Български  |  English

Публични врагове

 
Публикуваната тук кореспонденция е част от книгата „Публични врагове” на Бернар-Анри Леви и Мишел Уелбек, която издателство „Факел Експрес” представи тези дни в превод от френски на Александра Велева.
 
Мишел Уелбек
1 март 2008
[…] Преди няколко месеца имах щастието да се озова в Москва с Фредерик Бегбеде (случайно, без предварителни уговорки и по различни поводи). Два пъти се правихме на диджеи в техните нощни клубове, претъпкани с пищните блондинки, които популярните списания рекламират. И двата пъти Фредерик и аз направихме една и съща констатация: младите руснаци обожават „Бийтълс“, реагират мигновено, харесват им веднага (макар и, убеден съм, да не ги познават, защото са открили западната музика едва през осемдесетте години с групи като U2 или Aha). И не само харесват „Бийтълс“, но харесват „Бийтълс“ от първия им период с Ticket To Ride и Love Me Do. Музика, станала вечна благодарение на гения на музикантите, излъчваща ентусиазъм, жизнерадост; музиката на младостта, на ваканциите (музиката на растежа и на нулевата безработица).
Когато се върнах във Франция, заглавията в списанията започнаха да прокарват нова идея: спад на растежа. Смяна на обстановката, естествено.
Най-страшното е, че еколозите са прави. Естествено, нито един човешки проблем няма да може да се разреши без стабилизация на световното население, без стабилизация на енергийната консумация, без разумно управление на невъзобновяемите ресурси, без съобразяване с климатичните опасности.
Всичко това не ми попречи, връщайки се в Западна Европа, да изпитам чувството, че съм се завърнал при мъртъвци. Естествено, че животът в Русия е тежък, дори много тежък, брутален, но там живеят, изпълнени са с онази жизнерадост, която ние вече нямаме. Дощя ми се да съм млад, да съм руснак и да не ми пука за екологията.
Изпитах нужда от идеализъм (знам, че понастоящем това е доста дефицитна стока в Русия). Нужда от епоха, чиито герои са Юрий Гагарин и Бийтълсите, епоха, в която Луи дьо Фюнес разсмива цяла Франция, а Жан Фера пее Арагон.
И отново се замислих за младостта на родителите си.
Съжалявам, че черпя всичките си примери от естрадната музика (но вие сам знаете колко важна беше тя за хората на моята възраст). Ако направим преглед на литературната обстановка, вероятно много бързо бихме стигнали до радикални заключения. Когато една страна е силна и уверена в себе си, тя, без да трепне, приема от своите писатели всякакви дози песимизъм. Франция от петдесетте години понасяше, без да трепне, хора като Камю, Сартр, Йонеско или Бекет. Франция от 2000 година вече трудно понася хора като мене.
Е, да... вече съм поостарял, губя сили, искам да се порадвам, преди да умра. Поради което възнамерявам да се завърна в Русия.
 
Бернар-Анри Леви
12 март 2008
Вие сте депресионист, драги Мишел, аз пък се заемам с ролята на отрезвител.
Защото, за разлика от вас, не изпитвам ни най-малкото, ама наистина ни най-малкото желание да се завърна в Русия.
Харесвах една представа за Русия.
Защитавах и харесвах представата за руската култура, която включваше безразборно през седемдесетте и осемдесетте години Солженицин и Сахаров, славянофилите и европеистите, последователите на Пушкин и на Достоевски, десните и левите дисиденти, както и онези, които, по думите на математика Леонид Плюшч, не са от ничий лагер, а се намират в концентрационния, и в чиято защита се бях обявил, докато баща ми – в епизода, който ви разказах – подписваше (или по-скоро не подписваше, а решаваше да не подписва) споразумения с представителите на отрасъла „Дърводобивна промишленост“ на „Госплан“.
