежда, ако кожата й настръхва, разбира, че ролята не е за нея. Имали ли сте случай, когато сте разбирали, че една роля не е за вас.
- Каква интуиция! Истината за мен е, че докато не излезеш на сцената с оркестъра, не можеш да си сигурен дали ролята е за теб. Докато не си на сцената и под теб няма оркестър и диригент, не знаеш дали можеш да я изпееш или не. Има роли, за които, да, въобразявала съм си, че са абсолютно идеални за мен, оказвало се е, че не са. Има роли, за които съм допускала, че ще бъде трудно, няма да стане, а се оказва обратното. Нямам този усет, завиждам й на Френи.
- Когато готвите роли сега, слушате ли запис – за ориентир. Дори и за това да имате информация какво се прави, за да покажете вие нещо различно – и вокално, и като тембър, звук...
- Категорично слушам, въпреки че слушам повече стари певици. Примерно, Инге Борк слушах много за Саломе, много повече, отколкото съвременните изпълнителки на Саломе. Предпочитам старите певци и техните интерпретации, защото там има нещо базисно, върху което след това можеш да градиш и да правиш своята си интерпретация. Слушам съвременен запис, само ако ми попадне.
- С това всекидневие остава ли ви време да отидете на опера, да чуете какво става?
- Много малко, за жалост, и това ми тежи. Не толкова по отношение на операта, но концертното преживяване за мен е нещо, което никой запис не може да ти даде. Сега, за разлика от едно време, слушам много музика, но предимно симфонична.
- Споменахте вече Рене Якобс. В един период от вашата кариера той изигра голяма роля. Направихте с него прекрасни неща, действително изпипани. Как се срещнахте?
- Абсолютно случайно. Всъщност, през 2003 година го срещнах, защото една седмица преди началото на репетициите на една опера, която се казва „Опера сериа” от Леополд Гасман – нямах представа, че такъв композитор някога е съществувал, че такава опера изобщо е имало...
- И аз.
- ... той е съвременник на Моцарт. И тази „Опера сериа” всъщност е пародия от типа на „Вива ла мамма” на Доницети. Но всъщност е опера в операта - нещо като „Театралният директор” на Моцарт. Тогава, преди началото на репетициите в Париж, в последния момент Катерина Антоначи отказа и аз имах една седмица да науча партията. Тогава ми помогна много бързото учене. Всъщност, оттогава започна тази колаборация с Рене, която беше ползотворна и за двамата. И много си дадохме един на друг. Много неща научих от него. Много! Той е специален човек. Чисто човешките му качества са трудни - при него трябва да забравиш за себе си, за твоята личност, за твоите идеи, да се отдадеш на музиката и да му простиш всичко. Защото, в крайна сметка, разбираш, че си е струвало. Но в човешки план е много трудно да се издържи. Не е лесен човек. Има много какво да му бъде прощавано за отношението му към хората. Затова много малко остават около него. Започва с някого истински ползотворна работа, прави два записа... и край. Много малко хора го издържат и се задържат край него.
- Вие издържахте доста.
- Да, изтърпях го. И не съжалявам, защото имаше смисъл. Но можеше да бъде с по-малко драма и стрес, с повече човечност, доброта, с повече нормалност. Просто когато работиш с него, трябва да забравиш целия останал свят, а това не винаги е възможно. Сега бих работила с него само при определени условия и то в името на нещо много рядко, ценно. Но в момента дори не се сещам какво би могло да бъде... Докато учех „Фиделио”, си мислех през цялото време: „Сега тук Рене какво би направил”, мислех го през неговия мозък и съжалявах, че не бяхме заедно. Но после си казах: „О, той щеше да започне с немския език и не бих го изтърпяла.” Но имах огромна полза от работата си с него.
- Има ли други личности в артистичния ви път, които са маркирали следа за следваща стъпка в него?
- Това са по-скоро периоди. Като кажа личности, Рене безспорно е една такава личност, с него съвместната работа продължи почти 15 години - той е от тези личности, които изпълват цялото пространство и всичко останало става невъзможно. Изгубваш свободата си. Всъщност, в този период около мен нямаше никой друг, който да успее да пробие. Дори Рикардо Шайи, примерно, с когото работех тогава, точно преди да запишем „Идоменео”. Да, имам периоди в работата си. Първият период бих нарекла белкантов, когато много пях в Италия и много работих с Бруно Кампанела, от когото страшно много поех като белкантова култура на фразата, на италианския език. Той е голям диригент, който, не знам защо, има малка кариера, но има и хора, които не държат да са на върха. После имаше един руски период, когато отидох в Москва за откриването на Болшой театър с „Руслан и Людмила”. Там някак си се потопих в една руска магия – нещо мистично има в тези хора и в този свят изобщо, който е много обсебващ. И бързо, бързо избягах. А след това имаше, и сега го има, един немски свят, който ми е много интересен и се опасявам, че там ще си остана. Не говоря за Вагнер. Ако имам нужда да слушам музика в момента, слушам Малер или Брамс. И това ми стига. Или слушам Бах. Или Цемлински. Цемлински го открих сега, в последните десет години от живота си.
