Български  |  English

Снимки и огледала

По повод „Георги Марков: снимки с познати” от Инна Пелева

 
На 7 септември сутринта ”Денят започва с култура” по БНТ отбеляза покушението срещу Георги Марков преди 39 години. Заставям се да гледам от неудобство и вина, че почти нищо не знам по случая.
Според Татяна Ваксберг, Случаят Марков бил проблем не толкова на културата, колкото на правораздаването, по-точно на неговата липса. Според Тони Николов сме нямали разказ и даже спор, т. е. два разказа за Георги Марков. Той, види се, вярва в ГеоргиМарковото литературно достойнство и носталгично чете в ефир избрани пасажи. Не личи изборът да го е затруднил. Всички са съгласни, че Марков трябва да се преподава в училище, само не е ясно по кой предмет: ако случаят е правен, значи по история. Ако пък е “Накаран да замлъкне”, както е именуван рекламираният в предаването документален филм от 2012 г., следва да се намерят страниците, които да застанат в христоматиите редом до онези на Ботев и Яворов; или поне на Радичков и Ивайло Петров. Избраните от Тони Николов трудно ще се доредят. На следобедния помен пред паметника на Марков Стоян Алексиев чете хубаво. Текстът е забавен, но повърхностен: "абсурдната парадоксалност" на съседството между Деня на свободата и Деня на милицията ми убягва. Формално погледнато, всяка свобода има нужда от защита и нейното осигуряване непосредствено следхожда придобиването й. Есето някак приляга на единствения присъстващ ВИП, Петър Стоянов, който младее и важно реди труизми, давайки да се разбере защо президентите никога не стават бивши.
Гледам и филма. Баварско-българската копродукция се занимава с убийството, но то, по думите на Димитър Бочев, доказвало художествения талант и изобличителната мощ на “Задочните репортажи”. По-късно научих от книгата на Инна Пелева, за която ще става дума тук, че по същата логика топченгета и до днес настояват, че нямали нищо общо, тъй като не биха си цапали ръцете заради толкова смехотворна и безпомощна антикомунистическа пропаганда.
 