Но онова, в което Русия се превърна, онова, което тя разкри – след падането на комунизма, след неговия крах и пропукването на ледовете, както биха казали планинарите като баща ви, след отприщването на реките – на самата себе си и на света, а именно Путиновата Русия, Русия на войната с Чечения, убийцата на Ана Политковска във входа на дома й, онази страна, която самата Политковска, малко преди да бъде убита, описва в прекрасната си книга „Страдалческа Русия“[1], Русия на расистките шайки, които кръстосват из центъра на Москва, на „неетническите“ руснаци, Русия, която гони китайците от Иркутск и дагестанците от Ростов, Русия, която преследва онези, които нарича „чёрные“, по нашему „мургавите“, Русия, която има нахалството да обяснява на света, че не й трябва демокрация и права на човека, защото има своя демокрация, специална, местна, която няма нищо общо със западните канони и права, Русия, която се отличава с партия като „Нашите“, партия, която не е нищо друго, освен откровено хитлеро-сталинска, Русия, която, между другото, вдъхва нов живот на антисемитските памфлети на Европа от XIX и XX век, Русия, която превръща в бестселър един безумен „Списък на маскиралите се евреи“ с изредени в него редом и най-безразборно Сахаров, Троцки, Дьо Гол, Саркози и Юлия Тимошенко, вдъхновителката на оранжевата революция в Украйна, Русия, която – тъй като говорите за музика – публикува на корицата на едно от най-популярните си списания портрет на певицата Ирина Алегрова с униформа на надзирател в есесовски концентрационен лагер, хванала здраво каишката на огромно овчарско куче, Русия, която, когато не вярва в тези идиотщини, не вярва в нищо, в абсолютно нищо, само в пазарната религия, в консумацията и марковите стоки, тази Русия, на която, когато я посетих за последен път, ми се стори, че са й промили мозъка и културата, тази Русия, за която Ана Политковска, пак тя, казваше, че най-отчайващи са нейната аморфност, пасивност, начинът, по-който приема отсъствието на Кодекс на труда и отвратителното отношение към работниците си, тази Русия, която, освен всичко изброено и освен нощните клубове, където вие с Фредерик сте се забавлявали и танцували, тъне в ужасяваща мизерия, тази Русия, където точно както по времето на комунизма хората са готови да предадат баща и майка, за да се доберат до метла, до леген, до някоя скапана чешма или, както в „Купуването на месинг“ от Брехт, нощем по изоставените строежи от бягащи или озовали се в затвора олигарси – до жалки метални отпадъци; тази Русия, честно казано, не само не ме привлича, но ме отвращава – и не само ме отвращава, но дори ме ужасява, защото виждам в нея възможната съдба на напредналите капиталистически общества – преди, по времето на вашите „Славни години“, тероризираха буржоата, плашейки ги, че брежневският комунизъм не е анархизъм, присъщ на далечни общества, а е нашето бъдеще, да, ама грешахме, не е ставало дума за комунизма, а за посткомунизма, за путинизма, който беше, който може би е опитното поле на нашето бъдеще. […]
 
Мишел Уелбек
16 март 2008
Много се радвам, че сам заговорихте за това, защото аз вероятно нямаше да се осмеля да ви задам директно въпроса: всъщност, драги Бернар-Анри, какво ви кара да сте „ангажиран писател“?
Съдбата е отредила така, че от години, вече двайсет или трийсет, хората идват при мен и ми разказват, без да ги питам, неща, които сигурно не са разказвали на никого, които понякога дори и не са мислили, не са формулирали ясно, преди да ми ги кажат. Именно затова станах писател (или по-точно, написах няколко романа). Нищо друго не ме предразполагаше към подобно нещо – винаги съм предпочитал поезията, винаги съм мразел да разказвам истории. Докато не изпитах, от самото начало (и продължавам да изпитвам), нещо като дълг (думата е странна, но не намирам друга): бях призован да спасявам феномени, да правя възможно най-добрата транскрипция на човешките феномени, които ми се явяваха спонтанно.
Контекстът днес е различен: вие не сте търговски представител в края на кариерата си, когото съм срещнал случайно в някакъв бар с проститутки в Патая, нито пък сте социална работничка, която се опитва да спаси брака си с ешанжизъм[2]. Вие сте напълно способен да транскрибирате човешкия феномен, който сте, без да имате нужда от скриптор, което ме кара да мисля, че сте доловили у мен именно онези характерни черти, които ме накараха да приема и постепенно да усвоя ролята на recorder[3].
