Български  |  English

Леся и Мечока

 
Всяка нещастна държава е нещастна по своему, да перифразираме прочутото начало на ”Ана Каренина”. Но само на пръв поглед. Миналото на държавите от бившия социалистически блок може и да е било малко по-различно, но посткомунистическият им преход съдържа много прилики.
В дните преди Нова година и Рождество украинците избират между Свети Николай и Дядо Мраз. Това не е труден избор, но е натоварен със символика. Зад него наднича старият въпрос: “кому принадлежим?” За нас това е déjà vu, българските деца отдавна пишат до Дядо Коледа. И геополитически избор направихме, като влязохме в Европейския съюз (ЕС) и НАТО, с „малко, но завинаги“, както лекомислено си го представяхме.
За украинците е по-трудно да напуснат в сърцата си Русията, с която бяха едно, и да се хванат за Европейския съюз, който днес е без настроение, вгледан навътре, към собствените си проблеми, препъващ се в „Брекзит”-а, бежанците, каталунските страсти, залеза (дали) на Меркел…
Но да се върнем към празничната тема: в Западна Украйна почти всички ще очакват Свети Николай, а на Изток – Дед Мороз и Снегурочка. Лвов и Донецк сякаш са в две различни държави, а жителите им принадлежат на различни народи. И, за съжаление, не в преносен смисъл.
Много от днешните проблеми идват от старите дарове на Сталин, бащата на народите: принудителните разселвания и заселвания, докато всички изгубят корените си, вярата си. Постигнал е много, но не е успял докрай. Въпреки че, както бил казал някога Сергей Довлатов: “Всички ругаем другаря Сталин, но кой тогава е написал четири милиона доноса?”.
В Украйна хората са объркани, но се справят. Цялата визуална комуникация е на украински, но в голямата си част и колкото по на изток, те общуват на руски. Както и да говорят обаче, всички запяват с радиото “Миллион алых роз”, романси, частушки… Често звучи и наистина красивият украински химн, пускат го по всякакви поводи и го пеят с чувство и ръка на сърцето, като “Боят настана”.
Аз говоря добре украински. Често можеш да чуеш това… от украинци. Разбираш, че е важна политическа декларация, statement; съзнателно усилие и избор на посока.
 
Изток vs Запад
Кампанията за утвърждаването на украинския език и извеждането му от ролята на подчинен език спрямо руския (доминиращ), както ги определят специалистите, е стремеж не само към категорична идентичност, но и към независимост. Процесът не минава гладко, защото руският е езикът на няколко поколения, езикът на образованите.
Набиваното в главите ни езиковедско клише, че езикът основно има комуникативна, идентификационна и смислообразуваща функция, отваря нови въпроси. Как мислиш и се чувстваш в Лвов, ако говориш само на украински, като безкомпромисна политическа декларация? Или обратното, предимно на руски – в Източна Украйна.
А какво става със спомените – те са като след дълъг брак, приключил с бърз и яростен развод… Как извикваш и съхраняваш изживените хубави моменти, ако те идват заедно с горчивината?! Или трябва да изтриеш целия си съзнателен живот и да се опреш само на спомена за млякото в детската градина. И това невинаги се получава добре: одеската художничка Алла Крикун иска да ми подари и надпише своя книга. В края й са поместени нейни снимки – от бебе през стройна спортистка до жена на години с открит син поглед и много котки. Ококорено светлооко дете ме гледа от снимка в детската градина на затвора през 40-те години на миналия век. Тук съм на две, затова са ме оставили с майка ми. После качиха възрастта на три години, закачливо ме осведомява. След това, с носталгичен тон, се оплаква от ниските пенсии и трудния живот в наши дни.
Така стоят нещата, парадоксално. По-логични са при милионерите, които с френско шампанско жалеят за славните времена, в които „много четяхме и хората бяха по-добри“. Прекарват годината в Тоскана, Париж, Виена, зимата – в Алпите на ски или на плажа във френска Полинезия; гледат на живо Уимбълдън и важни футболни мачове; присъстват на автомобилни изложения, винени дегустации и модни дефилета, но… обичат Путин, Съветския съюз, мразят ЕС и най-вече, америкосите. Както и всички чужди инвеститори в страната, които могат да вземат нещо от техния пай, да намалят печалбите, да застрашат монопола. Нежеланите са много – от самолетните нискотарифни компании до Карфур и IKEA. В това вече има логика.
 
