плащането в брой?" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Трябва ли да премахнем <br>плащането в брой?
Български  |  English

Трябва ли да премахнем
плащането в брой?

 

В последно време икономисти и политици правят предложения за премахване на парите в брой или за ограничаване на тяхното използване. Аргументите, които посочват, са три. Първо, парите в брой са скъпа, неефективна и остаряла форма на разплащане. Второ, те улесняват извършването на криминални деяния, пране на пари и укриване на данъци. И трето, последно: в сферата на паричната политика те ограничават възможността за намаляване на номиналните лихвени проценти в негативната територия, а това пречи в борбата срещу рецесията и дефлацията.
В този текст ще разгледаме трите аргумента и ще представим на вниманието ви и известен брой контрааргументи.
Парите в брой са все още предпочитаният начин на плащане, използван от много хора в различни страни. Той е бърз, удобен за използване и улеснява проследяването на разходите - все предимства, важни както за младите, така и за възрастните, а също така и за хората, които са с ниско образование или с ограничени доходи.
Плащането в кеш запазва личния живот, анонимността му, когато се влиза във взаимодействие с държавата или с партньори по сделки, нещо, което е особено ценно в страни, в които се нарушават правата на човека.
Парите в брой не позволяват на централните банки да начисляват прекалено ниски лихви, които изяждат спестяванията, водят до неправилно разпределяне на ресурсите и до балон при цените на активите. И накрая, при плащането в кеш държавата, а не толкова частните компании, предоставящи платежни услуги, се ползва от сеньоража (приходът, получаван от разликата между себестойността от печатането на парите и техния номинал – бел. пр.).
Разходите и рисковете при използването на системите за плащане – в кеш или не, трябва да бъдат много по-внимателно оценени, отколкото досега. Те имат различно влияние върху хората в зависимост от положението им в обществото и генерират значителни икономически и неикономически външни ефекти. Ролята на паричните средства, с които се плаща в брой, трябва да се разгледа отвъд тясната рамка на икономическата теория: причината е, че те са анонимен и „непроследим” вариант на плащане. Някои ги смятат за инструмент в услуга на престъпността, а други – за стълб, на който се крепи индивидуалната свобода. Разходи или ефективност – дали изборът трябва да е в ръцете на пазара?
Използването на пари в брой представлява значителен разход и за централните банки, които печатат парите; за търговските банки, които ги разпределят; за търговците (на които им трябва време за обработка, а и имат разходи по сигурността), за потребителите (те пътуват до мястото, от което се снабдяват с пари в брой, поемайки риска от кражба, и т.н.) и за държавите (те имат разходи, защото се борят както срещу укриването на данъци, така и срещу други престъпления).
На някои от тези разходи изрично са начислявани такси: например, централните банки плащат на търговските банки за логистиката по боравенето с пари в брой; търговците плащат на банките за управлението на паричните им депозити; а в някои страни клиентите плащат при всяко теглене на пари в брой. В много случаи обаче тези плащания не отразяват в пълна степен действителните разходи.
Ето защо противниците на кеша смятат, че хората го предпочитат, защото при него цената на транзакциите е изкуствено намалена заради субсидии от различни източници и поради факта, че в нея не са калкулирани значителни социални разходи. Освен това, в много страни парите в брой имат предимството, че са единственото законно платежно средство.
Що се отнася до защитниците на парите в брой, те твърдят, че нереализираните парични транзакции се покриват от така нареченото „кръстосано субсидиране”, което дава големи предимства на плащанията в кеш. Например, до 50 000 евро банковите преводи, извършвани в границите на Единната зона за плащания в евро (SEPA), се фактурират на същата цена като вътрешните трансфери, независимо от цената, която банките плащат за тях.