- Да очакваме ли сега песни от Малер, например?
- Знаете ли с песните какъв е въпросът - притеснявам се от езика. Езикът, който говоря най-добре от тези, на които се пее, е италианският. Но италианските песни не са ми интересни. А в песните е важно всяка дума да излиза от твоите клетки. При мен с немския език това не е органично. Не говоря немски, разбирам го доста добре, но той не е част от моята същност. За съжаление, не съм учила немски като малка. И всъщност, единствените песни, които пея с истинска наслада от езика и мога да бъда във всяка сричка на думата, са руските песни. Има много красиви френски песни, но аз ненавиждам да пея на френски. За мен този език е неудобен, изкривява ми звука. Ако можех да се изразявам на даден език така, както ми се иска, щях много повече да пея песни и операта нямаше да ме е погълнала така. Опитвах се, но никога не успях да стигна дотам, докъдето ми се иска, за да съм доволна. Защото, в крайна сметка, ние сме най-жестокият си съдник.
- Саломе и Хризотемида как ги изпяхте на немски? Слушах ви и мисля, че не ви е проблем езикът. За мен немският не е непознат.
- Аз се справям и в „Саломе”, и в диалозите на „Фиделио” почти без акцент... На повърхностно ниво добре произнасям всяка дума... Аз съм я научила като текст. Но не идва отвътре, не е говорима за мен. За песните това е много по-важно, отколкото за операта.
- Надявам се да стигнете до по-снизходителна фаза относно немския си език, защото бих искала да чуя песни от Малер във ваше изпълнение
- Не само Малер, искам да изпея Четирите последни песни на Щраус. И със сигурност един ден ще ги изпея, както и Везендонк-песните на Вагнер, които изпяхме с Людмил, но искам и с оркестър да ги изпея. И Песните по Рюкерт на Малер.... Може и да успея някой ден.
- А как вие лично се справяте с музикалния бизнес и с все по-агресивната реклама, как балансирате тези неща във вашия собствен живот, по какъв начин ги регулирате?
- Така или иначе, ние сме нарцистични натури, страдаме от какви ли не неврози, всички, които излизаме на сцената. Професията е доста невротична, тежка за издържане, защото всяко влизане в роля е страшно натоварващо. Но има един момент, в който си дадох сметка, че аз пея, защото обичам да пея, защото обичам физическия акт на звукоизвличане от моето тяло. Лейла Геншер говори по този въпрос в едно много хубаво интервю и аз се възхитих, че го чувам от нея, защото много пъти съм си го мислила, но не съм го казала публично. Тя казва: „Тази наслада, която изпитваш, докато произвеждаш звук от собственото си тяло, е нещо, което нищо друго не може да ти даде.” Аз бих добавила към това чувството за физическа сила. Дори при крайни ситуации... Знам, че дори да става побой, ако изпея нещо или извикам, мога да го спра. Разбирате ли, в нас живее усещане за невероятната привилегия, която ни е дадена - да имаме този глас. Той е въпрос и на физическа сила – все едно да вдигнеш 100 килограма. И тази сила доставя удоволствие. Така че аз най-първо пея заради това - да си доставям удоволствие. И второ – в един момент осъзнах, че това просто е моята професия, че неврозите няма да те излекуват на сцената, а по-скоро ще се балансираш с анализ, с терапия, с разговори, със съвсем други методи. Но сцената всъщност е мястото, на което аз съм щастлива, защото изпитвам физическо удоволствие да пея и да създавам музика, да създавам образи. И съм облагодетелствана да се изхранвам с нещо, което ми доставя удоволствие. Оттук нататък самата кариера като известност, като популярност – това остана някъде в истински невротичните години на младостта ми. Когато съм направила феноменални грешки от младост, арогантност... И в Метрополитън, и в Ковънт Гардън такива глупости съм направила!
- Например?