А Torba of Cool[1]
Обемът на преките чуждестранни инвестиции в Украйна за първата половина на 2017 г. е намалял четири пъти в сравнение с аналогичния период на предходната година. До скромното число от 711,2 млн. долара по данни на украинския Институт за социално-икономически изследвания. Инвестициите намаляват, а бизнес рейтингът расте – това явление Светлана Коваливская, зам.-директор на института, нарича “украинското чудо” – пред авторитетния седмичник “Зеркало недели”.
След десетките задачи, набелязани в държавната стратегия за привличане на инвестиции, има няколко, така да се каже, необходими и достатъчни условия, за да се случи това. „Устойчивото развитие, привличането на инвестиции и международни помощи зависи от изпълнението и на други съществени задачи, свързани с ограничаване на насилието и засилване на безопасността, работеща съдебна система, ефективно управление, местно самоуправление и, не на последно място, намаляване мащаба на корупцията.”
Такива условия, разбира се, не са изгодни за всички, особено за олигархията. Ситуацията напомня донякъде на политическите нагласи у нас преди влизането ни в ЕС. Членството в Съюза – като инструмент за хипотетичното ограничаване на корупцията, бе силно желано от тези, които най-малко се възползваха от благото на европейските фондове.
 
Машина времени
Някои от аналогиите с най-бравурните години на българския преход будят усмивки: двоен стандарт при автомобилите, грохнал ЗАЗ или поръчков Lexus, по средата е почти празно. Голяма част от автомобилите сякаш пристигат директно от годишния салон във Франкфурт. Еднаквите номера са задължителни, а сред най-желаните (и скъпо платени) са 0001 или 0007. Погледът върху автомобилния парк е най-бързият и ефикасен сондаж за живота в страните от бившия Съветски блок. Там, където се наблюдават най-много мерцедеси, ягуари, беемвета и аудита, средната класа е мит. Сравнително малко в Словения и прибалтийските републики, например, много в… е, най-много мерцедеси, казват, имало в Албания.
Въпреки дребните разлики, поразява еднаквостта на прехода в посткомунистическите държави: жилавата корупция, дворците с колонади и кулички, които сякаш пиян и разгулен бог на архитектите е посял с едно махване на ръката. Лошата инфраструктура, неглижирането на общото, траповете пред къщи за милиони с позлата и розов мрамор, тъжните села и бабушките край пътя, продаващи картофи, поставени директно на земята, градските маршрутки - индийски „Тата“, миришещи на разбити илюзии.
След 70 официални години комунизъм няма как манталитетът да е друг. И все пак се променя към добро – с всяко поколение, с всяко пътуване по света, след всеки досег с друг свят и култура. Украинците сега пътуват жадно и усилено, това вече е сбъдната мечта, а новата е за работни визи за Западна Европа и САЩ. Младите чакат на стартова позиция и нищо чудно скоро и тук селата да опустеят.
Колко милиона, впрочем, са останали в страната, вече не е възможно да се каже с точност. Украйна пропусна последното преброяване – заради анексирания Крим и окупирания Донецк; предстоящото е под въпрос, пак заради тях.
Политически наблюдатели днес коментират, че противостоенето Изток-Запад вече не е така отчетливо в страната. Променило се е и отношението на хората към възможните решения на проблема с окупираните територии. В края на ноември т.г. 70% от интервюираните са убедени, че проблемът трябва да се реши по мирен път, и само 23% смятат, че това трябва да стане с компромис на всяка цена. Утвърждаването на руския език там като официален се отхвърля от 54% от хората, а 24% от тях го намират за приемлив политически жест.
 
