Български  |  English

Не ми забраниха да ходя в Думата. Отидох и какво видях

 

На 7 декември, четвъртък, в Държавната Дума, долната палата на руския парламент, не пускаха руските журналисти. Когато обаче се появих там аз, показах си акредитационната карта и демонстрирах широка американска усмивка, на мен ми разрешиха да вляза.
Това се обяснява с една чудна особеност, която рядко споменават, когато се говори за Русия: кореспондентът на акредитираните американски медии там се ползва с такива привилегии, за каквито колегите му от руските медии могат само да мечтаят.
Държавната Дума може да е учудващо гостоприемна и дружелюбна към гостите си – при положение, че не сте от „Радио Свободна Европа/Радио Свобода” или от „Гласът на Америка”, на които тази седмица влизането беше забранено. Това беше отмъщението на Москва на аналогичните действия, предприети от Вашингтон против руския канал RT и поредното свидетелство за тежкия период в отношенията между САЩ и Русия.
Ако се погледне Думата отвън, тя изглежда като хомогенно събрание на руските националисти, постоянно изпитващи тревога, трибуна, от която руските политици се изказват единодушно срещу онези сили, които, както им изглежда, са провокирали това ново охлаждане – т.е. против русофобския американски истаблишмънт, който се стреми да изолира Москва и да я обвини за поражението на Хилари Клинтън на президентските избори през 2016 година.
В сегашния момент Думата има много причини да негодува. В сряда, 6 декември, депутатите изразяваха своето възмущение във връзка с това, което някои наричат международен заговор, който бил заставил Международния олимпийски комитет да лиши Русия от правото да участва в Зимните Олимпийски игри в Южна Корея. Цялата предишна седмица те се възмущаваха от това как САЩ се отнесоха с телевизионния канал RT, като наричаха това нарушение на международните норми на свобода на печата.
Докато депутатите се готвеха за гласуването, в резултат на което с 413 гласа против 1 те забраниха на кореспондентите на „Радио Свободна Европа” и на „Гласът на Америка” да се появяват в Думата, те по всякакви начини превъзнасяха демократичните добродетели, които Думата притежава, противопоставени на антируския американски Конгрес, на елита и медиите.
До тази седмица оставаше неясно ще попадне ли московското бюро на „Washington Post” в списъка на онези медии, за които ще се отнасят забраните. Името на нашето издание фигурираше като минимум в един „черен списък”, а Министерството на външните работи на Русия продължаваше да пази мълчание, като ни обещаваше „изненади”. Засега Русия е решила да включи в черния списък само ония американски медии, които получават финансиране от Конгреса – „Washington Post” е частно притежание.
И така, аз реших да прекарам известно време в този орган, който, трябва да отбележим, доста рядко попада в центъра на вниманието на чуждестранните репортери. Миналата година прекарах там само два дни, докато работех юнската си статия, посветена на плана за преместване на стотици хиляди жители на Москва. Но това въобще не беше необходимо. Можете да гледате преки предавания на заседанията на Думата на нейния сайт. Тази седмица в стаята за пресата аз бях един от двамата репортери, които отразяваха заседанието за откриването на постсъветската Дума през декември 1993 г. Тогава, в политически смисъл, Думата беше разноцветна, хаотична и непредсказуема. Днес я е обхванал духът на онези тежки времена.
„И САЩ, и Русия в някаква степен се намират под влиянието на т. нар. митове за другия, създадени през последните 20 години”, каза ми зам.-председателят на Думата Пьотр Толстой.
Въпреки че официалната позиция на Думата по отношение на САЩ остава враждебна, когато там се появи американски репортер, тази палата се оказа доста приятно и дружелюбно място.
Всичко започва на вратите на много внушителното здание, където преди се е помещавало съветското министерство на икономическото планиране. Акредитационната карта, която чуждестранните медии получават от Министерството на външните работи на Русия, им дава право на безпрепятствено влизане в двете палати на парламента, както и в други правителствени учреждения, докато руските журналисти трябва да получат отделни акредитации за всяко учреждение.
В четвъртък на руските репортери с пропуски за един ден им беше отказано да влязат – или им разрешаваха, но само ако ги посрещаше депутат. По всяка вероятност, причината беше невероятната популярност на главната тема на заседанието, на което се разискваха „Правните и социални аспекти на устойчивото развитие на селскостопанските територии”. (За пример – депутатът от Комунистическата партия Владимир Кашин каза: „Искам да поясня, че зърното не е нещо абстрактно. То е хляб”.)
Когато влязох в стаята за пресата, няколкото руски репортери започнаха с удоволствие да се шегуват, че към тях се е присъединил „чуждестранен агент”.
Но не само моите руски колеги проявиха сърдечно отношение. През цялата седмица пресслужбата правеше всичко възможно да мога да присъствам на събитията, които ми трябваха, да мога да поговоря с хората, с които искам, да имам добра интернет връзка и да не се страхувам, че някъде могат да ми откажат нещо.
В магазина за сувенири на Думата, където разглеждах ръчно изработени стъклени двуглави орли за по 85 долара, предназначени за украшения на елхата, продавачът ми даваше ценни съвети как да ги опаковам, за да ги донеса цели вкъщи. Служителката в магазинчето за хранителни продукти в Думата вежливо се разсмя, когато отбелязах, че синьото сирене, което се продаваше там, поразително прилича на сирене от Германия и следователно подлежи на санкции за внос от Европейския съюз. Депутатите могат да купуват без ред в кафето, където се предлага вкусна и здрава храна на силно субсидирани цени, опашката обаче ми позволи да я прередя.
Единствената молба, която слушах не само в Думата, а и от всички руски служители, с които успях да говоря през последните 400 дни, беше да пиша обективно.
Но как да пиша обективно, без да споменавам бедственото положение със свободата на печата и политическите свободи в Русия, без да споменавам това, че много и често много странни ограничения, засягащи гражданските права, започват своето битие, превръщайки се в закони именно тук, в Думата?
Решението да се декриминализира домашното насилие, да се забрани „пропагандата на хомосексуализма”; законите, пречещи на работата на правозащитните организации, забраняващи богохулството в театъра, дантеленото женско бельо – всички тези закони са одобрени от Думата.
Попитах Толстой как да пиша за всичко това и да оставам обективен. Той не ми даде надежда.
„Едва ли днес може да се очаква адекватност или обективност, тъй като между нас съществува взаимно недоверие и ние се опитваме да прехвърлим отговорността за проблема на другата страна”, каза той.
То отбеляза също, че въпреки че Конгресът е лишил RT от акредитация, Думата е лишила от достъп само „Радио Свободна Европа” и „Гласът на Америка”. По думите на Толстой, ако Конгресът промени позицията си, Думата ще върне акредитацията на тези медии.
И кой ще победи в тази битка на характерите между американските и руските законодатели?
Толстой взе айфона си и дистанционното на телевизора и се опита да черпи от описателните способности на своя пра-прадядо Лев, като направи аналогия, която ми се стори едновременно непонятна и много подходяща.
„То е като да сравняваме това дистанционно с айфона – каза той. – Този телефон е много по-сложен и съвършен, за разработката му са отишли 300 години. А за разработката на дистанционното – 30. Но ако ги ударите едно с друго, от тях ще остане цяло онова, което е по-твърдо и по-глупаво.”
 
The Washington Post, 9 декември 2017
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”