Български  |  English

Един възкресен мит

 
Яница Радева. „Пътят към Тива“. София: Парадигма, 2017.
В последните петдесет години жанрът „исторически роман“ стана особено популярен както в българската, така и в западноевропейската литература. Историзирането на митологични мотиви е обикновено претекст за повърхностни и евтини психоаналитични и психологически упражнения. Митът за Едип е една от най-насилените и лошо разбирани от съвременната белетристика проблематики, може би с единственото изключение на „Едип на пътя“ и „Антигона“ на Анри Бошо, за жалост не превеждан в България.
По особен начин текстът на Яница Радева се вписва в деликатната пулсация на боговдъхновения говор на бележития белгийски психолог. Когато поетичното докосне и се преплете с архетипа, когато авторът забрави себе си и своята позиция на „писател“ и се остави да бъде воден от мита, тогава словото достига като че ли от само себе си до Омировия и Хезиодов слог. Това вдъхновено митословене не се задоволява само да повтори по нов начин вече казаното и загатнато от античните автори, а тръгва по свой път, изричайки по достъпен за съвременната публика начин изконната проблематиката на Тиванския цикъл.
Вниманието на авторката е привлечено от един от най-малко познатите и обикновено неглижирани мотиви от историята на Кадмея, но който за древните елини е сърцевината на Тиванския цикъл: срещата на Едип със Сфингата. Защо се появява Сфингата? Какво точно пита? Какво й отговаря Едип?
Отправната точка изглежда странна: посещението на Полиб и сина му в Ефест, където Едип присъства на убийството на приятеля му Актей по време на инициацията на младежите в свещен лов в гората на Артемида. Тук Едип се сблъсква с антипода си – Поликлес: богат, безотговорен и порочен аристократ с претенции върху коринтския трон и отговорен за смъртта на Едиповия приятел. Този фиктивен персонаж ще нарече по-късно принца на Коринт „копеле“ и така ще го захвърли на пътя към Делфи и към страшния и немислим за една кланова идентичност избор да стане Никой.
Ако историята на Едип е разказвана от позицията на всезнаещия и всевиждащ аед, авторката описва със съвършено различен наративен дискурс (споделената изповед) една нова инициация: тази на пеещото „пъстри песни“ и гатанки момиче Дора като жрица на Хера. Тя е избраницата на жреца Тирезий.
Образите на Едип и Дора ще се движат паралелно по спиралата на социалната маргиналност и на поемането на все по-голяма и убийствена обществена отговорност.
Друг оригинален наративен прийом е използването на фигурата на хора: през очите и словата на незабравима галерия от персонажи, образите на главните герои се доизграждат.
Първото докосване до аедско-митичното измерение става в монолозите на Дора и след това в забележителната по своята проникновеност глава „След Делфи“, за да се превърне във вдъхновено слово в „Полетът“.
Сцените от пира в Коринт, срещата с Лай и битката с тевмейската лисица описват Едип като войн, воден от своя „тюмос“ (войнски хъс). Вулканичните избухвания на тази неконтролируема енергия тласкат куцащия и препъващ се Едип към Тива, но най-вече към съдбовната му среща със Сфингата.
Може би най-големият принос на „Пътят към Тива“ е извайването на образа на Удушвачката като жрица на Хера. Този смел избор не само не противоречи на античната традиция, според която Сфингата е изпратена от Хера, но и позволява да се преплете по изкусен начин чудното и делничното, света на съня с този на всекидневното.
Всеки от двамата главни герои е тласкан от съдбата си към срещата с другия, но не заради това всичко в техния път е предрешено. Всеки един от тях изпълнява това, което се очаква от него, но по неочакван и необичаен начин. Не е важно какво и защо правиш, а това как го правиш.
Точно отказването му от идентичността на принц, точно самотата и безкрайното скитане позволяват на Едип да чуе, да разбере и да познае Дора така, както по-късно ще познае Йокаста. За да може да зададе страшния въпрос „Кой си ти“, Дора трябва да стане жрица, да бъде изнасилена от Лай, да се превърне в защитница на Тива и след това в Удушвачка, пееща тайнствени и пъстри песни. Този въпрос може да бъде зададен само и единствено от едно прекрасно, страшно и ужасно същество: Сфингата. Тези качества се изразяват с една антична дума: deinos. Този, който може да се изправи срещу едно такова същество, трябва да притежава или да открие в себе си същите тези качества. За да отговори на енигмата на Сфингата, Едип трябва не само да стане никой, но и да познае (в библейския смисъл на думата) различното – въплътено от Сфингата. Той не само ще я познае, но и ще стане сам чудовището, разрушаващо клана, и така ще се превърне сам в енигма.
Както в предишния си роман „Сезонът на Йоана“, Яница Радева ни представя богат гоблен от образи, миризми и полутонове, в който трудността на майсторското извезване почти не се забелязва. Свещенодействащото слово се чете на един дъх, като ни потапя все по-дълбоко и по-дълбоко в мито-поетичното.
Може би единствената дисонантна нота е последната, трета част, в която авторката иска като че ли да „осъвремени“ и впише образите на Дора и Едип в модерността. По този начин тя оставя отворена възможността за по-дълго общуване на двамата герои в едно друго време и пространство. И точно тук митът се артикулира в роман, свещенодействащото слово - в проза.
Романът „Пътят към Тива“ обогатява архетипния образ на Едип посредством срещата му с една незабравима, оригинална и съдбовна Сфинга.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”