Честито! , брой 43 (2923), 15 декември 2017" /> Култура :: Юбилеи :: Милчо Левиев на 80
Български  |  English

Милчо Левиев на 80

Защо джазът обича Бах?

  
На 10.04.1968 г. Радой Ралин пусна в обществен оборот следното двустишие:
Вече в света промените
предизвикват ги само джазмените.
Без да е напълно наясно с музикалното изкуство, поетът сатирик бе надарен с невероятен усет за духа на своето време. Като свръхчувствителен радар, той своевременно улавяше и най-финия полъх в европейския културен климат, особено ако е белязан със знака на свободомислието (Свободата, Санчо!). Той нямаше как да знае, че през шестото десетилетие на ХХ век в джаза се нарояват поне толкова негови направления, колкото в целия предхождащ период от възникването му до момента. Но усещаше промените като най-доброто доказателство за динамиката на творческите процеси. С интуиция, остра като върха на сабя дамаскиня, Радой Ралин фиксира един нов факт. През 1965 г. дори му беше измислил институция – „Ателие фокус” (литературно-музикално кабаре), – изпреварила с много ленивото ориенталско битие у нас. От този проект се реализира само квартетът „Джаз фокус’65”.
 
Милчо Левиев беше близък приятел на Радой и, за разлика от него, напълно осмислено разбираше какво е значението на джаза за съвременното изкуство и култура. Макар и със силно ограничен достъп до актуалната информация, той в общи линии познаваше новите тенденции (поклон пред заслугите на Уилис Кановър и предаването му Time for Jazz по V.O.A., редовно заглушавано у нас). Нещо повече – вече бе положил темела на своето комплексно присъствие в джаза като композитор, аранжор, диригент, лидер, пианист. И беше доказал на все още недоверчивите си по-стари колеги творческата същност на тази музика. Милчо Левиев бе сложил и началото на организирания джазов живот в София. Още се помни джем сешъна в Българската държавна консерватория (1965 г.); от кратко просъществувалия джаз клуб (открит на 29.03.1967) още има живи участници; концертите (15.06.1966 и 04.1967) и „Джаз панорамата” в зала „България” (04. и 11.06.1967) продължават да бъдат пъртината в сценичния живот на следвоенния джаз в столицата.
Вероятно някъде по това време неговото остроумие ражда и определението за България като за „страната на неограничените невъзможности”. Въпреки правдивостта на горчивия каламбур, Милчо Левиев успява да стигне и до международния подиум, бързо насищан с все повече европейски артисти. Първоначално това става в Мюнхен (1965 г.), където той дирижира сборен биг бенд, изпълнил неговите пиеси „Студия” и „Блус в 9”. А на първия конкурс в Монтрьо (16-18.06.1967) с квартета „Джаз фокус’65” печели наградите на критиката и публиката. За голяма част от участвалите в това състезание 12 радиосъстава, ползваната стилистика е своеобразен реверанс към американския джаз. Те гледат назад към ранните направления в това музикално изкуство (диксиленд, суинг). Докато в творческите си нагласи Милчо Левиев и неговите колеги вече гледат напред. С новаторски устрем те са изпреварили повечето от своите западноевропейски конкуренти.
Това участие открива пред Милчо Левиев и оглавявания от него квартет широки пътища в света на джаза – европейския. До световния така и не му позволяват да стигне, независимо от сериозните проекти и примамливите предложения. Най-напред съставът се появява на джаз фестивала в Прага (1967), а сетне и в Нюрнберг, ФРГ. И докато „Джаз фокус’65” множи своите концертни, звукозаписни и телевизионни реализации у нас и зад граница, Комитетът за държавна сигурност трупа страница след страница в досието на артиста. През 1970 г. се стига и до вече добре отработената тактика – отказ на задграничен паспорт за басиста Теодоси Стойков. Което проваля ангажимента. Милчо Левиев все пак пристига във ФРГ и „забравя” да се върне. След близо половин година пристига поканата на Дон Елис за пианист в неговия биг бенд и българинът приема предизвикателството. Въображението на „цивилните музиковеди” дори не се докосва до допускането, че може да се бяга не от нещо, а към нещо. В конкретния случая това е желанието за споделяне на едни и същи новаторски идеи, родени почти едновременно в люлката на джаза и изолирания югоизточен ъгъл на Европа. Плюс стремежа към най-високите стандарти в това музикално изкуство, несъмнено задавани в САЩ.
