Български  |  English

Тоска – един дългоочакван гастрол

 

Александрина Пендачанска изпълни една от мечтите на живота си и дебютира като Тоска. В разговора ни, публикуван наскоро във вестник „Култура”, каза, че тя е сред ролите, заради които е станала певица. Естествено е артист като нея да знае всичко за произведението и за ролята. Да познава еталонни изпълнения и да се стреми да избяга от тях, за да създаде своя прочит на образа. Прави го, рискувайки да бъде критикувана за това, че нейната Тоска е повече жена с недостатъци, с наивитет, доверчивост, спонтанност, емоционална невъздържаност, ревнива импулсивност, която води до прибързаност с фатални последици. Повече жена, отколкото примадона! Но примадоната Тоска действително е точно такава жена. Музикалният и словесен текст е категоричен в това отношение. И Пендачанска показа всичко това, че и още... Тя гради образа последователно, с богата и обилна до изтощение смяна на настроенията, заложена най-вече в пеенето й, в музицирането, което, веднага ще кажа, бе изключително. Прозряла е същността на своята героиня с цялото богатство на емоционални състояния, които пресъздава не само с играта си, но и с богатото на нюанси вокално представяне. При това е абсолютно вярна – и на веризмо-стила, и на музикалния текст. Разчела го е до най-дребния детайл и го е окрупнила, за да стигне до крайния предел на любовната трагика. Гласът й е красив, с необходимата плътност, с обем, способен на въздействащ драматизъм. Но нейният драматизъм е културен, многофасетен, обагрен, преливащ от състояния, които тя вае с гласа си прекрасно. Пендачанска рисува състоянията на Тоска през тембъра, през емисията, през динамиките, през различното разпределяне и емоционално натоварване на фразата – любов, религиозно смирение, съмнения, ревнива ярост, нежност, мечтателност, омраза, страх, погнуса, крайна решителност, родена от безизходица. Как различна бе в двата дуета в първо действие – с Каварадоси и със Скарпия! Във второ действие постигна пределен трагизъм и реално веристично внушение в различните фази от диалозите със Скарпия, както и в контрапунктиращото състояние на чувството към Каварадоси. Изпя молитвата в градация – от промълвеното начално „Vissi d’arte” до безутешен финал – без самоцелни вокални ефекти... Безкрайно интересно ми бе вокалното и актьорското й поведение в трето действие, в което клокочеха противоположни чувства – на боязлива, не докрай изпитана радост, на страх, на надежда... Бе различна, но и достоверна!
Но като във всеки театър, и в операта човек има нужда от благоприятна среда. Очаквах да чуя наистина изключителен Каварадоси, както го определяха рекламните анонси. Но Камен Чанев е променил маниера си на пеене – пее силово, с напрежение. Няма ги ония негови красиви тихи динамики във високите тонове, няма го редкият лиризъм. Ефектният му глас върви в плакатна монотонност, лишен от прелестната си изразност – равно, силно... и това много, много се харесва на софийските оперни „специалисти”, които все още измерват гласовата емисия на сила и килограм. Започна по този начин от Recondita Armonia – такава любовна песен, изписана от автора предимно в динамика пиано. Точно тази динамика не се чу в иначе твърде равната като чувствителност на вокала емисия. Краят на арията ми припомни как преди години Нийл Шикоф във Виенската опера (със Сейджи Озава на пулта) в тази ария, на която Пучини съвсем точно е определил колко трябва да трае финалът (една осмина нота), правеше корони на трите последни ноти – за да се чуе колко дълго може да издържи върху нотата, което намирам за извънредно старомодно и безвкусно. И при Чанев подобният финал говори не за любовен копнеж, а за стремеж да се покаже някаква издръжливост, която няма нищо общо с музиката. В дуета си с Тоска, пак в първо действие, Чанев единствено на фразата Mia sirena склони да премине в атмосферата на любовното обяснение с изпипана легато-фраза. Това, за съжаление, бе кратък миг, след който отново гласът се извиси, без да обръща внимание на музиката, да не говорим за вслушване в нюансираното вокално поведение на Пендачанска. В този смисъл, двамата бяха твърде различни, което се отрази на тяхната взаимност. В героичното за Каварадоси второ действие изявата на Чанев бе по-подходяща, доколкото там състоянията на героя му допускаха подобна вокална естетика. Може би все пак най-гъвкав и артистично убедителен бе във финалното действие, въпреки че в арията си певецът пак бе равен динамически, емисията - еднообразна, единствено целяща да покаже глас с едно издуване във финала - tanto la vita. Известна компенсация на изразността имаше в O dolci mani, но тук пък не достигаше легатото във фразата, която вървеше повече насечена, във вертикал, отколкото в една изваяна линия, с посока...Нещо, което при Пендачанска се получава естествено, от само себе си.
По подобен начин се изяви и партньорството на Бисер Георгиев (Скарпия). Слушала съм го по-рано с много добро покритие на тази партия. Но тук той завършваше почти всяко изречение с издуване нагоре на вокала с „опашка” на фразата. Дуетът между Скарпия и Тоска в първо действие дава възможност за много повече вокален театър, от което се възползва само Пендачанска – Георгиев някак остана твърде равнодушен към тази възможност. Както и към възможността да пресъздаде нюансирано, степенувано, витиевато коварството на своя герой. Тук става дума за изразни и динамически възможности на гласа. И в Те Деум-а тази дразнеща особеност на фразирането му се засили и беляза всяка фраза... Във второ действие рядко му се удаваше нещо друго, освен да бъде брутален, докато там има възможности за интересни смени на гласовата бленда в различните епизоди.
Не знам колко е бил репетиционният период за влизане в спектакъла и за възстановяването му (от март не е игран на сцената на операта), но той протичаше твърде неравно. Диригентът Григор Паликаров постигна свои музикални острови в творбата, стремеше се да партнира подобаващо на вокалния и музикалния маниер на Пендачанска. Но в много случаи „изпускаше” оркестъра – драстично бе положението в първо действие при появата на Скарпия, когато паниката в действащите лица някак декласира и музиката, и нотния текст. Получи се твърде фарсово. Впрочем, и Петър Бучков като Анджелоти, и Илия Илиев като клисаря на места не бяха стриктни дори по отношение на елементарния солфеж. Всички тези „дребни гафове” във фактурата се събират и се отразяват много на общия звук, на чистотата на стила, на музикалния разкош в един очакван гастрол. И, което е най-важно – на красотата и трагизма в музикалната драма.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”