Български  |  English

Точно японско време

Наканожо Биенале 2017

 
С благодарност на Такако Ямагучи
„Календарът на живота ни е възможен само чрез образите”, казва Гастон Башлар в „Поетика на пространството”. Това е и мото на изложбата, с която участвам в Наканожо Биенале 2017, Япония. С няколко ленти фотографски отпечатъци, навити на дървени макари, пренесени с багажа от България и осем глинени делви от Япония, дневникът от образи „Записки от вчера” и аз, „Калиптра”, Елица Ганева и Ния Пушкарова (куратор) сме българските представители на международния фестивал за съвременно изкуство в Наканожо.
Началото е през 2006 година, когато Тетсуо Ямашиге - директор на Наканожо Биенале, тогава успешен дизайнер - посещава района в префектура Гунма. В Наканожо той открива един музей-галерия, но дървените училища, фермите за копринени буби, величествените планини, топлите минерални басейни, старите къщи, пълни с истории, провокират една мечта. Мечтата, в която артисти от различни краища на Япония и света ще дойдат, видят и преживеят магията на Наканожо. Красивите мечти обаче не се сбъдват лесно. Районът в последните 20 години се обезлюдява, младите мигрират към големите градове, училища и гимназии се закриват, изоставени къщи и сгради пустеят; характерният за района поминък – бубарството, се превръща в спомен и туристическа атракция. Основна перспектива на фестивала става съживяването на района, като за целта на място се канят артисти и художници от цял свят, които с творческото си присъствие (има резидентна програма) и артистична дейност (биеналето е отворено за посещение в продължение на един месец, но голяма част от произведенията остават) ще донесат надежда и визия за бъдещето на Наканожо. След немалко препятствия и труд, начинанието получава и огромна подкрепа от страна на общината и държавата.
8 септември 2017 г. Първият ми ден в Шима Онсен – градчето, където в старо изоставено училище (Former Daisan Elementary School) е разположен българският павилион под името „Далечни роднини”. Всъщност, това е вторият ми ден, но емоциите, умората, срещите, багажът и скоростното окачване на инсталацията - вечерта на 7 септември, минути след пристигането ми - са като сън. Всеки един от нас разполага със собствена стая в училището. До мен е стаята с видеоинсталацията „Калиптра” на Елица Ганева, а на долния етаж е видеоработата „Предразположение, ограничено от обстоятелствата” на Ния Пушкарова. До нейната стая е малка фотолаборатория, където дори щипките, ваничките и химикалите си стоят. Там е изложена книгата на Рин Ямамура „Азбука на любовта”. В съседство е затъмнена класна стая, в която се прожектират анимационни филми на млади български автори. Българският павилион заема западното крило на дървеното училище, построено през 1942 г. и работело като такова до 2003 г. Това ми разказа Минами, момичето-доброволка към биеналето. Всичко тук си стои непокътнато, само овехтелите портрети на директорите, които висят на входа, и запустелият двор с ръждясали люлки подсказва, че тук деца не играят. Вечерта на 8 септември е и официалното откриване на биеналето в училище със 142- годишна история (Former Sawada Elementary School), което с модерната си архитектура и съвременно обзавеждане се оказва… закрито през март 2015. А усещането е, че учениците просто са във ваканция. Всяка класна стая и коридор са заети с изложби. Отвън ни посрещат големите фотопортрети на Фенг Фенг и Лу Биао Биао от Китай, завзели всеки прозорец и възможен светъл отвор в цялото училище. Работата със заглавие „keep smiling 2013-2017” са огромни по размер, 32 на брой портрети, повечето на местни хора, в характерен стил с усмивка и поглед, зареян някъде в далечината. Подобна е и работата на Тетсуо Ямашиге – видео портрет, но малък по размер, който седи в ъгъла на един коридор. Отново същата поза и устремен нагоре поглед. Портрет, в който сякаш нищо не се променя, но ако се загледаш, ще видиш как премигва.
На втория етаж в училището са общите експозиции на Китай –„Interwoven”, и на Израел - “Neither Black, Nor White”. Респект от китайските артисти, работещи с разнообразни визуални средства, но задълбочено и много искрено. Изобщо азиатското изкуство провокира и изненадва - впечатление, което се затвърди и след посещението ми в MORI Art Museum в Токио. В групата от Израел участват и палестински художници и всички произведения са решени в черно-бяло. Видео работата на Манар Зуаби от Палестина „In Between” е въздействаща с опитите на жена в бяло да скача на въже в черна, хлъзгава локва, или истината е някъде по средата между чистотата на мислите ни и калта от действията ни.
9 септември 2017 г. В този ден, водени от организаторите на фестивала, имаме възможност да разгледаме изложби по села, поляни, ферми и къщи, които иначе е невъзможно да посетим самостоятелно. Фестивалът е разположен в 6 селища, някои от които са отдалечени едно от друго на големи разстояния и пътят до там е близо час с лека кола. Изложбените места са общо 51 на брой. Българският павилион, например, е под номер 25 (Former Daisan Elementary School) и е заедно с групата „Osmosis” от Полша и “Na&Na” – изложба на художници от Тайланд. В същото училище са представени Надя Солари от Швейцария в лаборатория сред препарирани мечки, лисици и пеперуди; Харуми Шимазу – деликатен артист и приятелка след участието й на „Водна кула Арт фест” 2016; Харуна Сато и големите й живописни платна, които могат да бъдат видени само през прозорците на физкултурния салон. Платната са разположени в гората, но достъпът до там е забранен поради странната за нас, но напълно сериозна за организаторите опасност от японски мечки, нападащи хора. В самото градче Шима Онсен, известно от столетия с горещите си лековити извори (онсен означава 40000 или водата, която лекува 40000 болести), има различни експозиции в изоставени къщи и помещения. Така фризьорски салон, застинал с гребена и чашата за чай, с пепелника и списанията, с каската за сушене и стола за миене, е превърнат в сцена за илюзорното съществуване на японски художник, роден през 1924 г. и починал през 1987 г. Това е „Forgotten Painter” и картините на alter ego-то на съвременния артист Ебоси Юаса.