Много страни активно „дискриминират” плащанията в кеш, въвеждайки ограничения (таван) при паричните транзакции. В допълнение, привилегията да плащаш със законно платежно средство може просто да бъде пренебрегната в случаите, когато търговец откаже да му бъде изплатена голяма сума в брой, страхувайки се от фалшиви пари. И накрая, последният аргумент, самата наличност на пари в брой - евтин начин на разплащане (от гледна точка на потребителя), се отразява в посока по-ниска цена при електронните плащания, а това стимулира въвеждането на иновации, които да предизвикат конкуренция. Ако парите в брой бъдат премахнати, то олигополната структура на пазара на електронните плащания би могла да доведе до рязко покачване на цените им.
Определящото при платежните средства е в каква степен реализират икономии от мащаба и мрежовите разходи. На пръв поглед, да се остави пазарът да реши кой от различните начини на плащане да избере, изглежда добра посока за следване. В действителност обаче е трудно да се установят реалните общи разходи за транзакциите, което прави илюзорна надеждата за справедлива конкуренция – конкуренция, базираща се на разходите, с които са свързани различните начини на плащане.
В допълнение към въпроса за разходите трябва да се вземат предвид и рисковете. Най-евтината платежна система може да не е най-добрият вариант, ако реално представлява системен риск. Електронните платежни системи разчитат на правилното функциониране на компютърните системи, на електронните мрежи и др. Киберпрестъпността може да нанесе значителни щети на голям брой от техните потребители. Защитниците на заплащането в брой твърдят, че парите в кеш са по-доброто решение при подобни заплахи.
И накрая - дори ако транзакциите в брой се окажат по-скъпи от другите, от това няма непременно да следва, че всички потребители ще предпочетат електронните плащания. Възможно е някои да нямат достъп до банкови сметки: например, хора с финансови затруднения, ниски доходи или незапознати с практиките на банките. Те могат да решат, че е по-лесно да контролират своите „физически” плащания в брой. Това предимство при кеш плащанията следва да се вземе предвид, когато правим сравнения.
След подобни размишления какви изводи може да си направи законодателят? В демократичните и приобщаващи общества предпочитанията на хората следват да се имат предвид, а те не са еднакви в различните страни и социални групи. Те могат да се развият с течение на времето, разбира се, както това става с правната и институционалната рамка, която се прилага при ценообразуването на платежните услуги. Важна особеност е, че разходите, предпочитанията и правните рамки се влияят взаимно: и най-добро единствено и окончателно решение не съществува.
Стигаме до въпроса и дали трябва да премахнем парите в брой, за да се преборим с престъпността?
Често се защитава позицията, че плащането в кеш улеснява укриването на данъци, трафика на наркотици, организираната престъпност, тероризма и прането на пари, тъй като не оставя следи. Но до каква степен подобно твърдение е основателно? Сигурно ли е, че като премахнем ликвидните парични средства или свием използването им, ще допринесем за по-малко престъпност? Няма ли други стъпки, които преди това да предприемем?
Фридрих Шнайдер и Катарина Линсбауер твърдят, че плащанията в кеш играят важна роля в международната организирана престъпност. Паричните постъпления от нея се прехвърлят в легалния бизнес чрез множество отделни фази на пране на пари. Използваните методи за оценка на финансовия обем печалби от международната престъпна дейност стигат до различни числа, но техният дял със сигурност е значителен: между 1.5% и 5.5% от световния БВП. И този дял на практика се е удвоил между 1996 г. и 2009 г. Най-големият паричен поток е свързан с трафика на наркотици, а също така и с трафика на хора, незаконния трафик на животни и дървен материал.
Въпреки че ликвидните парични средства улесняват този тип престъпления, не може да се твърди със сигурност, че ако те бъдат ограничени, борбата срещу криминалните прояви веднага ще стане ефективна. Подобна идея се основава на нереалистичното и закостеняло разбиране за това какво представлява престъпната дейност. А в нейната природа е да притежава способността да се адаптира към законодателни промени или просто да ги заобикаля: ако премахнете парите, веднага ще се явят заместители, като плащания с благородни метали или в натура, предплатени карти и т.н. И макар че ограниченията върху плащанията в кеш биха увеличили транзакционните разходи и по този начин биха намалили печалбите от престъпност, то това обикновено води до много високи маржове на печалба, при които и да се увеличат транзакционните разходи, това няма да има никакво значение. Ето защо авторите, цитирани по-горе, заключават, че ограниченията върху използването на парични средства биха довели само до относително слабо намаляване на престъпната дейност. Следва да се отбележи, че почти една пета от всички операции по пране на пари в света се извършват в Съединените щати - страна, където не съществуват банкноти с висока стойност и където практиката на безкасови плащания има вече традиции и е широко разпространена.
