Български  |  English

Песни
като разтекли се скулптури

 
Иво Димчев от години е в постоянно движение на международната сцена, изпълнявайки авторските си спектакли. Само за последните няколко седмици той се представи пред публиката на изложението за съвременно изкуство FIAC в Париж, в музея MACBA в Барселона и в музея Mumok във Виена. С тялото и гласа си той създава силно емоционални и експресивни образи, експериментира с всякакви интензивни импулси, напиращи в едно възможно съзнание и тяло, и понякога тези демони, изпуснати на сцената, са едновременно смущаващи, трогващи и трагични. Неговият необикновен талант на пърформър се допълва със завладяващи гласови способности, които той е опитомил в многобройните си изпълнения на сцена. Песните от спектаклите на Иво Димчев придобиват самостоятелен живот в новия му албум Sculptures. В музиката си той е по-скоро отдаден на мелодичността и лириката.
 
 
- Защо албумът ти се казва Sculptures?
- Името е заимствано от заглавието на едно от парчетата в албума. От друга страна мисля, че е красиво да се мисли за тях като за нещо триизмерно. За мен пеенето е много физически процес, като танцуването, но някак по-дълбоко. Когато пея, усещам музикалната си фраза като нещо материално, нещо, което се излива в пространството и аз го контролирам и вая с движенията на тялото си. За мен е много трудно да пея, без да се движа. Възприемам песните си като разтекли се скулптури, които са в постоянно движение, и това движение е много добре координирано и много живо, по-живо и по-истинско и от самият мен.
- В пърформансите си понякога тестваш границите на комфорта на публиката. Музиката ти, от друга страна, е мелодична и лирична. Това на твоите музикални вкусове ли се дължи?
 
- Преди правех импровизационна музика и тя се характеризираше с голяма доза експресивност, демонстрация на сила и патологична емоционалност.
През последните няколко години харесвам, когато нещата имат по-широк динамически обхват. Колкото по-висока е една висока динамика, толкова повече контрол трябва да има изпълнителят. Това важи не само за музицирането, но и за всички други видове изпълнителско изкуство. В противен случай се получава лесно постижим хаос и обикновено изпълнителят става жертва на собствената си прекомерност. Високата динамика не може да бъде самоцел. Не може всичко да е само крешендо. Големият творец и големият музикант се познават по това, че се чувстват удобно във всички възможни динамики. Животът на човек не е само лек полъх или погалване, не е нито само катаклизми и трагедии. Животът ни е адски сложен на динамическо ниво и изкуството, което харесвам, е това, което показва целия спектър, а не само една част или един цвят от това многообразие.
- Когато изпълняваш музиката в пърформансите, тя е един от моментите на преминаване в различни състояния или образи. В музиката, извън спектакъла, провокацията е изчезнала. Защо в музиката си различен Иво Димчев?
- Виждам, че във въпросите доста наблягаш на голямата разлика между спектаклите ми и песните ми. Има логика. Да, различни са. Когато се изживявам като съвременен артист, моите приоритети и изискванията към формата, към композицията и драматургията са много по-сложни и по-комплексни. Все пак, един съвременен спектакъл вирее и се развива в контекста на съвременното изкуство. А този контекст е доста претенциозен. Като съвременен артист, аз чувствам, че нося отговорността да се опитвам да откривам нови пространства, нови взаимовръзки между елементите, да разширявам речника на изкуството. Ако съвременните артисти не отместват определени граници, норми и установености, дори и правейки го несъзнателно, няма никакъв шанс изкуството да се развива.
