Български  |  English

За мълчанието на поетите

 
Разговор с д-р Марчин Яворски по повод стихосбирката „Ножчето на професора” от Тадеуш Ружевич, превод от полски Вера Деянова (издателство за поезия “ДА”, 2017)
 
Марин Бодаков: Голямата ни поетеса и дисидентка Невена Стефанова има стихотворение, посветено „на полския поет Т.Р”, в което разказва за разговора им за „поезията, нашата съдба”: „Непрестанен дъжд валя тогава./ В кишав сив, безличен ден те срещнах/ и проклинах себе си и нея:/ - Ний сме шутовете на света/ с нашето саморазкриване... /Барабани сме и венценосци сме/ на глупостта! –/ казвах аз и плачех под дъжда.// - Но поне към себе си/ бъди по-милостива!/ Тя може и да не ечи, а да звучи/ подобно разговора помежду ни!” Такова ли е поетическото кредо на Тадеуш Ружевич – поезията да звучи като разговор, а не като скандиране?
Марчин Яворски: Със сигурност това твърдение не се отнася за цялостното творчество на Ружевич, защото той пишеше най-разнообразно. За него много важно беше да пародира, да стилизира... В това отношение се позоваваше на своите предшественици поети. Особено важен за него беше Мицкевич.
Марин Бодаков: И Норвид.
Марчин Яворски: Да, и Норвид, който присъства, директно или със скрити цитати, в „Ножчето на професора“. От друга страна, за Ружевич много важен беше и езикът на масовата култура. В самото начало на своето творчество той следва, макар и за кратко, едно интимно литературно направление, но всъщност не обичаше да изповядва най-личните си преживявания. Ако се обърнем към „Ножчето на професора“, ще се убедим, че нишката на интимността и приятелството е засягана изключително рядко от Ружевич. От 60-те години насам той е автор на дълги поеми - многогласни, в най-разнородна стилистика... Докато в „Ножчето на професора“, произведение от края на творческия му път, е едногласен и много личен. В тази поема той се обръща към една приятелска, а и поколенческа общност. Бихме могли да си представим като участници в разговора, който е същността на тази поема, интелектуално близки на Ружевич хора, като художника Йежи Новошелски или оригиналния литературовед и ерудит Ришард Пшибилски. Понякога трябва много внимателно да се вчитаме в текстовете на Ружевич, за да открием изповедната нишка.
Марин Бодаков: А от какво го предпазва тази много внимателно спазвана дистанция? За мен важен е и въпросът, че той избира да живее във Вроцлав, а не във Варшава - в крайна сметка, безспорният център на масовата култура.
Марчин Яворски: Не само на масовата култура, но и център на официозния литературен живот. За Ружевич от самото начало е важен въпросът какво може да направи поетът след Втората световна война. Как изобщо да реагира? Чрез езика си? Чрез позицията си? На второ място, романтичната традиция в Полша е много силна, а тя определя и мястото, и изказа на поета. Да си припомним как стои във френската литература образът на поета – той е самотният творец, отхвърлен от буржоазията и еснафството. Ружевич обаче съзнателно остава и се вкоренява в провинцията. Просто избира изолацията. Той, например, създава концепцията за поета аноним, който говори не от името на установения авторитет и известността. А от името на възрастния господин, на пенсионера, който си седи встрани - един леко гротесков образ. Това беше Ружевичовата ирония към ролята на твореца като авторитет и знаменитост. А от друга страна, за него най-важна беше работата в езика и чрез езика. Ружевич смяташе, че не може да си позволи директно да описва живота си. Никакъв дневник! Никаква автобиография! Казваше: „Създавам стихове, вместо автобиография“. А когато изобщо се реши на автобиографична изповед, това беше в много късните му години - в поемата „Майка ми си отива“, която бе удостоена с наградата „Нике”. В нея са включени стихове, фрагменти от дневник, спомени.
Марин Бодаков: Дали въпросната хладна дистанция е поводът Вислава Шимборска да каже: „Ние всички бяхме повлияни от Ружевич, но малцина от нас си го признават“?
