Български  |  English

Самотният бегач
на дълги разстояния

 
В България литературоведите са самотни бегачи на дълги разстояния.
Никола Георгиев
 
Преди десет години в Софийския университет се проведе конференция, посветена на седемдесетата годишнина на проф. Никола Георгиев под надслов „Канонът на различието”. Искам да се върна към това название, защото то съдържа в афористичен вид формулата на явлението „Никола Георгиев – в  парадоксалното свързване на несъчетаемите думи „различие” и „канон”. Думата „различие” насочва към някакво отклонение. Отклонение от какво? – очевидно от нормата, правилото, канона. Думата „канон”, от друга страна, има приобщаващо-притегателна и дори инструктивно-задължаваща сила. Канонът не търпи различието. А как могат непротиворечиво да се съчетаят тези думи и да се отнесат към една и съща личност? Когато нейното „различно”, отклоняващо се поведение, жизнена философия и осъзната позиция се превърнат – по силата на авторитета – в социална ценност, пример за подражание, и оттам в канон.
Човек може да се отклонява от статуквото както с личността си, така и с професионалните си постижения – в нашия случай с текстовете си. Ето нещо от отклоняващата се характерология на проф. Никола Георгиев, някои от различията, които той отстояваше през годините:
- Да проправя нови пътища и да внася безпокойство в уютната рутина на установените знания, да скандализира унилите умове на посредствеността.
- Да е в крак с най-новото в науката и същевременно да възприема модните течения в литературознанието през собствена, критично-дистанцирана гледна точка.
- Да иронизира всяка, обявила се за окончателна, истина.
- Да приема драматичните сякаш колизии, които изживява съвременното литературознание, с одобрителния възглас: „И слава богу!”.
- Да следва логиката на една идея – да я завършва или прекъсва, без да се интересува от нейния коефициент на полезност за кариерата му. Да отстоява идеите си в понякога неразбираща го и дори враждебна среда и същевременно да запалва и води младите умове.
- Да се отнася с безразличие, стигащо до неприязън, към постове, привилегии, юбилеи, знаци на институционално благополучие, чинопочитание и йерархии – в науката и навсякъде другаде.
- Да бъде опозиция на всяка власт и конюнктура (това не можаха да му простят неговите приятели единомишленици след 10 ноември).
А ето и областите на литературознанието, които проф. Георгиев разработи и в които внесе приносни идеи:
Още на младини той извърши пробив в домораслото и охранително-изолационно мислене, което господстваше у нас по отношение на всичко онова, което можеше да се нарече „западно”, „чуждо” влияние. В началото на шестдесетте години на двадесетия век така нареченото у нас марксистко литературознание не се интересуваше много от художествената специфика на литературата. Тя беше пренебрегвана и измествана за сметка на други, идеологическо-приложни, „дидактически” функции на литературата. За художествеността на литературата се говореше пределно общо, без никакъв анализационен инструментариум, с онези „много общи думи” (Никола Георгиев). Спомням си как на лекция по руска литература преподавателят, опитвайки се да покаже художественото майсторство на Лермонтов в стихотворението „Белеет парус одинокий”, твърдеше: „Ние чуваме вятъра, виждаме платното….” Уви, такава „халюцинаторна” херменевтика оставяше нас, студентите, неудовлетворени и разочаровани.
А имаше глад за професионализъм… През първата половина на шестдесетте години във Франция литературознанието бе обсебено от структурализма, набираше сили семиотичната школа в Тарту, във въздуха се носеше духът на математизацията, кибернетизацията в областта на хуманитарните науки. Отдавна работеха електронно-изчислителните центрове с програми върху литературни текстове в Безансон (Франция) и Галарат (Италия).
Опирайки се на идеи на структурализма и отчасти на Новата критика, както и на ЛеоШпитцеровите анализи, проф. Георгиев разработи анализационна методология за близък прочит на текста, нещо, което не беше правено дотогава у нас, и се захвана с анализ на отделни – предимно лирически – творби.
Ето някои от методологическите предпоставки, върху които се извършваха тези близки прочити. Анализът гради смислов образ на творбата. Нейната художественост се обуславя от особеностите на нейната структура, от сложното, противоречиво единство на нейните елементи. Влизайки в творбата, всяка нейна съставка не действа с функционалната си самотъждественост, а бива подчинена, префункционализирана. Литературната творба е арена на противоположни сили и сблъсъци, които се уравновесяват и обединяват в единно смислово цяло (по-късно тази единност бе подложена на съмнение). Противоречията в литературата не се премахват, те се „изживяват”. Семантичните, стилови, композиционни и прочее сблъсъци в творбата се опитват да напомнят за противоречията в света и многостранната и противоречива природа на човека, подвижната многоликост на битието.
