Реплика от ложата (театър), брой 42 (2922), 08 декември 2017" /> Култура :: Наблюдатели :: Установяването на проблема, <br>проблемността на констатацията
Български  |  English

Установяването на проблема,
проблемността на констатацията

 

„Седем дни от живота на Симон Ламброс“ от Карол Фрешет, превод Светлана Панчева, режисьор Стилиян Петров, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, музика Мишо Шишков – син, в ролите Тигран Торосян, Йоана Буковска-Давидова, Димитър Живков, Театър 199. Премиера на 28 октомври 2017 г.
 
Карол Фрешет е най-титулуваното име в съвременната драматургия на Квебек. Нейните 14 пиеси се поставят в театри на няколко континента. „Седем дни от живота на Симон Ламброс“ (1999) отстъпва по популярност единствено на „Жан и Батрис“ (2002), която също има тазгодишна българска интерпретация (в ТБА). Очаквам постановка и на „Четирите смърти на Мари“ (1998), формираща заедно с тях двете българския том на авторката (превод Светлана Панчева, 2015 г.).
Навлизането на Фрешет в театъра се вписва във вълната на канадския политически театър през 70-те години, като от 1974 до 1980 г. тя ръководи феминисткия „Театър на кухните“. Социалното и екзистенциалното са смислова база на текстовете й.
Великолепното хрумване в „Седем дни…“ е странният „бизнес“, замислен от Симон Ламброс (защо е ползвано името на канадския политик и бизнесмен от XIX в., нямам представа). Казано накъсо, Ламброс предлага услугата „екзистенциална допълнителност“.
Той се показва способен и готов да компенсира дефицити на персоналното съществувание: да преодолява вашата безпомощност да завършвате фразите си, доизказвайки ги; да ви превърне от незабелязвани в забелязвани, забелязвайки ви; да ви осигури отказваните ви ласкателства, ласкаейки ви; да реши конфликтите ви с други лица, приключвайки ги вместо вас… Той ви предлага да усъвършенствате съществуването си чрез него. Не да ви замени или стане ваше второ Аз, а да бъде ваша жива екзистенциална патерица: уплътняваща ви екзистенц-протеза.
„Продуктът“ се харесва, но никой не дава пари за него. Не толкова защото екзистенциалната пълнота не върви да се заплати като стока. В нашия свят личностната цялост си остава самотно дело на личността: самодостатъчната личност, осъдена тъкмо заради това на непреодолима дефицитност. Такъв впрочем е и случаят със самия Ламброс, както става ясно от интермедиите между всеки от „дните“. Живот самотен, съставен от неравни части действителност и виртуалност, движещ се по ръба на своето разпадане.
Не ще и съмнение, Фрешет уцелва съществена тема и върви към нея по остроумен начин. Но не стига кой знае докъде. Текстът съзнателно се вписва в „конфекционната американска духовност“. Така един мой приятел определя онези арт феномени, които издигат претенцията да извеждат отвъд баналното и рутинното, отваряйки поглед към съществени въпроси на човешкото битие, но приключващи с това забелязване. Проблемите са сведени до тяхното установяване. Не се търсят същинските им обеми, не се отива в дълбочина, дума не става за дирене на действителен изход, промяна или превъзмогване.
За да камуфлира този „родилен белег“, авторката вкарва действието в игрова рамка: Ламброс е провел кастинг за двама актьори, заедно с които ще представи своя живот – въпросните „седем дни“. С което прави този „белег“ да бие постоянно на очи.
Стилиян Петров остава верен на текста. Успоредно с това той програмно заговаря за „свят, в който играта изпълнява главна роля; играта, която спасява; играта, която възвишава“. Играта сама по себе си обаче по естество не може да поеме такива функции.
Неизбежен резултат от заявената платформа е не само често повтарящото се потвърждаване на рамката чрез авансценно заиграване с публиката. (Защо нашият театър все повече се затлачва с микрофони?) Много по-съществен ефект е едноплановостта на цялото заедно с неговата разпокъсаност. И още: невъзможното изграждане на развитие или отиване в дълбочина към каквото и да е. Най-малкото от всичко – към плътни внушения и образи.
Всичко това е отчетливо изразено в сценографията на Венелин Шурелов, честно отправена към компенсиране на липсващото. Серията негови завеси, превръщащи миниатюрното пространство на Театър 199 в множество сцени, е отлично попадение. Линията на спектакъла обаче докарва нещата дотам, че по едно време – в опит за внушаване на несъществуващата единност – актьорите стават оператори на завеси, загърбвайки останалото.
Отваряйки дума за актьорите, следва да се каже, че те постигат възможния максимум. Но той е ограничен, има своя близък таван. Едноизмерността на персонажите ги принуждава да изберат някаква монотонна линия, която да удържат. Достатъчно прозорливо Йоана Буковска-Давидова избира една симпатична пърхавост, а Димитър Живков – също така симпатична депресивна намусеност. В тези тесни рамки те са убедителни и чаровни, но неизбежно еднопланови. Останалите роли, в които влизат, са програмирано монохронни и не допринасят кой знае с какво за дообогатяване на присъствието им.
Случаят с Тигран Торосян е само привидно различен. Той като че ли получава шанс да изгради цялостен образ и самостоятелна линия. Но това е на пръв поглед. Всички дефицити на пиесата са концентрирани в неговия Симон Ламброс. Там няма развитие, няма разгръщане в дълбочина или нанякъде другаде. Торосян полага респектиращи усилия да надмогне всичко това, но ефективността остава в очертаните граници. Имам достатъчно основания да твърдя, че той носи мощен актьорски потенциал, очакващ своята истински силна изява.
„Седем дни от живота на Симон Ламброс“ не отвежда към извънредни театрални висини. В хоризонта обаче на напиращия бодряшки кич, да не говорим за чалгата, и масовото глупеене, заливащи сцените, очакванията се редуцират. Самото задаване на сериозни въпроси е вече немалка заслуга. Защото задържа човека в сферата на антропологическата естественост.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”