Думи срещу думи ( литература), брой 42 (2922), 08 декември 2017" /> Култура :: Наблюдатели :: Игра на свят
Български  |  English

Игра на свят

 

Владислав Тодоров. „Пумпал”. Колибри, С., 2017
 
На върха на Плешивата планина, заобиколена от дълбоки и тъмни ждрела, се издига колосална черепно-бетонна кухина във формата на пумпал, а до нея наднича висока кула, която напомня за вавилонската грамада на библейския свят. Илюстрацията на корицата, нарисувана в потискаща сиво-червена гама от Тео Ушев, не оставя място за съмнение къде да търсим произхода на това чудовищно творение, на този омагьосан хронотоп, който има способността да се възвръща в нашата историческа памет. С „Празната пещера“ на Димана Трънкова вече разбрахме, че идва вълна на интереса към антиутопията в българската литература и че тази вълна няма да бъде съвсем у-топична, защото си има ретрокорени и дори прототип в нашето неотдавнашно минало; така се поражда нов вид предизвикателство към взаимодействието между литературно въображение и историческа памет. След време литературната ни история ще трябва да се замисли къде точно да разположи тематичното присъствие на тези творби. В полето на „въображаемите“, фентъзи жанрове или във вече станалото привично пространство на книгите, които преосмислят близкото минало? Подзаглавието „брутална приказка“, поставено от Владислав Тодоров, подчертава този проблем на двойното битие: докато „приказка“ настоява върху нереалистичния и носталгично детски (пумпалът е играчка) характер на разказа, „брутална“ ни връща към спомена за „вулгарните романи“ на Христо Калчев, а и към атмосферата от двата социални романа на самия Тодоров – „Дзифт“ и „Цинкограф“. „Детското“ в тази книга е любопитно и нетипично за българските традиции литературно явление. То идва не само заради „приказката“ и „пумпала“, корените му са в творческия процес, родил появата на такава книга. Бих я нарекла книга-играчка, книга, написана заради удоволствието от чисто интелигентската игра на словесни асоциации: как с думи да си направим свят, извлечен от неизчерпаемите познавателни ресурси на ерудитското знание. Нескриваемо е удоволствието на автора, който навързва в игра, дълга 165 страници, пародийни асоциации с популярния фонд на западната култура. Като истински фойерверк на въображението проблясват мимолетните връзки с библейската митология, с вълшебните приказки, с древногръцкия епос, с философията на Ницше, с постмодерната литература и визионерските картини на Данте, с масовата култура и съвременния публицистичен жаргон… Повествованието е структурирано по модела на приказното пътешествие-изпитание, което инициира героя в неговото порастване и духовно съзряване. И разбира се, този quest е пародийно обърнат, гротескно огрубен, невъобразимо слепен като мутантна конструкция от антицели и антипрояви на търсещия герой, който попада в антипространството на западната цивилизация.
Ако има нещо, което не може да бъде отречено на тази книга, това е съчетанието от находчивост и развлекателност: тя самата е пътешествие за ума, предизвикателство към въображението на своя читател, повик за връщане към детското умение да се забравиш в играта на свят. Увлечено в своето игрово всемогъщество, въображението на автора пробва границите на добрия вкус и понякога ги прескача: пресилва настроението, преекспонира низово популярното, прекалява с вулгарната лексика, изобщо – жертва литературата заради нарцистичното удоволствие.
По-интересното обаче в случая е да размислим за кого е написана тази книга и каква би могла да бъде нейната рецептивна участ сред българска публика? Може ли от книжка-играчка на един творец да се превърне в четиво-любимец на по-голяма група от хора? Може, но само ако в България се намери някаква група от хора, които умеят да споделят интелигентски-ерудитската радост от написването на този текст. Неговият прочит наподобява слушането на „умен“ виц: малцината, които разбират, се смеят, най-вече заради удоволствието от своето превъзходство; мнозинството имитират удоволствие или прост не реагират. И в същото време „Пумпал“ е написан именно за да бъде прочетен от българи. В него има твърде много препратки с национален характер, за да бъде достъпен за друга публика: от нестинарските танци по вечно жива жарава до траките, които очакват Второ пришествие; от Рибния буквар през Бабини Видини кули до дядо Йоцо; а как ще се преведе „сто каба гайди“ и чушкопек, направо не ми се мисли… С две думи, да играеш на пумпал/свят представлява хлъзгав експеримент сред нация от все така практични и все по-малко ерудирани хора.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”