Български  |  English

Без тях няма цивилизация

 
През ноември Министерството на икономиката на Латвия състави списък от 303 професии, крайно необходими за страната. Тези специалисти – инженери и лекари, астрономи и химици – или са изчезнали, или ще изчезнат в близките години, ако още от сега не предприемем действия. Техническите знания (не само в Латвия, в целия „развит” свят) изчезват даже по-бързо от езиците на малките народи. Защо деиндустриализацията е опасна, струва ли си да се борим с нея и какво може да стори Латвия?
В СССР латвийската промишленост и наука се смятаха за най-развити. Изглеждаше, че това е огромен резерв – в края на 80-те мнозина бяха убедени, че когато паднат оковите на плановата икономика и Латвия се отвори за света като свободна, независима европейска държава, пред латвийската индустрия ще се открият фантастични перспективи. Обаче още от началото на 90-те латвийските инженери и учени се изправиха зад щандовете по пазарите. Късметлиите се уредиха на работа във фирми на по-успели приятели, разбира се, не по специалността. Оказа се, че на новия свят не са му необходими стоките от техните предприятия.
Като правило, те не можеха да предложат своите знания - не само поради незнание на европейски езици. За разлика от много хуманитарни области, техническите и инженерните знания са строго стандартизирани. Строителите в СССР няколко поколения строяха според Строителните норми и правила (СНиПам), производствата работеха според Държавния стандарт (ГОСТ). Много предмети се различаваха от западните в дребни детайли, но други се различаваха кардинално. Един латвийски инженер, дори да знаеше английски, трябваше да изучи новата за него нормативна база, всъщност, да разбира логиката й. Не е възможно различните технологии и ноу хау да не могат да бъдат заменени мигом, като една компютърна програма.
Разбира се, някои успяха да се преустроят. Но на по-голямата част им се наложи да преживяват, като с всеки изминал ден губят квалификацията си. Техните деца, гледайки примера на родителите си, не бързаха да учат сложни науки: математика, физика, химия. В най-популярни специалности се превърнаха професиите, свързани с управление и финанси. Хората продаваха единственото си жилище, за да осигурят на децата си вълшебния сертификат MBA (Мaster of Business Administration).
ХХІ век започна с взривно търсене на IT специалисти. Успоредно с това се извърши подмяна на термините – „информационните технологии” все по-често бяха наричани „високи технологии”. Индустриалните технологии престанаха да бъдат смятани за „високи”. В резултат възникна крайно глупава ситуация: писането на машинен код за компютъра започна да се смята за по-интелектуално занимание от разработката на технологии за производство на чипове, от афинажа на метали за компютърната електроника, от производството на стъкло, покрито със свръх тънък слой редки метали, които осигуряват съществуването на тъчскрийните. Дори навиците да ползваш компютърна техника започнаха да се ценят повече, отколкото знанията в областта на тежката индустрия.
Журналистите и техните „експерти”, твърде чужди на каквото и да е производство, години наред разказват за прекрасния информационен свят, в който няма да има заводи, стругове и вонящи химкомбинати. Ще има само 3D принтери. Коуъркингите с аромат на кафе започнаха да се смятат за съвременния вид нормална трудова дейност. Заводите станаха анахронизъм.
Към средата на второто десетилетие обаче стана ясно, че умни деца са необходими не само там, където се измислят нови приложения за смартфони. Те са необходими и за търсене и добиване на металите, които ще се влагат в тези смартфони. Необходими са за топенето им, за производството на кристали, за гравирането им с киселина – и всяко от тези действия е свързано с хиляди други специалности, за които не се разказва по страниците на вестниците и в модните видеоблогове. Без механици, химици, геолози, металурзи никаква цивилизация няма. Няма да има осветление и отопление в музеите, театрите и в коуъркингите. И никой в Латвия не може да се чувства уютно във време, когато фактически няма кой да работи в техническите области.
Хората винаги са знаели, че знания се губят – например, и до днес не знаем със сигурност как са строени египетските пирамиди. В ХІХ век се утвърждава мнението, че формирането на класата на специалистите – лекари, инженери, учени – обезпечава запазването на знанието. Още повече, че справочната литература става по-достъпна и по-евтина. След Първата Световна война обаче се оказва, че знания могат да изчезват буквално пред очите ни. Русия показа ярък пример за това.