Новата стена
За нея говорят анализаторите в Украйна: преди беше от Изток на Запад, сега – от нас на Изток. Украинската държава блокира руски сайтове и брани интернет пространството си от хибридната война, фалшивите новини, медийните истерии, промиването на мозъци, опитите за путинизация. А навярно и от вълните на носталгията по евтиния живот и санаториумите за трудещите се работници и колхознички. Само за протокола, 60 на брой, разрешени за приватизация с правителствено решение и приватизирани по няколко пъти; повечето от тях на морето, разсипани от съветската власт бивши дворянски гнезда с прилежащи паркове и градини.
И хибридната война щеше да успее, тихо и полека, ако не бяха жертвите. Човешки жертви. И отцепените територии, в които животът е променен завинаги. Богатите предприятия в Донецк са на ръба на спирането, а уникалният микроклимат и красотата на Крим няма да привличат нови инвестиции. Полуостровът ще се превърне – е, при най-лошия сценарий – в солидна руска военна база. Въпреки че от Руската Федерация твърдят, че е „динамично развиващ се регион и огромен брой пътешественици и туристи идват да почиват през цялата година“… Пътешествениците може и да търсят приключения, но туристите не обичат твърде несигурността, а големите пари – никак. Актуалните политически слухове са, че Путин бил готов да напусне Донбас, като задържи Крим, ако бъдат свалени санкциите… Но от слуха до новината има сложен път на международни совалки и преговори.
Преди дни властите направиха важен жест към многобройните католици в страната и представители на други църкви, които отбелязват Рождество на 25 декември, а не на 7 януари по стар стил. И така, украинците за първи път официално ще празнуват Рождество (Коляда, укр.) в един ден със Западния свят. Малка крачка, но символична.
Но ето и една друга символика: командването на високомобилните десантни войски иска да смени цвета на баретите на десантчиците – вместо небесносини, да бъдат с цвета на кръвта. Аргументите са, че страните от НАТО използват този цвят, а и само 7 държави в света били изключение от правилото: Русия и зависимите в последно време от нея. Специално отбелязват, че България не е сред тези държави. Добавят, че небесносиният цвят е символ на миротворческите сили на ООН. И последно, но не по важност: „В нашата страна, от уважение към победата на украинските десантчици в сегашната руско-украинска война, им предлагаме да използват само барета – и като част от парадната униформа, от войника до генерала. С цвета на кръвта, пролята в бой за държавен суверенитет, териториална цялост и свободата на Украйна.“
 
Деца на революцията
„Колко деца ще бъдат взети в нечия чужда война“, пее „Океан Ельзи“, една най-успешните украински банди в своя сингъл Not Your War.
Годишнината от събитията на Майдана бе чествана подобаващо, но много от тогавашните водачи днес са във властта и сега всички ги мразят. Преди година Одеса бе осеяна с билбордове с гигантски шаржов нос на Саакашвили и следната заплаха: „Изгонихме те от града, ще те изгоним и от Украйна“. Но не стана точно така. Бившият губернатор на Одеса сега е в Киев. Лишен от даденото му от Порошенко гражданство, днес, заедно с иконата на „Оранжевата революция” от 2004 г. и участничка в Майдана през 2014 г. Юлия Тимошенко, се опитва да събори президента. Навярно са го последвали и красивите момичета, които бе назначил на отговорни позиции – като началник на Одеската митница, например.
А Партията на регионите на Янукович изненадващо влезе в световния обмен във връзка с афера с трима сътрудници на Тръмп, обвинени в пране на пари и конспирация срещу САЩ, в контекста на предполагаема руска намеса в президентската кампания миналата година.
Както казваше една партия у нас в недалечното минало: пак сме тук и пак сме същите.
Предстоят избори, но на украинците днес не им се говори за политика. Това не им носи радост. Предпочитат да разказват за пътешествия, да обсъждат най-вълнуващите дестинации, най-добрите училища в чужбина… Искат да се чувстват като „бели хора”, както гласи политически некоректният български израз. „Като в чужбина“, казват в Украйна, с онова детинско доверие към света, типично за народи, които са били държани в клетка.
Да, несъмнено има прилики в съдбите на нещастните народи. Или на тези, които според социологията се мислят като такива.
Връщам се като с машина на времето в съвсем недалечното минало и изпитвам тъга: ние, българите, вече знаем, че историческите травми, непоследователната и безпринципна полулустрация, неуредените сметки спъват държавите точно когато са решили, че вървят само напред и нагоре. Дано украинският сценарий има щастлив финал.
 
Одеса
 


[1] Израз, описан от Свитлана Пиркало, журналист и езиковед, автор на първия речник на украинския жаргон, Pershyi slovnyk ukrains'koho molodizhnoho slenhu / The First Dictionary of Ukrainian Youth Slang (Kyiv: Vipol, 1998) 
 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”