Български  |  English

Бунюел, телевизия,
Дъвка за балончета

 

- Роги, кои филми и фигури формираха вкуса ти за кино?
- За киното ме запали една книга – „Моят последен дъх“ на Луис Бунюел. Като я прочетох, бях в шок. И не можах да се отърва от тази магия.
- Беше ли гледал филми на Бунюел?
- Не. Но иначе гледах доста важни филми, тъй като в Бургас имаше студийно кино. Започнах да търся Бунюел. И изгледах филмите му, след като дойдох в София, още преди НАТФИЗ – в кино „Дружба“, днес „Одеон“. Страшен фен съм му! Много обичам „Призракът на свободата“, „Този неясен обект на желанието“... „Ангелът унищожител“ е уникален. Преди прожекцията на филма в Кан, ако не се лъжа, Бунюел излязъл и казал: „Филмът, който ще гледате, може да ви се стори странен, но животът понякога е такъв“. А после учих кино- и телевизионна режисура в класа на проф. Христо Христов. Завърших през 1998.
- И какво, влюбен в Бунюел и в авторското кино, изведнъж се оказваш в телевизията?
- Какво да се прави през 1998? Нищо друго нямаше. Прочее, в телевизията започнах още като студент – в „Каналето“.
- Режисьор си на сериалите „Тя и той“, „Кантора Митрани“, „Домашен арест“, „Столичани в повече“...
- Преди това правех „Кафе пауза“ по Нова телевизия – свежо, ефектно ситкомче по френски формат, но мина вяло и остана с един сезон.
- През всичките тези години живееше ли с увереността, че един ден ще направиш филм?
- Определено. Много исках, но някак все се отлагаше, все нямаше какво, нямаше с какво... Не се чувствам дебютант, макар „Дъвка за балончета” да ми е първи филм в киното. Но може би заради годините – вече съм на 47. Сценарият на Теодора Маркова, Георги Иванов, Невена Кертова и Тео Чепилов дойде при мен преди 9 години. Хареса ми. Усетих в него теми, които ме вълнуват. Кандидатствахме два пъти в Националния филмов център, но не мина. Комисиите се произнасяха доста категорично, че това е телевизионен филм. „Подходящ за телевизия“ се повтаряше като рефрен в бележките. Според мен, това се дължеше повече на биографиите ни, отколкото на сценария. Младите сценаристи имаха зад гърба си сериала „Забранена любов”.
- „Дъвка за балончета“ се оказа едно от най-симпатичните преживявания на фестивала „Златна роза“, въпреки че аз също смятам, че в сценария има телевизия – най-вече в търсенето на ефектни реплики.
- Доста поизчистих, но може и да са останали. Те са зрителски уловки. Добре, може да изглеждат по-евтино, по-телевизионно...
- Но пък филмът спечели тъкмо наградата за сценарий.
- Да, това е оцененото. (Смях) Всъщност, сценарият е добър, с разни пластове.
- С какво те заплени?
- С темата за разминаването, несбъднатостта, неслучилото се. Интересува ме как се разминаваме с някои съдбовни за живота ни неща. Вълнува ме копнежът, с който се отнасяш към някого или нещо, а то не се случва. Полагаш усилия, но нещо ти пречи. Спомни си „Ангелът унищожител“, когато едни хора ужасно искат, но не могат да излязат от някакво помещение, не знаят как. Занимават ме страховете вътре в нас, задръжките ни.
- „Дъвка за балончета“ е единственият от новите ни филми, разкрачен между две епохи: 80-те и днес. Разказва за Калин и Биляна (Иван Юруков и Теодора Духовникова), които случайно се срещат покрай контейнер за боклук и си спомнят детството, когато са 10-годишни и са част от щура банда – три момчета и момиченце, което всъщност е тартор. А те двамата (Андреа Захариев и Аглея Гумнерова) си дават дума да се оженят и сега са всеки със своята съдба: тя е дошла от Лондон, ще се омъжва за англичанин, но си е загубила годежния пръстен, той има щастливо семейство, но тръгва отново подир лудата й глава... Когато го гледах, ме преряза откритието, че 80-те, които ми се струват адски близо, са вече епоха. Помня, че се срещнахме пред градинката зад двореца и ти се чудеше къде ще намериш места за снимки. Всъщност, как ги открихте?