Сред оризово поле и ферма за копринени буби е кинетичната инсталация на Такаши Хокои. „Contact of the Land and Wind” представлява няколко големи сребристи балона във формата на буби, които, закрепени към дървена конструкция, се издигат, падат, плуват на фона на жълтото от зрял ориз поле и синьото на небето. Там е и собственикът на фермата, който разказва как преди години цялото семейство се е изхранвало с отглеждането на ориз и копринени буби, но сега е останал сам.
Не мога да пропусна Куни - село в планината, уютно със старите си дървени къщи и кирпичени стени. В двора пред една такава къща стои собственикът и с усмивка прави кафе на всеки. Първият и вторият етаж са построени през 1806 г., а третият етаж е довършен през 1897 г. Почти цялата къща е предоставена на артисти, които работят по време на фестивала. Обиколката по обширни стаи, използвани някога за отглеждане на копринени буби, тесни коридори и още по-тесни стълбища объркват с неразличимостта на реалност и артефакти. Полусенки, опушени бутилки, скърцащ дървен под… Странно е, че тук се сещам за Джорджио Моранди - художника от Болоня, Италия. Неговата страст и моята се събраха в една стъклена бутилка в Куни, Япония. В селцето Куни, в стара къща, където едно семейство си живее, е изложбата на Радина Стоименова - четвъртата българка, която самостоятелно си завоюва участието в Наканожо Биенале.
Последната спирка за деня е бивша пивоварна, в която от 1885-а допреди няколко години са се произвеждали две от най-известните марки саке в Япония. След реконструкция сградите се превръщат в арт пространства. На два етажа в просторни галерии са разположени експонати, основно на японски художници, но също и на художници от Франция, Италия, Тайван, както и на тандем между манга артист и украинска фотографка от Холандия. И тук пространствените и видео инсталации имат превес. Любопитна е работата „Anicca” на yukaotani – артист от Токио – затворена стая, в която множество от карамелени Буда, строени на рафтове, се топят в жегата. В края на деня се убеждавам, че е невъзможно за няколко дни да се обходят и видят всичките над 160 артисти, участващи в Наканожо Биенале 2017.
10 септември 2017 г. Неделя е и си личи по забавения ритъм на множеството хора в различните изложбени места. Това е и денят за среща на куратори и представители на международни фестивали в специално изградения през 2010 година инфо център - Nakanojo Isemachi. Лекция изнесе Алнур Мита – артист, куратор, преподавател в университета в Манчестър и артистичен директор на Asia Triennial Manchester. Представи се „53 Art Museum” от Китай и много интересният фестивал за ленд арт от Монголия. Полският куратор Томаш Вендланд говори за „Mediations Biennale” в Познан, a Шир Мелер представи групата от Израел. Това беше и денят, в който Ния Пушкарова, куратор и директор на „Водна кула Ар фест”, разказа за фестивала в София и представи българските артисти, участващи на Наканожо Биенале 2017. Специално за нас беше и любезното присъствие на българския посланик в Япония г-н Борислав Костов и съпругата му, както и на Илияна Костова - културен аташе и преводач.
11 септември 2017 г. За Ния и Елица това е последният ден в Япония. Аз оставам. Настанена съм в резиденция на фестивала (Isama Studio), което, разбира се, отново е изоставено старо училище.Чувствам се странно, но вината е в мен, нямам навици от живот в комуна - голяма стая, разделена от паравани, сгъваеми легла (много удобни), смешни масички - бивши ученически чинове. В съседните стаи и по коридорите има, естествено, изложби. Едно от привилегията да бъда в Исама студио е, че рано сутрин, преди времето за посещения, мога да се промъквам зад загражденията на изложбите. Тук е мощната като конструкция, но деликатна инсталация от метал и стъкло на Киоко Фудживара. Тя е крехка японка, но сама заварява и обработва тежките си и сложни произведения от метал и стъкло. А по стените на едно от стълбищата са любопитни колажи с изрезки от вестници на Ебоси Юаса с размер 5х5 сантиметра, поставени в рамки, общо 71 на брой. Пътят към банята се превръща в продължително микроизследване на миниатюрите.
Следващите няколко дни от пребиваването ми в Наканожо минават в българския павилион. С мисълта, че имам време, пространство и възможност, решавам да правя портрети на всички, които влизат в така наречената „моя” стая. Подканям и обяснявам как, след като ги снимам, ще изпратя по е-мейл снимките им. Никой не отказва, а с радост и весело хихикане се настанява на малки червени столчета пред зелена ученическа дъска, изписана с тебешир. Снимам семейства с 2-3-4 деца, възрастни двойки, студенти, странници, самотници, групи ученици или просто любопитни, дошли от Токио, Йокохама и околните селища.
. Последният ми ден в Наканожо. За последно се събуждам в Исама студио и за последно пътувам с Такако, и по пътя виждам красивия до болезнена непоносимост пейзаж, но за последно.

 
В България ще разбера, че имам точно 111 на брой серии от портрети на хората, влезли в „моята стая” на Наканожо Биенале 2017. На всеки кадър часовникът над зелената дъска показва 15:25 - точно японско време.

 

 

14 септември 2017 г
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”