Български  |  English

Въпросите и отговорите
на Иглика Трифонова

 

Разговор с режисьорката

- За „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ (2016) ти трябваха десет години, за да го направиш. Той още не беше завършен, когато кандидатства с „Асансьор за пациенти“ на нискобюджетната сесия в Националния филмов център и изглежда, че е създаден за нула време.
- Като спечелихме конкурса в НФЦ, след това наистина стана за нула време. Това беше и условието на тази нискобюджетна сесия. Но сценарият за „Асансьора“ също отлежа доста. Преди 12 години кандидатствах в НФЦ и тогава не мина, будейки недоумение, доколкото имах някаква обратна връзка. Междувременно беше преработван. Тоест, при мен нещата трябва по-дълго да отлежават.
- Филмите ти, общо взето, са създадени по действителни случаи. Имаше ли житейски факт, който те подтикна да направиш това изследване на днешните нагласи за живеене – жена (Светлана Янчева) е неизлечимо болна, но се е вкопчила в живота и детето си, и здрав младеж (Александър Бенев), който не иска да живее, а психолог (Христо Гърбов) ги среща, за да им помогне? И всичко това се развива в един болничен ден.
- Да, имаше... Точно подтик, който ме човъркаше доста време. Случи се в ранната ми младост. Беше купон в началото на 80-те... И там се появи приятелка на приятел, малко по-голяма, завършила психология - беше след първия й работен ден в „Пирогов“. Тя беше много готина, откровена жена, за жалост, вече не е между нас. И в разгара на купона започна да говори за провала си и спомена, че имала среща с двама пациенти – единият неизлечимо болен, който отказва да приеме диагнозата си, а другият – с няколко опита за самоубийство. И каза, че се е провалила, че не е имала достъп до тези хора. И аз, с безотговорността на страничен човек, я попитах защо не ги е събрала двамата, може би има какво да си кажат. А тя отвърна: „А, не знам дали е професионално“. Разбира се, не ни издаде казусите, но това нещо ме човъркаше и постепенно започнаха да се появяват героите. Те са измислени, въпреки че на няколко етапа съм се консултирала с приятели, които се занимават с психология, психиатрия, психоанализа. Оттам насетне се роди сюжетната линия - един работен ден, в който се случва това, но години по-късно ми се появи натрапливото желание момчето, което мълчи през цялото време, да има своя „ария“. Стори ми се, че това е много важно и че всички участници би трябвало да имат право на своята „ария“, и че разбирането на героите ще идва, като ги наблюдаваш как се държат с хората и онова пред камерата, което никога няма да кажат пред други, но пазят в главата си като нещо съкровено. Това нещо винаги ме е вълнувало и сега се състоя в този рисков разказ. Едва ли бих го направила преди години, но си помислих, че, минавайки през филми, доказали, че умея да монтирам задъхано и динамично, мога да си позволя такова разтягане на времето. За мен беше важно тези „арии“ да бъдат в един кадър. Още повече, че, позволявайки си с актьорите да вграждаме вътре интимни за тях лично неща, ми се искаше да бъдем максимално честни. Защото от позицията на възрастта си и опита ми в киното, включително и документалното, все повече ми се струва, че честността е много, много важно нещо. Винаги съм се стремяла към автентичност и сега си позволих лукса да го упражня в този тип разказ. В предишните ми филми по-важни за мен са били големите теми, върху които да се разсъждава – може би от наивното допускане, че чрез това ще допринесеш за някакъв голям разговор. Но сега ми се прииска да опитам нещо и във формата...
- Когато гледах филма, останах с убеждението, че съкровените случки, които актьорите разказват пред камерата, са техни, а се оказа, че ти си написала повечето от монолозите.
- Различно е. Не знам какво ще допринесе за възприемането на филма, ако разчепкаме кое как е. Много си изпипвам текстовете и държа на тях. И е страшно рисково да се противопоставят на автентично родени думи. Винаги е в полза на естественото. Имам известен страх от „Писмо до Америка“, където присъстваха актьори и натуршчици. И ми се струва, че тук се справихме – актьорите бяха много възбудени, въодушевени от задачата си. По време на снимки се получи едно такова подмолно състезание помежду им. Това движеше атмосферата.