- Доста обикаляхме. Мъчително беше. Все още се намират отделни места, но е невъзможно да се постигне мащаб с тях. Те са по-скромни, по-малки. Затова повече обърнах внимание на детайлите, за да могат да предадат някакъв дух на 80-те, като тръбите за фунийки, дъвките, пионерските връзки, бутилките, пазарските мрежи... Но имаше и доста точни места: например, детска площадка между блокове или класна стая в училище, която не беше реновирана. Почти нищо не сме пипали там – просто махнахме бялата дъска с маркерите и отдолу си стоеше старата черна с тебешира, с гъбата... Потретите на възрожденците си стояха, закачалките... Автентична си беше.
- Ако в детските си години героите са решителни и храбри, сега, макар и пак щури, са някак несигурни и инфантилни.
- Мисля, че това е нормално. Децата не се замислят за последствия. Те са импулсивни, пъргави и бързи, ирационални. Затова и тя изстрелва въпроса: „Ще се ожениш ли за мен?“, а той веднага отговаря: „Кога?“. Възрастните имат повече задръжки.
- Биляна, на която й предстои женитба, е раздвоена.
- Затова и веднага, щом е пристигнала в София, е свалила пръстена – не иска да го вижда, не иска да е с нея, да я държи вързана. Тя си е такава – иска да сменя, скуката е голяма болка за нея и остава някъде, докато сокът на дъвката свършва.
- Докато Калин има професия и някакъв бит...
- Дори можем да го наречем хармония...
- За нея нищо не знаем. Тя остава енигма. Какво прави в Лондон?
- Пак за малко е спряла там. И в бара, когато му разказва патилата си, признава, че винаги е минавала транзит. Авантюристка е. Затова и се бои да се омъжи сега – всъщност, това е единственото нещо, което не е правила.
- Прочее, интересно е, че на „Златна роза“ имаше два филма с главен герой рекламист: „Дъвка за балончета“ и „Вездесъщият“ на Илиян Джевелеков.
- Ако се бяхме уговаряли, нямаше да се случи така. (Смях) А и двамата пишат книга. Рекламист е доста добре платена професия, престижна е, близка е до творчеството и много хора се впускат в нея.
- Колкото и различни да са „Дъвка за балончета“ и „Вездесъщият“, те си приличат и по ситуирането на действието в центъра на София, и по липсата на мизерия, характерна за новото българско кино.
- Градски филми са. Има и друг живот, не е само социалното дъно. Някакви хора водят нормален живот. Но и там има проблеми, предизвикателства... Парадоксалната сцена на първата им среща, когато тя е в контейнера, е нещо като закачка към новото българско кино.
- Градинските пейки във филма са не просто част от градското живеене, а и място за копнежите на героите.
- Винаги свързвам пейката с любовни срещи. Има нещо романтично в нея. Въпреки че понякога хората сядат просто да си починат. Дори сега е модно младите да си вземат бира и да седят по пейките – така си говорят, вместо да ходят по барове. Това е част от градското живеене.
- Във филма струи любов, а няма секс, дори докосване.
- Мисля, че най-добрите любовни филми са такива. Например, „Кратък филм за любовта“ на Кешловски ме разтърси навремето. В този филм има само копнеж, никакво докосване, макар че героинята прави секс с други мъже. Уникален филм. Или „Настроение за любов“ на Уон Карвай. Другото се води консумиране. Не е ли най-хубавото на любовта копнежът преди? Той най те въздига.
- Иван Юруков и Теодора Духовникова са прекрасен дует - като родени един за друг. Как ги събра?
- Правих кастинг. Имаше и други предложения. За Иван бях много сигурен, защото у него има някакъв бунт, неудовлетвореност, които пасват на героя. И мисля, че изборът му е точен. Теди много хареса ролята и се бореше за нея. Твърдеше, че Биляна е тя самата.
- Важен във филма е и травматично актуалният проблем за заминаването и връщането.
- Голяма част от моето и по-младото поколение, от което са сценаристите, през 90-те тръгнаха да си търсят щастието другаде, живеят и работят в чужбина. Това е част от живеенето ни през 90-те. И съдбата на тези поколения. И изобщо съдбата на обществото ни. Сега може би има тенденция на връщане, нямам представа от статистиките.
- Филмът излъчва носталгия, но не по социализма, а по детството.
- Всеки има такава носталгия. Няма значение къде ти е било детството – в тоталитарна или най-демократична държава. Въпреки че на екрана социализмът присъства, той е по-скоро фон на детските преживявания. Дори исках кадрите от 80-те да са окъпани от светлина.
- Съвременните епизоди са повече вечер и играят светлините на София, а тези с миналото са някак приглушени, златисто-кафяви и все едно са снимани на „Свема“.