Марчин Яворски: Не забравяйте, че Ружевич създаде нов вид версификация, нов стихотворен език. Неговата система, т. нар. четвърти версификационен размер в полската поезия, се опира на Юлиян Пшибош и на Юзеф Чехович, представители на предвоенния авангард. Същевременно Ружевич само изглежда лесен за подражание, но подражанието е почти невъзможно. Шимборска използва само някои елементи от стила на Ружевич. По същия начин процедира и Збигнев Херберт. Чеслав Милош никога не е писал в стила на Ружевич. Поетите от Новата вълна също се учат от Ружевич: започват от авангарда, след това избират по-класически, по-номинативен език. През втората половина на ХХ век в полската лирика имаше два полюса – Ружевич и Милош. Между тях се разиграваше разпределянето на поетиките и развитието на моделите, подражателството на единия или откъсването от другия. Това се вижда много добре, например, при Збигнев Херберт. Структурата на стиха е ружевичовска, но героят Пан Когито е по-близък до Милош.
Марин Бодаков: Какво обаче се случва днес с наследството на Ружевич, как младите поети го възприемат? И изобщо, какво е отношението на младите към литературното минало?
Марчин Яворски: Според една смешка, Ружевич бил казал, че в неговата поетическа школа всички се шляят, а най-много се шляе учителят. Става въпрос за това, че Ружевич много често преобръща стила си, сменя поетиката си, променя и мисленето си върху поезията - какво е поетът, какво трябва да прави, как да се отнася… И затова не е възможно Ружевич да бъде следван.
Марин Бодаков: А каква е политическата перспектива на стихотворенията на Ружевич?
Марчин Яворски: Политиката съпровожда Ружевич от самото начало на неговото творчество. Както мнозина други автори, и той се ангажира с появяващата се нова държава - Полската народна република. Знаете, Милош става дипломат - толкова са му вярвали, че го изпращат в Ню Йорк. Шимборска също подкрепя властта. В Полша винаги е била жива лявата интелектуална традиция. Цялото авангардно движение преди войната е било ляво, което не означава, че неговите представители подкрепят източния съветски комунизъм. И ако се върнем на Ружевич, той също има своя соцреалистически епизод, но по-късно е препубликувал тези стихове - не се е срамувал от тях, за разлика от Шимборска. Той просто ги приема като етап от своята биография. В по-късното му творчество това ангажиране отстъпва и притихва. Особена е темата за мълчанието у Ружевич… Прекрасната му пиеса „Капан“, посветена на Кафка, поставя много сложни въпроси за твореца. Ружевич смята, че далеч не може еднозначно да се реши въпросът трябва ли творецът да се ангажира с политиката или не. Това е свързано и с творческата криза на Ружевич през 70-те и 80-те години – време на разрастване на опозиционно ангажираната литература. Станислав Баранчак, Ришард Криницки и Збигнев Херберт се борят със системата и с политически жестове. И тогава именно е замлъкването на Ружевич. Той не намира, че може да направи нещо съществено в това отношение. Едва в началото на 90-те години се появява томчето му „Барелеф“, което е направо шедьовър. Една от тези книги, които отварят полската литература след 1989 г. Но тази книга е абсолютно елегична. В нея Ружевич показва защо е мълчал. Тя е и неговото отдалечаване от някои приятели, от някои теми и прочее. А след нея се появяват два много важни тома под заглавието „Винаги фрагмент“, които представляват широко разбирана критика на ширещата се масова култура, на политиката в новата Полша след 1989 г. Това негово поведение не може да бъде отнесено към някаква партийна идеология или политически избор. Това е критична литература в най-добрия смисъл на думата, защото ни прави чувствителни към езика на политиката и на рекламата, тя ни казва: „Внимавайте“. Ружевич никога не се е обявявал за една определена партийна кауза… Но не бих се поколебал да го нарека ангажиран поет. Това е следствие на този етичен заряд в неговата поезия, последователно един и същ.
Марин Бодаков: Ако се върнем към „Ножчето на професора“, за мен интригуващо беше, че, за разлика от всички останали негови стихосбирки, в които няма нито една бележка, поясняваща текстовете, тук преводачката Вера Деянова е написала цяла страница с бележки.