Когато пиша песен, аз не се занимавам въобще с гореспоменатия съвременен контекст. Когато пиша песен, аз се опитвам да открия мелодия, която резонира в душата ми и започва по един невъобразим и непонятен начин да отразява или да предизвиква конкретни емоции, които тялото ми помни и които са свързани с определени истории от личният ми живот или живота на хората, които познавам. Когато пиша песни, не е нужно да експериментирам. Формата е ясна, две или три вокални мелодии, които влизат във взаимовръзка с няколко акорда на пианото, и няколко изречения, написани от мен или някой друг. Композиционно и естетически песните ми олицетворяват голяма част от това, срещу което се “боря” като съвременен артист. Те са един традиционен формат, който оперира с евтини общочовешки емоции, които обикновено стоят закопани в плитките води на несъзнаваното. Това е драматургичен материал, с който “сериозното” съвременно изкуство обикновено не се занимава, то обича да се занимава предимно със “себе си”.
Но аз, като една “сложна” личност, малко или много представляваща умален вариант на обществото, за да се чувствам пълноценен човекоартист, ми е необходимо да артикулирам себе си (или каквото там в съвкупност представлявам) по възможно повече начини. От една страна, е шизофренично и непоследователно, но пък е достоверно и недискриминиращо многообразието и плиткостта на живота.
- Има авангардни музиканти, които са останали популярни предимно в музикалните среди. От твоя гледна точка като композитор и пърформър, смяташ ли, че формалният експеримент в музиката отслабва въздействието й на масово ниво?
- Да, със сигурност. Когато предлагаш нова форма, нов език, за да могат хората да разберат съдържанието, те трябва първо да приемат и научат езика ти. Което значи, че за едно много кратко време ти трябва да създадеш правилните условия, в които една “девствена” публика да реши и успее, дори отчасти, да научи езика, на който говориш, за да разчете предлаганото съдържание. В противен случай експерименталната форма ще се превърне в преграда, която единствено и само ще пречи на търсеното взаимодействие и разбиране.
- В някои от твоите спектакли третираш някакъв предмет или произведение като живо същество. Например, в Some Faves, също в песента Holding you. Каква е връзката?
- Тялото е лимитирано. Когато влезе в съприкосновение с друго тяло, без значение живо или не, то се променя. Тялото, общувайки с други тела или предмети, се учи, то се разширява и мултиплицира в значенията си. Също така добрият артист има лукса да променя стойността на важност на елементите, с които работи, без значение дали са абстрактни идеи или неодушевени предмети.
В крайна сметка, истински неодушевено е само неназовимото. Всичко останало е живо и заслужава да бъде респектирано или не именно като такова.
- Последните ти спектакли са замислени във взаимодействие с публиката. Винаги ли се получаваше сполучливо или креативно, според теб? Има ли случаи, в които си бил разочарован в очакванията си?
- Почти винаги една част от мен е разочарована, а друга е доволна. Никога не сме на едно мнение. Една част от мен е по-претенциозна и има определени очаквания, друга част от съзнаваното ми е много по-либерална, адаптивна и способна да се наслаждава дори на пълния драматургичен или естетически погром. Аз се опитвам да жонглирам с възможно повече перспективи, докато съм в екшън, защото не знам кога какво ще ми потрябва. 
- Правил си пърформанси в Mumok, Виена, където има най-голямата колекция с виенски акционизъм. Как възприемаш твоите лични занимания с рисуване и фотографии спрямо виенските акционисти?
- Не съм кой знае колко запознат с историята на изкуството от XX век. Директорката на Mumok, след моя последен многочасов пърформанс «Авойдинг Делайфат», ми каза адски въодушевено: «Ооо, Иво, това беше един невероятен съвременен Флуксус.» Аз само кимнах и благодарих, но нямах представа какво ми говори. За мен беше важно, че и е харесало и че е така емоционално ангажирана, което не е за подценяване, защото хора на нейното ниво са видели две и двеста и е много трудно да ги впечатлиш.
- Имал си сътрудничество с Франц Вест, който не е вярвал, че изкуството е нещо неприкосновено. Споделяш ли тази нагласа?