- С оператора Владимир Михайлов търсихме ефекта да са като заснети на стара лента. Исках днешната част на филма да е есенна и по-меланхолична, а на 80-те – лятна, слънчева. Но с деца трудно се работи и стана така, че и двата времеви пласта са през есента.
- Как намерихте тези очарователни деца?
- Мая Бежанска беше кастинг режисьор и ги откри по школи. Текстът е много и ми трябваха деца, които нямат проблем с наизустяването. Естествено, тогава има риск да са малко рецитиращи...
- А как работи с тях?
- Първо четохме на маса сценария с тяхно участие, не искаха да знаят какво става с възрастните, което беше интересно. Разказах им някакви неща, помолих и родителите им да разкажат за техните игри, да им пуснат филми от 80-те, имаше асистентка, която репетираше с тях, а на терен ги карах да се опитват да казват текста със свои думи, за да бъде изказът техен. Много бързо губят внимание, разконцентрират се, трудна е работата с деца. Но мисля, че се справиха чудесно.
- Незабравима е интелигентната и либерална баба на Жорета Николова с неизменната цигара.
- Тя е като своеобразен наблюдател на историята на двамата, която, без да дърпа конците, едва ли не ги провокира да постъпят както биха искали. Ролята не е съдбовна, дори е резоньорска, но Жорета подходи интересно и я следиш в кадър – с цигарата, походката, очите, свиренето на Шопен... Героинята й е аналитична, без да е груба. С голяма доза сарказъм. И даде особен привкус на филма.
- Филмът притежава чувство за хумор, което не се случва често в киното ни.
- Стремяхме се да не е плакатен хумор, да не е фарс. По-добре е да е недоизказано. Най-хубавите комедии са, когато на героите се случват все нелепи неща, но те приемат всичко това сериозно. А зрителите се смеят. Моето чувство за хумор е по-странно – когато се изразявам, понякога не си личи, че е шега.
- Много емоционална е музиката на Калин Николов.
- Да! След като прочете сценария, Калин каза: „Това е моята история, но тя е във Варна“. Това ме покърти. А за музиката имахме референции от любим мой композитор – японецът Шигеро Умебаяши, автор на саундтрака за „Настроение за любов“ и „2046“ на Уон Карвай. Концепцията за музиката в нашия филм беше, че всъщност тя е вторият план – да показва това, което героите не изказват и го сдържат, и го сдържат, и го сдържат до края. Тази музика трябваше да изкрещи: „Обичам, да, това е моята любов, но не мога да го направя“. Исках да бъде крешендо, копнежът да излезе още по-ярко за зрителя.
- Какво взе от телевизионния опит за филмовия си дебют?
- Има школа в сериалите – камера, актьори, мизансцен, постановка... Колкото и да са форматирани, обликът им също е резултат от режисьорската работа.
- Как работехте с продуцентите Станислав Дончев и Теодора Стоилова?
- Имахме трудности, тъй като финансирането ни е нискобюджетно. И известни продукционни разногласия, но в творчески план не са ми се бъркали. На тях също не им беше лесно да осъществим филма с този лимитиран бюджет.
- Ти направи ли някакви компромиси?
- Много. Мисля, че в киното винаги има компромиси. Искаше ми се разни неща да бяха по-различни, по-сочни, по-мащабни... В този ред на мисли една-единствена сценка – финалът на момченцето – не влезе във филма. Всичко друго е вътре.
- Тоест, ти виждаше готовия филм, докато снимаше?
- Да. Равносметката е тази. Продуцентите могат само да бъдат доволни. Обикновено 20 минути си заминават.
- Филмът тръгва по екраните на 8 декември с над 50 копия в цялата страна. Как си представяш, че ще бъде приет от публиката?
- Мисля, че топло. Видях реакциите във Варна. Публиката реагира добре. Разчувства се. Филмът действа емоционално, а за мен това е важно.
- Какво ти предстои? Отново телевизия?
- Кандидатствам в НФЦ с проект за прочутото заведение „Кравай“. Сценаристи сме с младите Пламена Велковска и Сабина Иванова.
- Пак 80-те?
- Да, но този път за бунта и любовта на младежите, за „Нова генерация“... Това вече наистина е моето поколение. Да видим дали проектът ще мине. А иначе в БНТ ще снимам детски сериал за футбол - най-вероятно през лятото.
- Препрочиташ ли Бунюел?
- Да, книгата си седи на видно място. И скоро отново гледах „Дневна красавица“ – никак не е остарял. Забележителен, дързък филм. Луис Бунюел!
Разговаря Геновева Димитрова
27 ноември 2017 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”