 
Въпросът е дали плащането в кеш е препятствие пред една експанзивна парична политика?
Практиката да се води ултра експанзионистка парична политика в отговор на икономическата и финансова криза съживи дебата за долната граница на лихвените проценти (така наречената „долна граница нула” - ZLB - zero lower bound). Ако ликвидните парични потоци представляват алтернативен резерв на лихвоносни резерви, номиналните лихвени проценти на финансовите активи не могат да бъдат смъкнати кой знае колко много под нулата. Това е причината при много ниска инфлация или дори при периоди на дефлация, реалните лихвени проценти да не могат да бъдат намалени колкото е необходимо, за да се предизвика възстановяване на икономиката - или по-скоро, за да се избегне навлизането в спиралата на дефлационните цикли.
Тези, които се борят за ограничаване на плащанията в брой, защитават тезата, че ако това стане, долната граница на лихвените проценти ще бъде много по-обвързваща за паричната политика, отколкото преди, тъй като номиналните лихвени проценти ще са отбелязали значителен спад, отразяващ този на инфлацията. Освен това, в паричната политика ще започне ултра благоприятен период за справяне с кризи. Този въпрос е свързан с дискусията за така наречената „световна стагнация”, която води след себе си до отрицателни реални лихвени проценти. Следователно, за да може централните банки да си позволят в достатъчна степен да намалят своите номинални и реални лихвени проценти, кеш плащанията ще трябва или да се премахнат, или с времето тяхната номинална стойност да падне.
Този аргумент повдига няколко въпроса, които заслужават по-широко обсъждане. Първо, коя е най-ниската долна граница при номиналните лихвени проценти (effective lower bound - така наречената „ефективна долна граница”), тъй като притежаването на пари в кеш предполага разходи за транзакции и съхранение? Тук е мястото да обърнем внимание, че за физическите лица, които притежават големи суми в брой, рискът от загуба, кражба или унищожаване на активите им е значителен. За бизнеса и институционалните инвеститори разходите за транзакции и съхранение също не са маловажни. Скорошният опит с отрицателните лихвени проценти в някои страни подсказва, че долната граница на ефективните лихвени проценти при номиналните валути може да стигне до 1%. От „техническа” гледна точка, нито една голяма централна банка не е изчерпила напълно експанзивния си репертоар, въпреки наличието на пари в брой.
На второ място, след като се достигне ефективната долна граница, дали ще има алтернативни решения за водене на експанзионистична (насърчителна – бел. пр.) парична политика? Паричната политика в условията на криза показа, че централните банки имат алтернативни експанзивни решения, при които не се прибягва до допълнително намаляване на вече отрицателните лихвени проценти. Централните банки удължават падежа при операциите на открития пазар (до четири години в случая на Европейската централна банка). Те смекчават изискванията си спрямо останалите банки с цел спечелване на гаранции за собствените им операции; те започват мощно да купуват финансови активи (предимно държавни ценни книжа, но не само), а накрая предварително започват да предоставят информация за свои бъдещи действия (предварително ориентиране). Тези политики се оказват с особено значение: те намаляват лихвените проценти, както и премиите по продължителността на заема и рисковите премии. Те също така ограничават вероятния спад в инфлационните очаквания.
И накрая, да си отговорим на въпроса - желателни ли са отрицателните лихвени проценти (номинални и реални)? ELB (effective lower bound - така наречената „ефективна долна граница”) не е ли полезна, „естествена” бариера срещу прекомерната парична експанзия? Този въпрос е, без съмнение, най-важният. Хипотезата, че отрицателните лихвени проценти могат да допринесат някаква полза, повдига няколко проблема.