Неотдавна един от участниците във филма Silent Movie ме попита какво все пак е направил Милчо Левиев в САЩ. В интонациите на въпроса долових както искрено любопитство, така и трудно скриван скептицизъм. Съотношението помежду им вероятно бе изравнено. Наложи се в най-популярна форма да му обясня, че търсенията на Дон Елис и Милчо Левиев в областта на метроритмиката атакуват трайно установения канон и откриват съвсем нови хоризонти пред джаза. Добавих му и това, че американският тромпетист и бенд лидер черпи своето вдъхновение от индийската музика, изучавана от него две или три години при индуса Харихар Рао, близък приятел и съдружник в културните програми на легендарния Рави Шанкар. Чрез това общуване той открива за себе си и започва да използва индийските тали (tala, taal или tal), т.е. онези цикли от двувременни или тривременни групи, които дават възможност за осмислено редуване на двата основни размера. Допълнително се интересува и от музиката на турчина Ариф Марден. Докато в България Милчо Левиев е със скъсен хоризонт за общуване и черпи инвенция единствено от националния фолклор и различни негови обработки в произведенията на наши композитори. Две десетилетия по-късно в специалните предавания за Милчо Левиев и неговата музика (четири на брой по V.O.A.), Уилис Кановър казва следното: Направеното от Дон Елис не е толкова вид музика, колкото път в музиката. В най-голяма степен същото се отнася и за Милчо Левиев, който само три години след присъединяването си към Дон Елис биг бенд (1973) вече записва и първата си изцяло авторска пиеса Sladka pitka („Полегнала е Тодора”). Тя звучи в албума Soaring.
Точно първото от общо четирите предавания на Уилис Кановър (2-3.03.1983), посветено на българския джазмен, ни подсеща за един друг източник на вдъхновение, който заема солидно място в творчеството на Милчо Левиев. Въпросното предаване се открива с Air On A Blue String, базирана върху Ария от оркестровата Трета сюита на Йохан Себастиан Бах. Тя е включена в първия самостоятелен албум на артиста Piano Lesson (1977). Подчертаният пиетет към Бах и бароковата музика оставя знаците си в цялото по-ранно и по-сетнешно творчество на артиста. Хронологически влиянията се загатват още в студентските му композиции „Вариации върху тема от Корели” (1956), „Малка стара музика” (1959) и др. Но като трансформации в джаза се появяват през 1962 г. („Студия”). Малко по-късен пример се проследява в „Концерт за джаз комбо и струнни” (1965), част от който – „Бранденбургски фрагмент” и „Пасакалия” – прозвучава на премиерния концерт на новосъздадения оркестър „София” (1965), дирижиран от Емил Георгиев. През 1968 г. той отново черпи инвенция от Бах, интерпретирайки неговата Бадинерия от Сюитата в си минор. Същото прави и в САЩ – през 1980 г. в албума What’s New откриваме неговата пиеса J.B.Fugue. Примерите са много повече.
Създаваните от Й.С.Бах произведения представляват своеобразна верига от свързани помежду си мотиви, които се развиват, разработват и изследват до изчерпване. В специализираната литература този похват е известен като аргументирана (недраматична) техника, същината на която се съдържа във вариантното третиране на някакъв предмет или тема. Контрапунктът е другата опора, върху която стъпва музиката на Йохан Себастиан Бах. Използваните от него принципи са присъщи и на съвременния джаз, свързан в голяма степен с линеарността. Още през 1954 г. Ленард Бърнстейн забелязва това и му обръща внимание в своите знаменити беседи Omnibus. Именно затова джазмените боготворят Бах. За тях той се явява велик образец за непрекъснато разгръщане на мелодията и това е естествено, защото Бах и джазовите музиканти чувстват линеарно, тоест, хоризонтално. Като отлично подготвен академичен музикант, Милчо Левиев също е наясно с това и казва: Арията на Бах е не само върховно постижение на човешкия дух, това може би е най-хубавата музика, написана някога. Можеш да я изсвириш на туба или ксилофон. Можеш да я изсвириш като танго или самба – духът си остава същият... Сигурен съм, че Бах и неговите съвременници също са били „джазмени”. Те също са импровизирали около определена басова фигура, понякога хубаво, понякога не съвсем.
Заострям вниманието върху влиянието на бароковата музика, в частност тази на Бах, върху джазовото творчество на Милчо Левиев. Тази необходимост произтича от устойчивостта на легендите, нароили се около пребиваването на артиста в САЩ. А сред тях най-нелепо звучи „аргументът”, че той е научил американците да играят хоро. Цялата тази лаишка наивност е разливана по високите етажи на тоталитарната власт с най-добри намерения. Но пък, както гласи популярната поговорка, пътят към ада е застлан с добри намерения.