- Феноменални глупости! Но и за тях не съжалявам, защото благодарение на тях пък други неща научих. Едната е, че отказах да отида на прослушване при Шолти за „Травиата”. Тогава той търсеше Травиата и в крайна сметка Анджела Георгиу я изпя. Обясних на Питър Катона, който продължава да бъде директор в Ковънт Гардън: „Аз? Прослушване с някакъв Шолти? Аз откривам следващата година сезона в Театро Реджо в Торино с „Есклармонд” (Масне). Който може да изпее Есклармонд, да заповяда, така че аз да се явявам на прослушване за Травиата, една елементарна партия, забравете! Никога!” И не отидох на прослушване, и той съответно реши, според мен с пълно основание, че съм луда; и аз никога не стъпих повече в Ковънт Гардън. Това беше вторият случай, защото първият беше, когато ме извикаха да пея втори състав на Джун Андерсън в „Пуритани”. И аз ужасно се обидих, как така ще пея във втори състав на Джун Андерсън – на 21 години при това. Това е просто глупава детска арогантност. И в Метрополитън искаха да пея Травиата, беше малко по-късно, пак като втори състав на Анджела Георгиу, тя вече беше станала звезда. И пак казах: „Втори състав – никога; и ако ме искате да дойда във вашия Метрополитън, ще възстановите за мен постановката на „Семирамида”, която знам, че сте правили едно време за Джоан Съдърланд и след това за Джун Андерсън. Въобще не ме интересува да пея „Травиата.” И помня Джонатан Френд, който беше артистичен директор (и до ден днешен е), как ме гледаше и му се ококорваха очите, и дори не знаеше какво да отговори. А аз, абсолютно сигурна, че съм реагирала както трябва, си тръгнах оттам с бутане на вратата: „Благодаря, довиждане!” Това са грешки на незрелостта. Александрина отпреди двайсет години, която прави тези неща, и тази днес са съвършено различни. Всъщност, днес възприемам кариерата си като професия. Пяла съм и втори състав; и имам абсолютно различно отношение към всичко, и съм реално много по-спокойна. Има моменти, в които не можеш да откажеш, защото е толкова примамливо, не само от финансова, но и от артистична гледна точка, че ти се иска да пробваш да го направиш. Има случаи, в които казвам „Не!”. Защото знам, че това би ми коствало повече, отколкото мога да си позволя. В общи линии е въпрос на ситуация. Наскоро отказах Верди Реквием в четири концерта. Аз по принцип вече не искам да пея този Реквием – беше действително лесно, приятно - четири концерта за пет дни. Взимаш си парите и си отиваш, но аз отказах. Това не е произведение, което в момента искам да пея. Ако беше Военен Реквием, дори да беше в Гвиана, щях да отида. Но с Верди Реквием просто съм приключила, това е страница от живота ми, която не искам да отварям отново. Нито аз мога да направя нещо повече от това, което съм направила, нито самото произведение ще спечели нещо от мен.
- Когато дойдете в България, някак си в пресата се изказвате повече по политически въпроси, а много малко се знае какво реално правите извън България. А и тук на сцена не се появявате.
- Ще пея Тоска тук, в Софийската опера, на 8 и 10 декември. Трябваше да я уча с Мишо Ангелов. Той мислеше, че ще я пея през май, после му казах, че се отлага за декември. Беше моя инициатива, мое предложение към Пламен Карталов. Досега не съм пяла Тоска и исках да я изпея тук и да я подготвя с Мишо. И когато казах на Мишо, че ще я учим през ноември, погледът му ми каза: „Аз може и да не съм тук.” И сега ми е много мъчно. Той остави голяма празнина за мен. Отиват си такива хора, а други не виждам! Имаше около нас толкова стойностни личности, които ни издигаха духовно...
Така че, сега ще подготвям тази роля - тя е една от ролите, заради които съм станала певица. Досега я изтласквах, изтласквах. Сега й дойде времето. И трябва да призная, че ме е страх, защото съм изпълнена с очакване. Има след това едно намерение в Италия - там наистина до последния момент не се знае какво ще стане. Става дума за „Летящият холандец” за януари. А това за нашата работа е кратък период. След това ми предстои Сантуца от „Селска чест”. Така че, три нови роли ми предстоят, а след това ще пея „Саломе”. Наскоро пях графинята от „Сватбата на Фигаро” - върнах се към нея, измъчих се, но ми беше много полезно, защото това е една от най-трудните роли. Беше в Тел Авив с Израелската филхармония, с един чудесен млад диригент, Дан Етингер, много талантлив човек. За мен беше дисциплиниращо и полезно преживяване. Пяла съм и Сузана, и графинята в тази опера, графинята - преди 17 години. И тогава ме научи на неща, които не знаех, а сега ми припомни други, които бях забравила. Ще се връщам към тази роля, защото е изключително здравословно.
Разговора води Екатерина Дочева
19 юли, София
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”