- Как всъщност работихте?
- Първо предварително си говорихме много с актьорите. Но оставаше уговорката, че всичко ще се случи пред камерата. Защото имам горчив опит дори от неща, които са били изключително силни на кастинг, а после в работилницата, в напрежението няма такива идеални условия, за да станат. Но тук задачата пред оператора Крум Родригес бе да е готов с осветлението. Той беше съучастник в тази работа. Причакваше актьорите, екипът пазеше страхотна тишина и дисциплина, в друг случай почти невъзможна. И актьорите правеха нещата си още в първия дубъл.
- А защо избра Крум Родригес – за първи път работиш с него, а не с Рали Ралчев?
- Искаше ми се операторът да е млад човек. Крум ми се струваше много попътен на този сценарий и работата ни беше голямо удоволствие.
- Когато пишеше сценария, имаше ли предвид актьори – сигурна съм, че така е било със Светлана Янчева...
- Да, така е.
- Защото актьорски филмът е много плътен. Прави впечатление изпълнението на Христо Гърбов като психолога. Показва, че е силен актьор, което или е забравено, или не се знае покрай комичните му телевизионни участия.
- Така е. Той си има филми и то добри, но цяло поколение не ги знае. Винаги ми е било тъжно, че го възприемат само през телевизията с комерсиалните шоута. Той е много добър комик, но е от малцината, които могат да правят и смешно, и тъжно. Още като студент е работил по текстове на Радичков. Радичков ги е гледал, после са си говорили и този разговор за Ицо е останал съдбоносен със „сълзата в дъното на кладенеца“ – тоест, че големият комик неизменно трябва да носи нещо тъжно. Но аз до последния момент се колебаех дали този герой е точно Христо.
- Някои хора смятат, че си направила „Асансьора“, за да снимаш Христо.
- Радвам се да го чуя, но не е така! Дори трябва да призная, че голямото желание Ицо да се снима в този филм беше на продуцентката Росица Вълканова.
- Ако за Светлана Янчева знаем, че е гениална, изненадата в този филм беше Ангелина Славова – извънредно смела, искрена, не суетна.
- Познавам Ангелина от „Разследване“, където снимах сина й в един епизод. Тя е удивителна жена, божи човек, има умението да се радва на моженето на другите. И работата с нея беше събитийна за мен – малко актриси ще се съгласят да се снимат без грим и с побелели корени, за да създадем една утрепана женица. Но тя няма проблеми. Това беше най-малкото. „Арията“ й с черната дупка и с усещането за Бог е с терзанието на човек, роден да вярва и да прави добро... Между другото, не са случайни и задкадровите въпроси към актьорите. Те са изрязани, но този филм би могъл да се нарича „Въпроси и отговори“, защото първоначалната лекция започва със „Задавайте въпроси, но не за да изпъкнете вие, а за да проумеете човека отсреща“. И това как задаваш въпроси се отнася за всички ни – и за теб в твоята професия, и за мен в моята... Изобщо, адски важно е дали умеем да се изслушваме или по-скоро сме в истерия. Суетата вече така е просмукала света, че е трудно да се чуем. И въпросът към Ангелина беше „Помагали ли са ти?“. И оттам нататък започва нейното откровение: „работя в църква, но това не е работа, а служене“. Вярата е много важна за нея. В крайна сметка, има тегобното раздвоение къде е Бог, кой е Бог... Работих с младата и талантлива монтажистка Елена Сейменова и си спомням, че тя се разплака от кадъра на Ангелина.
- Интересни са и младите изпълнители Мак Маринов, Александър Бенев и Слава Дойчева.
- Тъй като Мак е син на приятели, се чудех дали да го взема по тъпата презумпция, че ми е близък. Имаше много тежък кастинг, докато в един момент не си казах, че той е моят човек. И Мак стана важна част от тоя филм – и със стиха си...
- ... и с музиката.
- Да, той свири страхотно.