Преди войната страната е била сред световните лидери в разработването на далекобойна морска артилерия. За своето време това са били много напредничави технологии – в областта на металознанието, обработката и сглобяването на гигантски конструкции с маса стотици тонове. Последното оръдие от такъв клас било монтирано през лятото на 1917 г. А само след пет години, през 1922 г., когато се поставил въпросът за ремонта му, станало ясно, че е трудно да се намерят не само инженери, но и майстори, и работници. Кой емигрирал, кой загинал в Гражданската война, кой умрял от испанския грип или от глада. Но най-страшното било, че за пет години хората забравили много от навиците си. Новите, по-силни впечатления били изтрили старите знания. Били необходими още пет години, за да може просто да се запази това, което било останало, и чак след това да започне натрупването на нови знания. И това – при наличието на нужната литература.
За да се изгубят знанията, даже не е нужна война. През 1960 г. САЩ извършиха огромен скок в ракетостроенето – създадоха потресаващата ракета носител Saturn-5, която закара човека на Луната. Ракетата строяха „всички” – първата степен Boeing, втората - North American Aviation, а третата — Douglas Aircraft Company. Ракетните двигатели за отделните степени произвеждаше Rocketdyne, командния и служебен отсек създаваха специалистите от North American Rockwell, а лунния модул — Grumman. Общо в програмата участваха около 20 000 изпълнители и подизпълнители. Космическото надбягване със СССР беше в разгара си и всичко трябваше да се прави, колкото се може по-бързо.
Днес е по-лесно да направиш нова ракета за полет до Луната, отколкото да възстановяваш старата. Работата не е само в новите технологии. Голям обем от технологичната информация за 40 години просто е изгубен. По най-банален начин. Основното обаче е, че ги няма ония специалисти. Тези, които през 1977 г. са дошли да работят в НАСА или Boeing като зелени младежи, днес са или съвсем скоро ще станат пенсионери.
Ударът по индустрията в постсъветското пространство ясно показа, че за да изгубиш главния елемент на производството – знаещия специалист, работник или инженер – са достатъчни десет години. През 90-те ръководството на БелАЗ, където сега се произвеждат най-големите камиони за кариери в света, с подкрепата на държавата кани работници в цеха за прогонване на оборудването. Позволяваха им да произвеждат и нещо за себе си, само и само работниците да не се разбягат, да не загубят ценните навици. И когато отново се появиха поръчки, въпросът за набиране на работници и инженери не стоеше. Сега в завода има друго поколение инженери и работници. Те работят, използвайки най-новите технологии, но техните места за работа са запазени от бащите. Това е много рядък пример в постсъветското пространство. В него ключовата дума е подкрепа от държавата. В дадения случай това не е бюрократичната машина, а концентрираната воля на целия народ, който е запазил за себе си ценно производство. Днес камионите на БелАЗ работят от Австралия до САЩ.
Правителствата на големите страни поръчват на важни национални предприятия производството на оръжие, което може би никога няма да им потрябва, но пък навиците и технологиите ще се запазят. Същото се отнася и до оборудването за космическите и всякакви други експедиции, до уникалните архитектурни обекти. Може това днес да няма практическа стойност, но затова пък осигурява решаване на задачите на утрешния ден. По-лесно е да запазиш, отколкото да възстановяваш. Всъщност, това напомня застраховане – плащаме малки суми, защото не искаме в бъдеще да се сблъскаме с огромни и неизбежни разходи.
Откъде ще вземе Латвия нужните й специалисти? Някой ще дойде, може би, но едва ли това ще бъде масов поток. Онези, които през 90-те са били на 30 г., днес приближават пенсионна възраст и имат катастрофична, четвъртвековна дупка в професионалната си дейност. Ще се наложи специалисти просто да внасяме и да се занимаем с обучаването на нови – за да може след 10-15 години те да застанат на мястото си. Необходимо е да се възпитава интересът на младежите не само към старите занаяти, песни и танци, а и към технологичната история на страната. Необходимо е да преодолеем комплексите и да се отнасяме спокойно към това, че сред най-известните инженери до 1920 г. има основно руски и немски фамилии. Можем да се гордеем с това, че в съветско време сме направили впечатляващ научен и технологичен скок. В крайна сметка, това е също историята на Латвия.
Страната ни трябва да пропагандира – именно да пропагандира – онези отрасли, които все още са се запазили, в които има традиции и които може да се развиват. Ще се наложи да признаем, че ако Латвия не иска да се превърне в гробище, тя трябва да привлича чужди кадри и чуждестранна младеж. И – да! – тази младеж ще говори на различни езици. И може би ще се наложи да признаем чуждия език за официален – както във финландския град Еспоо. Там чиновниците учат английски, за да обслужват чужденците, дошли да работят във Финландия, защото тези хора създават нейното бъдеще. Трудът им създава пари.
Въобще изборът не е голям – или да се влеем в международната икономическа система, или с времето просто да се превърнем в празна територия, която всеки желаещ може да завладее. Като празна къща, която отдавна няма стопани.
 
Delfi.lv, 30.11.2017
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”