Отсъствието на чувството за присмех/насмешка. Ангажираният интелектуалец за мен, надявам се, сте го разбрали, не е смешен. Виждам, мога да си представя евентуалните подсмихвания и хихикания, но лично аз дълбоко в себе си не възприемам ангажирания интелектуалец като нещо смешно, защото дълбоко в себе си възприемам доста малко неща като смешни. Вероятно съм се отдалечил прекалено много от всички видове конкретна социална принадлежност и вероятно, поради същите причини, съм се отдалечил донякъде и от човечеството (но нека не избързваме), за да мога да изпитам присмех/насмешка.
Сигурно сте разбрали също така, че можете да ми се явите като турист, любител на бедствията, без да предизвикате у мен истинско неодобрение (всъщност, тъй като пристигате всеки път отдалече, без да имате реална власт, не сте ли винаги поне малко турист?). Неодобрението е психологическа категория, която рядко използвам. Чувство за добро и зло притежавам, то се появява с учудваща сила, когато го предизвикат (не извинявам никога престъпника, не омаловажавам никога проявата на милосърдие). Но до това чувство прибягвам рядко, бих казал минимално.
И съм щастлив да живея в свят, в който човешкият морал е рядко изложен на изпитания и в който повечето действия са морално неутрални.
Не се безпокойте, ще ви разкажа и за себе си. Ще следвам вашия пример – първо благородните причини, после съмнителните и все по-съмнителните – за да ви обясня защо не съм ангажиран интелектуалец.
(Оставям настрана факта, че изобщо не съм „интелектуалец“, защото съм завършил висше училище по агрономия, тоест технически науки, а не подготвителен клас за някое от Големите училища или Института за политически науки, тъй че това е друг въпрос.)
След като става дума за ангажираност, нека се върнем към Русия, където бях два пъти, през 2000-а и 2007-а. Първият път беше поразителен. По пустите московски булеварди профучаваха джипове със затъмнени стъкла. Ресторантите и кафенетата бяха, с изключение на няколко западняци, празни, по улиците пред входовете младежи си деляха бутилки бира или водка (консумацията в заведенията беше прекалено скъпа за тях). Тук-таме се мяркаха млади жени, облечени като проститутки, останалите бяха неуспели да влязат в крак с модата бабушки.
Днес е почти невъзможно да се придвижиш с кола в Москва, автомобилите са „Нисан Микра“ и „Фолксваген Голф“. Ресторантите и кафенетата са претъпкани с руснаци, които консумират, всеки според възможностите си, младите жени следват модата. Накратко, появила се е средна класа, забелязва се най-вече изчезването на нишите от „ужасяваща мизерия“ и зараждането, странно и почти мистично, на западна средна класа (както сме свикнали да я наричаме).
Тази средна класа гласува масово за Путин, гласува масово и за Медведев, тя смята, че друга възможна алтернатива няма, смята, както и нейните управници, упреците на Запада (за Чечения и други) за недопустима намеса. Няма как да не признаем, че руското правителство е в абсолютен синхрон с населението по тези въпроси.
Освен това, Русия не се е превърнала, няма как да се съглася с вас, в културна пустош. В многобройните книжарници се продава без ограничение продукцията на световната литература. Книгите са с много добро качество на оформлението и печата и най-вече, държа да подчертая, са особено евтини дори и за бюджета на руснака. Накратко, в Русия книгата продължава да бъде продаваема стока – много повече, отколкото в Бразилия, пък дори и в Италия или Испания.
Вярно, Солженицин е считан за дърт православен досадник и затова има право да е разочарован от сегашното развитие на Русия и да смята, че е „предала душата си“; не съм сигурен дали Достоевски би „си паднал“ по нощните барове, макар че... Не съм сигурен дали и аз „си падам“ по нощните барове, но се зарадвах, като видях Фредерик, пък и „пищните блондинки“... какво да ви говоря, познавате променливите в уравнението, достатъчно книги съм написал на тази тема.
По време на втория ми престой в Москва проведох много интересен разговор с един чиновник от Министерството на външните работи (странен живот водят тези хора, прекарват по няколко години на постове в чужбина, към която се привързват временно, и всъщност не пускат никъде дълбоки корени; разговорите с тях са често изключително увлекателни).