70-те години на ХХ век са периодът, през който Милчо Левиев навлиза в творческата среда на САЩ и постепенно, но категорично налага своя талант. Лично аз се видях принуден да задоволя любопитството на въпросния филмов артист от Silent Movie с по-достъпни за възприятията му факти. Споменах третата The Encyclopedia of Jazz in the Seventies (1976) на знаменития Ленард Федър, в която за първи път се включва името на българин – Милчо Левиев. Добавих му и обзора на същия критик в списание Contemporary Keyboard (1979), озаглавен Piano Giants of Jazz/Jazz piano in The ’70s. В него Милчо Левиев също е отбелязан с добри думи. През 80-те години той се появява в още няколко справочно енциклопедични издания – People in Jazz – keyboard improvisers of 19th & 20th centuries (1984), Who’s Who in Society (1986), английския тритомник The New Grove Dictonary of Jazz (1989), та дори и в руската джаз енциклопедия на Владимир Фейртаг (2000 и 2008). Имената на големите американски джазмени, с които Милчо Левиев е работил, са твърде много за изреждане. Ето защо на въпросния филмов актьор споменах само онези сред тях, с които е свирил по-продължително време – Били Кобъм, Арт Пепър. Плюс аранжиментите и участията му в записи на вокалната група „Манхатън трансфер” (1981) и Ал Жеро (1981).
Особено важен етап е работата му със създадения от него квартет Free Flight (с ко-лидер Джеймс Уокър). В него българинът за първи път е лидер със свои собствени виждания и репертоарна политика. Точно той изгражда цялостния художествен модел на състава, обрамчва го и определя естетическата линия, белязана от интеграцията между класическата музика и джаза. Тоест, двете страни на собственото му дарование и двата жалона на пътя му в изкуството. Популярността на квартета бързо нараства и така на бял свят се появяват албумите Free Flight: Jim Walker & Milcho Leviev (1981) и Free Flight – Jazz/Classical Union (1982). По-голямата част от записания репертоар са авторски пиеси на българина или негови аранжименти. Бадинериятана Бах присъства отново, но като материал за претворяване в джаза Милчо Левиев вече ползва (както и в България с Моцарт) музика на големите класици и романтици в това изкуство. Хоризонтът се разширява, което дава основание на Ленард Федър да напише във вестник Los Angeles Times следното: „Фри флайт” представя финалното разрушаване на бариерата, която бавно се повдигаше през последните 25 години... Тази констатация би могла да се разшири и в културологичен план, за да потвърди думите на Цветан Тодоров, че всяка епоха изисква собствен прочит на класиката. В музиката този прочит неизменно се обогатява от влиянието на налагащите се новости и изпълнителски техники, влияе се от интонационната среда.
За съжаление, всичките тези активи на Милчо Левиев останаха публично неизвестни в България. Дори „размразяването” през 1980 и 1981 г., довело до завръщането му на родната сцена (благодарение на Людмила Живкова), не помогна с нищо за по-цялостно запознаване с творчеството му. А той беше коректен към държавата и дори тогава, когато е правил по-остри изказвания, те са съдържали само истината и нищо друго, освен истината. Нещо повече – звукозаписния албум с неговата „Музика за биг бенд и симфоничен оркестър”, премиерно изсвирена 15 години след написването й, Милчо Левиев посвещава на 1300-годишнината от създаването на българската държава. На пазара тя отсъстваше!
После за пореден път се задава командата „мирно!” (спомнете си отново Радой Ралин и неговото тристишие „Фелдфебел командва ни безспирно / Свободно! Мирно! / Свободно! Мирно!”) и до рухването на Берлинската стена името на артиста за втори път изчезва от херметически затвореното ни културно пространство.
След това нещата си дойдоха на истинските места. Но и до днес музиката на Милчо Левиев, създавана и разпространявана в Америка, Азия и Европа, остава обществено недостъпна. Независимо от това, че в мрежата тя изобилства и обхваща всички периоди на неговото творчество.

Владимир Гаджев



1 - 15.12.2017 09:33

Милчо Левиев на 80
От: Rossitza Sardjeva
Бях на честването на Милчо Левиев в зала "България" и останах изненадан, че имаше доста свободни (незаети) места????
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”