Трябваше да се плати дан на пренебрегвания дотогава текст. Това не можеше да не стане за сметка на малко или по-голямо затваряне в границите на творбата. По-късни трудове на Георгиев многопосочно и приносно разтвориха границите на изследвания обект.
В кандидатската си дисертация за лириката, защитена през 1972 г., проф. Георгиев обоснова концепция за литературния род „лирика”, който се разглежда като етап от развоя на тенденциите, оформящи художествената литература.
Той преодоля цеховото разделение между литературознанието и фолклористиката, като изследва поетиката на народната песен от гледна точка на единна художествена теория, сближаваща устното и писменото словесно изкуство.
Приложи речевата типология и реториката в духа на нео-реторичната парадигма върху разнообразен текстов материал – от приписката до лириката на Вапцаров.
Разработи методологически въпроси на литературната историография – за обекта на литературната история, за понятието „литературен процес,” съотношението „художественост” – „нехудожественост” и прочее.
Откри различни процесуални линии по протежение на новата българска литература, разгръщащи се около осите „езикова доктрина”, „реалност” – фикционалност”, „стил”, „жанрово мислене”, както и смяната на два типа поетика, които назова със собствено изковани термини – дифузна и компактна.
Разработи интертекстуалния подход, както в теоретичната, така и в анализационно-интерпретаторската му част – представи възглед за литературната творба като широко отворена към други творби, в мрежовидната й обвързаност с други текстове. Същевременно се дистанцира от разбирането за „безкрайната” и невъзстановима междутекстовост. Замени метафоричния образ на мозайката с полето на активно действащи смислотворни механизми. Все в това поле включи цитата и клишето и свърза в паралелен прочит Санчо Панса, Самуел Уелър, Йозеф Швейк и Остап Бендер.
Издигна високо изследователската си гледна точка и погледна от ”птичи поглед” патилата и неволите на литературознанието, като разработи проблематиката на „металитературознанието”, т.е. литературознание, вглеждащо се в собствените си основания – методи, социален статус, терминология (вавилонията на литературоведските езици), възхода и упадъка на идеите, концепциите и школите, реториката на литературоведските манифести и пр. Предложи да се включи раздел “история на недописаната и ненаписана литература”, както и “литературоведска футурология”, прогнозираща бъдещето на литературознанието.
Все в това самовглеждане на литературознанието, Никола Георгиев отдели важно място на морала и отговорността на литературоведа. Той осъди неговото „литературопродавство”, бягството му в други, по-доходни или удобни занимания и отстоя възгледа, че литературознанието у нас трябва да има национален профил, че трябва да бъде българско литературознание. На фона на повсеместното епигонско-адаптивно отношение към „вносните” идеи, този повик има особено актуален културен смисъл.
И като крайна точка в оттласкването от затворената в себе си текстовост, проф. Георгиев създаде поредица от политико-филологически есета, в които публицистика, наука и политика се съчетаха в трудно постижима сплав. В тях се разглеждат злободневни обществено-политически въпроси, свързани с механизмите на властта в тоталитарното общество, културни модели и черти от българската народопсихология.
Литературознанието на Никола Георгиев, такова, каквото го създаваше и преподаваше на студентите си (и продължава да създава), може да определим като динамично, може да го оприличим със свръхнапрегнато пространство. То е повсеместно завладяно от духа на конфликта и противоречията. Георгиев с удоволствие говори за „бурното море на сблъсъците и отрицанията”. Най- напред в пределите на отделната творба – тя е пронизана от двойки семантични опозиции, като ясност – смътност, завършеност – незавършеност, прекъснатост – непрекъснатост, изразителност – неизразителност, сила – слабост, издигане - падане и пр. Вътре в себе си литературата е раздвоена между самовъзвеличаване и самоунищожение, между готовността си да издига паметници и да ги събаря. Конфликтността и напрежението от отделната творба продължават на по-високо ниво в диалога между отделните творби и на още по-високо ниво между идеите, концепциите и школите. „Ако е нормален, твърди Георгиев, литературният живот се разтърсва от конфликти, идеите и концепциите се пораждат, живеят и добиват смисъл в сблъсъка с другите”. Проф. Георгиев неведнъж е изразявал съжалението си, че в нашия литературен живот отсъства скандалът и дава за пример скандалите, които са разтърсвали руския литературен живот в началото на миналия век.
В търсенето на тази повсеместна битка между противоположностите може да се открие една черта в метода на Георгиев – откриване на изоморфност между отделните обекти и равнища на изследване, разширяване и прехвърляне на метода от едно изследователско поле върху друго.