- А пък Слава и Александър свързвам с Иван Черкелов: имам предвид нейните роли в „Обърната елха“, „Раци“ и неговата в „Семейни реликви“, макар че преди това го видяхме в „Жажда“ на Светла Цоцоркова.
- Да, за Слава е така. Но Александър го видях първо в късометражния филм на Светла „Колело“. Много се развълнувах от приликата му с Бойка Велкова, която вече бях решила да изиграе ролята на майката на героя му. Много е трудно в България да намериш две подобни скандинавски лица. После се запознахме, контактите ни първо бяха имейлни, защото той учеше в Дания кино. Александър е прекрасен. Изобщо младите във филма много ме вълнуват. Влязоха между печени актьори, без да им мигне окото. Съучастието, влагането на личните им преживявания беше много на ниво. Имат бъдеще, според мен.
- На режисьори?
- И на режисьори, и на актьори, и каквото и да правят в киното. Те притежават вкус.
- Обикновено режисурата ти е желязна, а в „Асансьора“ си се скрила зад актьорите.
- Това беше целта. Съзнавах, че ако ме има и е твърде режисирано и монтирано, ще е абсолютен провал. Този филм трябваше да стои като „с ръка непипнат“. Това трудно се постига. Този път монтажът приличаше на поезия. Другото, което ми беше ново, е, че влязох от филм във филм. Излизах от „Прокурора...“ с много тежки европейски актьори като Ромен Боранже и Самюел Фрьолер, работили с Агнешка Холанд, Биле Аугуст, дори Бергман... В началото на работата ми в онзи филм е бил единственият ми кризисен момент в професионалния ми живот – питах се дали ще се справя, дали съм на ниво до тези хора. Въпросите, които задаваха, начинът, по който се готвеха за снимки, ми се случваха за първи път. В един момент за мен стана дори разграждащо това разчепкване на сценария. Работата по филма беше тежък процес, дълбоко копаене. Така че с българските актьори в „Асансьора“ бях много във форма. Ти каза „желязна режисура“, но преди снимки заставам пред живи хора и трябва да пазя желанието си да направя този филм да не прегори, а те - изведнъж предложат нещо различно. Имала съм няколко случая на драматично разминаване между моето виждане и чудесно предложение, но съм го осъзнавала чак на монтажа. Така че желязната режисура е нож с две остриета – ако гониш само това, което е в главата ти, можеш да попречиш на филма да диша. В „Асансьора“ бях по-отворена към актьорските предложения, това всъщност беше и условието на играта.
- Докато снимахте филма, представяше ли си каква публика ще го възприеме?
- Ако ме питаш съзнавала ли съм риска с публиката, съзнавала съм го. От гледна точка на зрителските реакции, той е най-противоречиво приетият ми филм. И съм много щастлива с това. Защото може би вече имам повече кураж да го приема. Знаех, че филмът не е експлицитен и сдъвкан, не се осигурявах откъм разбираемост и сюжетна линия, колкото в предишните, но, в крайна сметка, има прекрасни подобни примери в киното, които не са за широката публика. Не искам да бъда разбрана погрешно – публиката ме интересува, страхувам се от нея. С течение на времето научих, че един филм става голям, малък или какъвто и да е след нейната реакция. Но пък сега в малобройната ни публика има такива крайни реакции на харесване, каквито досега не съм получавала. От друга страна, аз съм от режисьорите, които не прицелват публиката предварително. Например, исках неистово да направя „Писмо до Америка“, направих го, но на монтажа си казах, че трябва да съм готова за абсолютния провал, защото това ще бъде гледано от отчаяни любители на джаз, на специфична поезия... Случи се точно обратното – по целия свят. И за мен беше страхотна изненада. Но пък сегашният случай е адски специфичен и има хора, които се нуждаят от такъв тип кино. И за първи път ми е толкова важна обратната връзка с публиката.
- „Асансьорът“ е експеримент, но експеримент е и неговото разпространение – седмица, след като излезе по екраните, беше излъчен по БНТ1. Това е безпрецедентен случай у нас. В твое интервю чух, че това е правено за първи път в Япония. Проследихте ли ефекта?