Първо, дали отрицателните номинални лихвени проценти ефективно стимулират инвестициите и намаляват спестяванията? Имаме достатъчно основания да смятаме, че когато лихвените проценти достигнат ниво, близко до нулата, спестяванията и инвестициите спират да реагират на по-нататъшни спадове. Установено е, че в периоди, когато имаме отрицателни лихвени проценти, целта да има възвращаемост не е доминираща и не играе водеща роля в поведението на инвеститорите. По същия начин и така наречените „буферни” спестявания, които са много чувствителни към нивото на лихвените проценти, стават все по-големи и по-големи. Що се отнася до инвестиционните решения, те повече зависят от очакванията за бъдещо търсене, отколкото от цената на кредита, а тя, така или иначе, в периоди на много ниски лихвени проценти, представлява само малка част от общите разходи. Освен това, при рецесия, свързана с влошаване на баланса, за да възстановиш равновесието, се изискват структурни реформи, а не много ниски лихвени проценти. Паричната политика, която твърде дълго е била благоприятна, може да бъде дори контрапродуктивна, ако ефектът й, всъщност, е да забави реформите.
Второ, често се защитава позицията, че една изключително благоприятна парична политика с отрицателни лихвени проценти е мощно средство за намаляване на обменния курс на валутата. Девалвациите обаче са полезни само ако икономическите цикли в различните страни са добре синхронизирани. В противен случай използването на отрицателните лихвени проценти с цел по-ниски обменни курсове може и на световно ниво да има неутрален резултат.
Трето, трябва ли рискът за финансовата стабилност, който представлява дългият период с много ниски лихви, да бъде поеман? Ясно е, че продължителната изключително благоприятна парична политика може да доведе до ценови балони в различни класове активи - акции, облигации, недвижими имоти и т.н. Освен това, много ниските лихвени проценти ерозират дългосрочните приходи на банките и другите финансови институции (особено на пенсионните фондове и животозастрахователните компании). Те могат да ги накарат да направят по-рискови инвестиции или да отслабят финансовата им база. Те могат да доведат до невъзможност да се следват „предпазливи” методи, при които основният принцип е избягване на рискове и дългосрочен растеж.
Някои автори твърдят, че отрицателните реални лихвени проценти насърчават недостатъчните инвестиции в социалния сектор и разпиляването на ресурси. При едноличните търговци и ЕООД инвестиционните проекти с отрицателна възвращаемост могат да бъдат икономически ефективни при положение, че възвращаемостта е по-малко отрицателна в сравнение с лихвения процент на отпуснатия заем. За обществото, като цяло, обаче този тип проекти представляват разхищение на средства.
Една от последиците от премахването на кеш плащанията ще засегне сеньоража, т.е. прихода, който централните банки извличат от емитирането на парите. Този ресурс осигурява финансовата им независимост и им позволява да плащат на правителствата от печалбите си (приходите от сеньоража минус разходите). По този начин данъкоплатците, и като цяло обществото, се възползват от приходите, генерирани от кеш плащанията. Това няма да е така, ако ликвидните средства бъдат премахнати в полза на частните платежни системи.
 
Защита на личния живот, граждански права, отпор при кризи
Парите в брой са деликатна тема, когато започне да се обсъжда информацията, която те носят в себе си. Притежаването им е знак, че онзи, който ги носи в себе си, има право на средства: той или е спечелил повече, отколкото вече е похарчил, или други хора смятат, че той тепърва ще печели повече, но няма да изхарчи всичко. В този смисъл, „парите са памет”. Парите кеш са специална форма, доколкото изпълняват ролята на сертификат – без обаче да разкриват откъде притежаващият парите има право върху тях. Парите в брой имат много къса памет.