В посоченото динамизиране на литературознанието на проф. Георгиев дава своя принос и идеята за контекста, който префункционализира стойностите, както и идеята за относителността, през чиято призма се разглеждат идеите, концепциите, теориите: „Всяка литературоведска идея и концепция е едностранчива, непълноценна и уязвима.”
Може да се открие още връзка между метода и характера на литературоведа, между персонална характерология и изследователска методология. Бидейки интелектуално извисено, литературознанието на Никола Георгиев носи отгласи от бунтарската и свободолюбива личност на своя създател.
Симптоматично е, че още като ученик, Никола Георгиев е бил запленен от Френската буржоазна революция. Най-важният порив на човека, според него, е поривът да се съпротивлява. Споделял е, че неприязънта му към официалната идеология в тоталитарното време е предопределила насоката на заниманията му с литературознание. В сферата на обществения живот Никола Георгиев има свои “съпротивляващи се”, бунтарски позиции, силно отклоняващи се от установения добър тон – от отношението към националните празници до отношението към държавността.
Към разгледаните сблъсъци в полето на литературността може да добавим подривността на мисълта на Георгиев спрямо изглеждащи непоклатими с авторитета си идеи, подривност, разграждаща смисъла на понятия, като литературен процес, световна литература, карнавалност, ускорено развитие на литературата и прочее, както и основни постулати на школи, като херменевтиката, деконструктивизма, феминизма и прочее.
Не признаващ „високите ценности” и йерархиите в обществения живот, проф. Георгиев им отказва правото и в литературознанието. Нито една съставка в творбата не е по-висока и по-ценна от друга. ”Противокултурен е поривът една от посоките да бъде обявена за ценностно по-висока от друга”. Възрожденската поезия е не по-малко ценна от поезията на символизма. „Парвенюшко-грубиянска” е борбата с кича. Всеки тип култура има свое функционално място, в природата на художествената литература е да се движи в напрежението между рязко противоречиви художествени типове. Все в зачитане на равноправието, проф. Георгиев е против прехласването по литературата(!) в името на равнопоставеността между нея и нейния изследвач. „Пред великите творби застава достойно изправен човек, а не присвит и потиснат поклонник на литературата”.
Най-сетне, достойнството на разглеждания автор има и конкретно политическо измерение. Проф. Георгиев доказа, че литературоведът може да излезе извън специализираните си научни занимания и да отстоява гражданско поведение на висока цена, и същевременно да остане верен на филологическата наука, на афоризма philologus sum et philologii nil a me alienum putо (филолог съм и нищо филологическо не ми е чуждо).
Бидейки ученик на Мирослав Янакиев, професор Георгиев е негов последовател в изповядването на широко разбирания филологизъм и на един особен нравствен ригоризъм. На свой ред, препрати щафетата към своите ученици, изповядвайки убеждението, че науката е недоходно, нелеко, но много вълнуващо занимание.
Проф. Георгиев има решаваща роля в професионалното оформяне, бих казал, във възпитанието вече на няколко поколения литературоведи. Всеки, който е попадал под въздействието на Никола Георгиев, е изживявал предизвикателството да издигне летвата на своите цели, да направи преоценка на своите възможности. Не ми е известно да има у нас учен с толкова продължителен авторитет, устояващ на всякакви научно-парадигмални и обществено-конюнктурни метаморфози.
Има два типа учители. Единият казва на ученика: „Прави с мен”. Другият казва: „Прави като мен”. Първият, по-труден тип, го можеше Янакиев. Между него и учениците му нямаше дистанция. При проф. Георгиев е налице дистанцията-образец. Това се отнася до начините му на общуване, дори в церемониалната му вежливост. Спомням си как няколко души второкурсници отидохме в кабинет 157 да се запишем за лятна студентска практика към катедрата по теория на литературата, която се състоеше в изготвянето на речник на лириката на Яворов. Съвсем младият асистент Никола Георгиев, в бяла риза и вратовръзка, ни приветства и ни благодари от името на катедрата, предложи ни кутия цигари. Бяхме поласкани и смутени, изпълнихме се с благодарност и респект, но не съм сигурен, че се сближихме с него.
Не съм срещал човек, който така да се радва, когато негови съмишленици или ученици го критикуват. Това той обяснява със „самолюбието да предизвикаш отрицание”. А към „отцепниците от центъра” – негови напускащи го ученици – изразява одобрението за тяхната „сила”.
„В България литературоведите са самотни бегачи на дълги разстояния” – твърди проф. Георгиев. Сякаш го е казал за себе си. Самотният бегач на дълги разстояния… Разстоянията са дълги, пътят е дълъг, бягането е надпревара с времето, а самотата – тя е състояние на духа, аура, съпътстваща всеки голям изследовател.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”