- Още не, но имам усещането, че по-добре филмът се е гледал по телевизията. Хрумката е на Росица, разбира се, тя е по-голям екстремист. В Япония това е направено преди десетина година – в момент на страшна загуба на публика в кината. Толкова е била свита, че не си е струвала рекламата за филмите. И тогава са направили експеримента с телевизионното излъчване и е проработил доста добре. Разбира се, спецификите на японската публика са много различни. Тази година с Росица показахме там „Прокурорът...“. В Япония има публика, луда по европейското кино. Това ми направи шоково впечатление. Най-важното, заради което направихме този експеримент, бе, че когато тече реклама за филмите ни, те тръгват предимно в София, Пловдив, Варна... В по-малките градове просто няма киносалони, а има хора, които искат да гледат. Е, сега те имаха възможност да видят филма. Имахме среща с публиката в Дома на киното на другия ден след излъчването. Беше ме страх, че прожекцията ще падне. Но бяха дошли хора и стана изключително вълнуваща среща. И много от тях изобщо не гледат телевизия. Разбира се, има какво да се изпипа още в този експеримент. Според мен, излъчването по телевизията и тръгването в кината трябва да е в един и същи ден.
- У нас режисьорите или станаха и продуценти, или работят с различни. Вие с Росица сте тандем. Как всъщност работите?
- Росица е изключително важна част от живота ми. Тя ми е съкровена приятелка отпреди да работим заедно. Близки хора ни казваха да не си разваляме приятелството, работейки заедно. Това е риск, разбира се. Но ние не сме минавали през съществена криза. Просто страхотно добре се допълваме. Може би, защото сме много различни. Първо, адски важен е идентичният вкус към киното. Второ, тя ме компенсира в разни неща, които издаянва и преборва. И аз вече не знам как се случва. То е като съществен житейски контакт, като майка и дъщеря, мъж и жена... У нас ситуацията е по-проста, но в чужбина в досега ми до копродуцентите ни или други продуценти много пъти съм си казвала, че е зверски късмет да работя с най-добрия си приятел.
- Нискобюджетната сесия през 2014 се оказа изключително печеливш ход – показа ни различни, интересни и стойностни филми. Какво мислиш за бъдещето на такъв тип финансиране?
- Много съм „за“. Нискобюджетната сесия е много важна за по-арт филми. Но това не бива да се превръща в правило, защото в малка държава, където се дават мизерни пари за култура, пък киното е в някакво силно движение и положението е драматично, лесно може да се изкушим и да кажем, че това е панацеята. Ето, „Възвишение“ няма как да е нискобюджетен филм, предизвестена мизерия. Така че трябва да се мисли в двете посоки, за да не отидем в другата крайност. Защото хората имат нужда от филм, който събужда патриотичните им чувства по същество. За да са нормални нещата, трябва да има процес, да има много различни филми.
- Какви са очакванията ти към новия изпълнителен директор на НФЦ Жана Караиванова?
- Нещата са доста ясни. Защото от 2010, когато политиците посегнаха на Закона за филмовата индустрия, българските кинематографисти волю-неволю се обединихме да реагираме срещу това. Извървя се някакъв път и сега младите колеги си стъпват на пътеката, защото бъдещето им е свързано с това. Следя тези движения. Преди бях по-активна, но мисля, че трябва да се сменяме. Все повече хора проумяват проблемите. Днес вече е почти невъзможно да бъдем изиграни политически. Дано Жана Караиванова има енергия да внесе ред. И да се промени Законът. Но искам да кажа и друго – абсолютно унищожихме стремежа си към култура в най-широк смисъл. А това е много чупливо нещо. И когато то се обезсмисли, както ние го направихме, много трудно се възстановява. Има неща в политиката и икономиката, които са „всепозволеност“, по термина на Достоевски. Абсолютно безморални! И ако има нещо, за което да съжалявам, гледайки в годините назад, то е наивитетът ми и липсата ми на самочувствие да отстоявам правото си да работя.
- Пишеш ли нещо в момента?
- Да. Работя върху сценарий по „Калуня-каля“ от Георги Божинов. Трудна работа. Ще видим.
Разговаря Геновева Димитрова
14 ноември 2017 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”