Някои защитници на личната свобода смятат, че възможността да извършваш плащания, запазвайки неприкосновеността на личния си живот, е нещо, само по себе си много ценно. Така погледнато, потребителските навици, източниците на доход и личните финанси са въпроси от сферата на личния живот. Следователно, нито съдружниците по сделките, нито държавата трябва да имат достъп до информацията за плащанията, които конкретно лице извършва. И ако цената за подобен тип защита на личния живот означава загуба на публичен ресурс под формата на измами или укриване на данъци, то ние трябва да я приемем и платим. Някои дори смятат, че вариантът да се укриват данъци е част от системата checks and balances - за контрол и взаимно възпиране - между данъкоплатците и държавата, при която се предполага, че винаги присъства тенденцията към завишаване на разходите и данъците.
От друга страна, фактът, че централните банки могат да намалят номиналните лихвени проценти до под нула, за вложителите е равностоен на увеличаване на инфлацията (която също намалява реалните лихвени проценти). Законите, които регламентират задължението на централните банки да запазват ценовата стабилност, ограничават ефекта от така наречения „инфлационен данък”. И това е съвсем закономерно, тъй като данъчното облагане се отразява върху разпределението на доходите и следователно трябва да бъде обект на демократично решение, а не плод на инициативата на централните банки. Отрицателните номинални лихвени проценти са данък върху спестяванията. Следователно, като се премахнат парите в кеш с цел осигуряване на отрицателни лихвени проценти, ще се сблъскаме с форма на финансова репресия.
Тези либерални мнения срещат отпор в лицето на онези, които смятат, че индивидуалните предпочитания и защитата на личния живот трябва да бъдат подчинени на интересите на обществото и държавата. Защитата на личния живот не би трябвало да засяга доходи, богатство и финансови транзакции. Нещо повече, фактът, че са необходими гаранции, че всеки плаща данъците си, оправдава необходимостта от пълна прозрачност при всички плащания. А в съвсем другия край в палитрата от мнения се застъпва тезата, че, за да се защитава обществото срещу организираната престъпност и тероризма, следва държавата да има пълно право да извършва всеобхватни наблюдения и да следи всички и всичко, включително и отделните платежни транзакции. Ето защо, в името на „обществения ред” и правилното функциониране на държавата, е възможно да се препоръча премахване на плащанията в брой.
Съществуват и мнения, че парите в брой могат да бъдат ценен инструмент в екстремни ситуации и в условия на криза, както и че могат да представляват вид застраховка срещу определени опасности. При диктатури и други автократични режими притежаването на пари в брой в национална или чуждестранна валута помага на гражданите да се изплъзнат от произвола на държавата. В ситуация на хиперинфлация, стабилните чуждестранни валути, често пъти под формата на пари в брой, пък им позволяват да запазят част от своите авоари. В по-широк смисъл, парите в брой - в местна или чуждестранна валута - често пъти се приемат за средство за разплащане и за резерв, който в кризисни ситуации е по-надежден от безналичните пари. Данните от емпирични проучвания показват, че финансовите кризи водят до рязко нарастване на паричното обращение като процентен дял от брутния вътрешен продукт.
В крайна сметка, парите в брой са често пъти от жизненоважно значение за уязвимите в социално отношение групи. По-конкретно тук става дума за многобройните имигранти, работещи в западните държави, които изпращат пари на своите семейства, използвайки алтернативни международни системи за парични преводи като „Хавала”. Когато тези трансфери се извършват по банков път, те често се оказват твърде скъпи (особено ако сумите са малки) или са просто невъзможни, ако в страната получател не съществува реципрочна банкова услуга.
 
Как да премахнем използването на пари в брой?
Съществуват много предложения как да ограничим или да премахнем използването на пари в брой. Най-радикалният вариант е напълно да спрем да използваме тази практика. Това предполага електронни разплащателни форми, влогове, депозити. Някои смятат, че като първа стъпка към промяната, трябва да се спре печатането и обмяната на банкноти с висока номинална стойност. Запазването на банкнотите с ниска номинална стойност пък би представлявало реверанс към хората, които предпочитат пари в брой или не са си открили банкова сметка.