Обърнах му внимание, че следвоенна Франция е била считана за неуправляема, IV република, валсът на министрите и т.н., което не е попречило на страната да се развие стремително, и то до такава степен, че периодът на правителствена безотговорност остава в икономически план най-процъфтяващият в нашата история. Той ми отвърна, че Русия на Путин може да бъде обвинявана във всички злини, освен в „правителствена безотговорност“; и че въпреки това се наблюдават същите явления (създаването на средна класа и на консуматорски капитализъм).
Последва няколкосекундно мълчание, след което ми каза: „Всъщност може би всичко това е здравословно, то доказва, че обществото разполага със свои собствени сили и че управленската система като негова надстройка със своите правила и чиновници не е нищо друго, освен паразит“.
След което млъкна и се досети, че самият той е чиновник, и то в Министерството на външните работи; настъпи известен смут, който разсеях с лекота, защото отново знам как да се направя бързо на глупак и да си поискам още водка. Още един пример за склонността на хората да ми казват неща, които не са предвидили; но ние все пак сменихме темата.
Ето, драги Бернар-Анри, първия корен (който считам за благороден) на моята неангажираност – една идеологическа скромност, граничеща с атеизъм. Руснаците нямат със сигурност чувството, че живеятв демокрация, и струва ми се, от това изобщо не им пука и кой съм аз въобще да ги укорявам? От години живея в страна (Франция), в която имам право да гласувам, право, от което не съм се възползвал. Непрекъснато се предприемаха мерки по отношение на здравеопазването, с които бях дълбоко несъгласен. Цитирам безразборно: забрана, тъпа и упорита, на продукти, считани за „дрога“, непрекъснати бъбриви кампании срещу алкохолизма, за използването на презервативи, срещу кокаина, срещу захарните изделия и какво ли не още, абсурдна невъзможност да си купиш без рецепта повечето от най-често използваните лекарства и най-вече, но това само по себе си е достатъчно показателно за всичко останало, менгемето, в което бавно и безмилостно стегнаха само за няколко години пушачите. Всичко това допринесе извънредно много за изолирането ми от света, за превръщането ми в човек, който абсолютно не се счита за гражданин. За съжаление, не преувеличавам – постепенно свикнах да гледам на публичното пространство като на враждебна територия, като на зебра от абсурдни и унизителни забрани, която прекосявам колкото се може по-бързо, придвижвайки се от един частен дом до друг частен дом; територия, на която не съм в никакъв случай добре дошъл, на която няма място за мен и където нищо интересно или приятно не може да ми се случи.
Когато се осведомявах при всеки един от състоялите се един след друг избори, научавах бързо, че всички партии, претендиращи за моя глас, имат еднакво мнение по въпроса за мерките в здравеопазването и че по този въпрос съществува широк консенсус. Какво правех, когато настъпваше моментът да гласувам? Проявявайки добра воля, нещо, което ми се струва ретроспективно напълно безумно, аз се колебаех дълго, понякога с часове, пред различните списъци и програми, колебаех се дълго, като накрая, почти всеки път, се отказвах да гласувам. Отбележете, не съм имал никога чувството, че живея в демокрация; винаги съм имал чувството, че живея в някакъв вид технокрация, без да съм убеден, че това е лошо; може би технократите са мъдри и справедливи, може би няма да е зле да се откажа от алкохола, може би няма да е зле дори да престана да пуша.
Всъщност никак не е справедливо да обвинявам тези порядъчни хора – технократите, получили несъмнено подходящото образование, което им дава право да упражняват трудната професия на законотворци; всички тези мерки в здравеопазването биха били несъмнено одобрени от нашите съграждани със смазващо мнозинство. Оттук следва, че не ми остава нищо друго, освен да смажа себе си и да приема, че живея в свят, в който всеобщата воля „упражнява прекалено голям натиск върху индивидуалните воли“. На практика бих могъл да намеря някоя дупка, за да умра в нея, някое местенце на село, където, усамотен, ще мога да се отдам докрай на пороците си. […]


[1] Douloureuse Russie (фр.), завършена през 2006 г. и за първи път публикувана от „Рандом Хауз“, Лондон, 2007, на български – „Руски дневник“, София, Бард, 2007. – Б. пр.
[2] Ешанжизъм (фр.) – практика на постоянно сменяне на партньорите в сексуалните връзки – Б. Ред.
[3] Регистратор (англ.). – Б. пр.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”