- На концептуално ниво, да. Практически нещата са много по-сложни. Нивото на чувствителност, интелигентност, информираност, подготвеност, неподготвеност, моментното състояние на зрителя - всичко това са фактори, от които до голяма степен зависи дали едно художествено произведение е неприкосновено или не. Каквото и да си е намислил авторът, то е без значение в момента, в който другарят Турист или другарката Туристка влезе в музея за съвременно изкуство и застане пред определено произведение. Аз затова предпочитам сцената, защото там контролът, който имам над перспективата или наборът от перспективи, през които бих искал зрителят да възприема елементите от композицията, е много по-голям.
- Какво мислиш за успеха на Ане Имхоф на венецианското биенале?
- За мен танцуване, мотаене или каквото и да е действие на танцьори в музейно или галерийно пространство не представлява интерес. Досега не съм видял нещо, което, бидейки скучно поради своята драматургична и композиционна “бедност”, изведнъж да стане интересно, само защото е в музей или галерия, а не на сцена. Искам да кажа, че ако ти не си си свършил работата и нямаш какво интересно да кажеш, само сменяйки театъра с изложбена зала, няма да компенсираш липсите и празнотите в съдържанието. Или поне на мен тези трикове не ми минават. Това важи както за Ане, така и за Тино Сегал.
- Смяташ ли, че пърформансът като артистична практика е достигнал друга фаза на признание? Мислиш ли, че ще се развие в нещо още по-експериментално?
- Не мисля, че пърформансът е нещо самостоятелно, което има определени общи характеристики. Различните автори оперират по различни закони. Те са различни планети, различни светове и няма как да се слагат под общ знаменател. Това само би дискриминирало едни или други, би объркало и обезсмислило всичко.
- Какво би казал на хората, които не се интересуват от съвременно изкуство и го смятат за не-изкуство, пошло, несериозно или бездуховно?
- Мисля, че човек, който смята съвременното изкуство за пошло, несериозно и бездуховно, е сам по себе си изпълнен с пошлост, несериозност и бездуховност, но още не го осъзнава. Обикновено такива хора едно чувстват, друго мислят, трето говорят и не знаят на кой свят се намират. На такива хора по-добре да се смееш на висок глас, по-сериозна интеракция с подобни капацитети не си и струва.
- Kакво те вълнува в момента? Работиш ли по нови проекти?
- От седмица работя върху солото на един американски танцьор, който е бил 20 години в трупата на великия Уйлям Форсайт. Покани ме човекът и аз се съгласих. Солото мисля да го кръстя “10 000”. Това е размерът на хонорара, който ми предложи, за да направя въпросното соло. Истината е, че преди година се бях отказал да правя повече спектакли за сцена. Съгласих се в случая да направя компромис единствено заради парите. Отидох в Берлин без абсолютно никаква идея в главата си. Днес е петият ден от репетициите и солото е почти готово. Вече наистина започвам да си мисля, че в мен има нещо гениално, каквото и да значи това. Освен с това соло, зает съм и с концертите си, които последната година наистина доминират в програмата ми, което е страхотно. Така исках и да се случи. Все още не съм “пробил” в чисто музикалния контекст, но рано или късно и това ще стане под една или друга форма. Най-важното е, че хората, които идват на концертите ми, са доволни и щастливи, другото важно е, че аз продължавам да се развивам и като музикант, и като съвременен артист. Интересно ми е докъде ще я докарам. Влагам почти еднакви усилия и в двете посоки. Мечтая за голяма ретроспективна изложба. Надявам се някой як световен музей за съвременно изкуство рано или късно да ми предложи такава възможност. Разполагайки с повече от 30 авторски спектакъла зад гърба си, множество фотографии, картини, скулптури, инсталации, и като добавиш към това всички песни, които съм написал… не е като да няма предостатъчно визуален и драматургичен материал. Сигурен съм, че и това ще се случи. Аз лесно не се отказвам. Но на първо време е важно концертите ми в Терминал 1, Виена, Маями, Синсинати и Лондон да минат добре и да си наредя добре самостоятелната изложба в Дома на Киното в София, която софиянци ще могат да видят между 20 декември и 7 януари.
Въпросите зададе Вера Млечевска
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”