За да се оскъпи използването на пари в брой, първият начин е те да бъдат облагани. Нека си припомним прочутото предложение на германския икономист Силвио Гезел (1862-1930), направено преди много години – а именно механизма за валидиране на купони. Приемат се само онези от тях, чийто притежател им е поставил „печат” с редовни дати, за които е изплатил съответната такса. Друго алтернативно предложение е да се въведе така нареченият „амортизационен график”. От техническа гледна точка днес неговото изпълнение би било по-лесно, отколкото по времето на Гезел. Така например е възможно към банкнотите да се прикрепи магнитна лента с датата, на която паричният ресурс е бил изтеглен от банката. А след това тези банкноти да бъдат обложени с данък в зависимост от това колко време са в обръщение. Съществуват редица пречки, препятстващи данъчното облагане на парите в брой: ако и да са се оказали незаконни, защото не са „подпечатани”, те биха могли да се използват за разплащателно средство, ако са масово приети. За да започнат да функционират подобни системи на разплащане, трябва да се въведат друг тип механизми (като например налагане на глоби).
Правят се предложения и да се въведе обменен курс между наличните парични средства в брой и тези, които са на депозит. През 1932 г. Робърт Айслер е един от първите, застъпили се за подобен подход. При него е напълно възможно връзката между разчетната единица и средството за размяна или плащане да бъде скъсана.
И накрая, съществува и по-мек начин, с който да намалим използваните пари в брой и той е да въведем такса „теглене” както от банкоматите, така и от гишетата на банките.
Ако сме практици, няма как да не ни изглежда съмнително възможно ли е изобщо да се създадат начини на разплащане без плащане, които да гарантират същата поверителност и надеждност като транзакциите с пари в брой. Може ли електронните пари, управлявани от държавата или от частния сектор, да бъдат възприети като механизъм, гарантиращ сигурност и анонимност? До какъв тип информация е допустимо партньорите по дадена сделка да достигнат и колко време имат право разполагат с нея? Длъжна ли е банката да разполага с информация за местоназначението на плащане с кредитна карта?
 
Заключение
Без съмнение, през следващите години ще наблюдаваме голям брой нововъведения в начина на плащане, както и промени в поведението на хората. Употребявани са вече и частни криптовалути като bitcoin. Развиват се и друг тип формули, но въпросът дали потребителите вярват в тяхната „анонимност” стои отворен. От друга страна, все повече се затягат националните и международни разпоредби за борба с укриването на данъци, с международната престъпност и с тероризма.
Разбира се, ако хората масово приемат електронните плащания и изберат да се откажат от използването на пари в брой, нашите въпроси ще се окажат напълно излишни. Обаче в обозримо бъдеще е много малко вероятно да настъпи подобна еволюция, „насочвана от пазара”. Нещо повече, днес изглежда все по-невъзможно да създадеш условия за „лоялна” конкуренция между различните форми на плащане.
А трябва ли правителствата и централните банки активно да се ангажират в премахването на ликвидните парични средства? Аргументите „за” и „против”, които досега обсъждахме, показват, че въпросът е много по-сложен, отколкото някои анализатори предполагат. Трябва да бъдем предпазливи, когато взимаме решението, и към това ни приканват както многото външни фактори, така и последиците от преразпределянето, залозите за стабилността и други съображения, простиращи се извън границите на икономическата сфера. Провокацията да мислим за „края” на парите в кеш ни позволява да осъзнаем многобройните роли, които този финансов инструмент - тази институция, изпълняват в икономиката, а в по-широк смисъл и в живота на обществата ни.
L'Ėconomie politique, № 3, 2017
Превод Иван Николов 
 
Кристиан Беер е икономист в Австрийската национална банка. Урс Бирхлер преподава в университета в Цюрих. Ернест Гнан е ръководител на центъра за икономически анализ към Австрийската национална банка.
 
Статията е адаптиран превод на френски  на „Cash without future? Future without cash? A wider view” („Кеш без бъдеще? Бъдеще без кеш? Един по-широк поглед”) от „Suerf Policy Note” № 3 (декември 2015). Публикацията е по повод конференцията „Cash on Trial” („Процес срещу парите в брой”), организирана от Suerf в Цюрих на 4 и 5 ноември 2015 г.
Повече подробности можете да намерите на www.suerf.org

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”