Марчин Яворски: Често се казва, че стилът на Ружевич е много прост. А това е само привидно. Защото вътре има много стилизации, скрити цитати. Бележките са безспорно необходими.
Марин Бодаков: А какво ново ни казва Ружевич за Холокоста в тази книга?
Марчин Яворски: Трябва да погледнем Ружевич в широкия контекст на разказите за Холокоста - не само на тези, които са го преживели, но и на техните деца и внуци. В последно време се появиха много нови формати и дори комикси… Търси се нов изказ за Холокоста. Ружевич не за първи път говори за Холокоста. Той не е бил в лагер. Бил е обаче свидетел как са били изгонени евреите от неговия град. Но непосредствено самият той не е свързан с Холокоста. Дори много известното му стихотворение „Плитчица“ е по-скоро инспирирано от спомени за Холокоста. Много важно е да се подчертае, че за Ружевич Холокостът не е нещо, което не подлежи на повторение. Затова в „Ножчето на професора“ Холокостът е погледнат през призмата на всекидневната, банална, обикновена практика. Това е новото при Ружевич. Тази поема е за паметта, акцентът в нея е върху емпатията: ти се отъждествяваш с този, който отива на смърт, каквато е сценката с момичето във влака. Силата на този текст на Ружевич е в неговата деликатност. Той не ни стряска и не взривява въображението с вагони, трупове, с гледки на унищожението. Тук имаме само една закуска с приятел, оцелял от това изпитание. А на места в поемата срещаме направо аркадийски образи… Тази лекота, тази деликатност е в противовес с това, което постоянно слушаме за Холокоста. А нито е по-слабо, нито е по-малко убедително това лирическо напомняне за унищожението на евреите.
Марин Бодаков: Познавахте ли Ружевич? Какво бихте го попитали днес?
Марчин Яворски: Бях много по-млад. Той не се съгласи на официален разговор, изобщо не обичаше интервюта. Но по приятелски сме разговаряли. Помня го като отворен, открит, много любопитен… Винаги с нов вестник… Ружевич позволи да му направят цяла серия снимки на едно сметище, където играе ролята на сметосъбирач. Демитологизираше по всички начини образа на поставен на пиедестал творец. Хич не обичаше да се четат стиховете му от актьори - смяташе, че му ги убиват. Днес бих искал да отида на разходка с Ружевич. Ще уважа неговото мълчание. Чета го от много дълго време, от последните години в гимназията. Бързо забелязах и това усещане ме съпровожда непрекъснато, че ружевичовското мълчание е много съществено. Винаги трябва да се гледа всяка отделна дума, тя е изразителна сама по себе си. Но също би ми се искало да чуя някакъв анекдот или виц от Ружевич. С нечувано чувство за хумор беше този човек. Така че, най-напред бих помълчал, а после бих искал да се посмея с Ружевич.
Марин Бодаков: Аз бих го попитал защо един поет пише стихотворение за поезията?
Вера Деянова: В документалния филм „Поречието Ружевич” е включен фрагмент от словото на поета при получаване на наградата на Стружките поетични срещи. Там той казва: „На традиционния въпрос, задаван ми от журналистите: „защо пишете?”, обикновено давам отговори, каквито и моите колеги – за да разбера себе си, за да не бъда сам, да си осигуря безсмъртие… Но по-важен е отговорът на въпроса: защо не пиша? Както и мълчанието на поетите.“
Марчин Яворски: От нашите класици на ХХ век Ружевич е за мен най-значимият.
Превод от полски Вера Деянова
18 май 2017
 
Д-р Марчин Яворски е автор на книгата „Реверсите на модерността. Класицизмът и романтизмът в поезията и следвоенната критика” (2009) и на десетки статии, посветени на полската поезия от XX и XXI век. Асистент в Института за поетика и литературна критика на Университета „Адам Мицкевич“ в Познан; един от редакторите на „Poznańskie Studia Polonistyczne. Seria literacka”. Работи с Центъра за култура „Замък”; куратор на Фестивала на фабулата и секретар на Познанската литературна награда.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”