Марков никога не ме е занимавал като автор, за да ми е интересен и като жертва. Нямам съмнения, че убийството е качило непропорционално писателските му акции. Мен, обратното, именно писателската му незначителност ме е оставяла неприлично хладен и към личността, и към убийството, което някак не е по мярка на Марков: голямо му е. Ала новото време има нужда от герои-дисиденти в контекста на ендемично постното соцминало. Има потреба от Марков. И героизацията все така ще върви главно през убийството, таблоидно именувано Umbrella Murder, макар убождането да е било причинено не с чадъра, носен за прикритие.
Въпросното убийство, впрочем, ведно с шопската салата, покушението срещу папата, киселото мляко, Стоичков и марката Bulgari е сред първите асоциации на Запада за България. След като гърците успешно си приписаха заслугите за йогурта и фетата, блясъкът на Камата мътнее, а Bulgari взе да се свени от уж общите ни предци, само покушенията, тъй да се каже, ни останаха. Тъй че, колкото и литературната гилдия да настоява, че акцентът следва да се постави върху творчеството, клюката винаги ще предпочита кримката. Но дори ако клюката не греши и писателят донякъде бледнее пред жертвата на политическото убийство, иронията е, че службите са постановили Марков като голям писател. Те и без друго обичат да се преживяват мефистофелски, а цялото художествено поколение на 60-те явно здраво си е падало по сюжета “Фауст”. Именно около фаустовско-мефистофелската ирония се завърта изумителната книга на Инна Пелева “Георги Марков. Снимки с познати”, издадена от Кралица Маб на Николай Аретов.
Точно два месеца след описаната годишнина получих рядката чест да участвам в представянето на тази книга. Пространството в подлезната “Сиела”, отредено за събитието, беше изчислено да е достатъчно малко, че да не се мине без правостоящи. Така и стана, но все пак говорим за има-няма петдесетина души. И тъй като не съм нито литературен историк, нито познавач на Марковото творчество, видях се като скромен читател-вестител на събитие, което следва да стигне до далеч по-широка аудитория от отбраната публика на премиерата. Този отзив е опит да възстановя спонтанното си устно говорене от онази вечер, предизвикано от непосредствеността на един току-що приключил прочит и целящо единствено да сподели благата вест за появата на една изключителна книга. Тогава ми хрумна да я определя като епохална: щастливо попадение!
Защо ли? Защото, според мен, е събитие, когато една дотам образцова литературно-историческа книга, заявявала на всяка от своите 330 страници целия си инструментариум, апарат и “ученост", не ви оставя да я оставите, колкото и да сте предубедени срещу прекалено истинските книги (ако примерно предпочитате вълшебни приказки с черно-бели герои) и колкото и да сте склонни да (се) подценявате (пред лицето на) т. нар. сериозни книги. Не знам дали забавните книги са винаги сериозни и истински, но истинските сериозни книги са обикновено забавни, стига да не им се плаши човек. Точно това е случаят и с романа на Инна Пелева. Пардон, с изследването. Но грешката е вярна. Защото, ако подходите към нея непредубедено, забравяте, че не четете роман: през целия прочит ви тресе съспенс като какво ще стане по-нататък. Да, изпод изследването наднича криминално-детективско четиво, разплитащо тайната на един живот. Ала не защото разплита поновому насилственото му прекъсване, преупотребено до злоупотреба. Разследването се фокусира върху неговата предпоставка, върху онова, което го прави възможно: напускането, бягството от България, разцепило и живота, и образа на Маркова на две, сякаш несводими, непасващи си парчета от портрета. Именно проблемите с идентификацията, ако щете с легитимацията на Марков, с трудността да се съберат парчетата от пъзела, особено труден заради сложното двойничество и подвеждаща огледалност, мотивират авторката да го търси в динамиката на отношенията с други личности. За целта тя се заема да изрови, съпостави и превърне в улики за етически дилеми не само произведенията на автора, но също и несмет ръкописи, писма, спомени, мемоари и прочее писмени свидетелства за един живот, чиито пътища са се пресичали с тези на много други хора. Показателно е също, че книгата е вгледана преди всичко в Марковото творчество отпреди бягството. Забележително е решението на авторката да отдели най-малко пряк анализ именно на Марковия opus magnum, “Задочни репортажи за България”, превръщайки го в слон в стаята, за който непрестанно става дума, но по-скоро непряко. И така, писмените свидетелства оживяват като етическа автобиография на един писател, обитавал цяло десетилетие центъра на писателския и културния живот на социалистическа България и после почти толкова едно твърде буквално изгнание.
Заглавието на книгата “Георги Марков. Снимки с познати” внушава с характерна за Пелева едва перфидна скромност, че индивидуалната биографията и творческото наследство на писателя ще бъдат осветлени чрез серия портретни съпоставки. Книгата реконструира действителните отношения между Марков и ключови фигури на епохата, измежду които се открояват “успоредните животописи” с Цветан Стоянов, Павел Вежинов и Любомир Левчев, но важни са също и съпоставките с Веселин Бранев, Тончо Жечев, Христо Друмев, Константин Кюлюмов и много други. Този похват – централен герой да бъде видян като възел от лични и публични отношения, да бъде представен през очите на близки и далечни, на добронамерени и недотам, на обични и обидени, за да се стигне в последна сметка до богата и плътна картина на социокултурната реалност от определен сектор на обществото – е по същество романов. И книгата показва как добрата литературна история може да се конструира и да се чете като роман, без да губи нито частица от научната си вярност на истината, но и без да се отказва и от възможностите за догадки и прозрения, предоставени от романовото. Ала книгата всъщност се цели далеч по-високо. Както само най-добрите кримки успяват, книгата за Георги Марков е всъщност холограма на цяла епоха – тази на живковизма от култа до Людмила. Като демонстрира неподозирания потенциал на литературната история да възсъздава комплексни действителности, книгата на Инна Пелева в много отношения засенчва и най-добрите романи, посегнали към комунизма.
Това внушително осмисляне на епохата не си приписва безпристрастна неутралност и обективност, а по-скоро една по-веща и отговорна вярност на истината. Погледът е проницателен, безкомпромисен, на моменти безмилостен, особено когато коментира мачисткото самодоволство на художественотворческия елит в употребата и злоупотребата със символи, придобивки и жени, или когато анализира икономиите на конформизъм в калкулираната конфронтация с властта. Понякога ироничната прозорливост стига до ръба на отвращението, но така и не си позволя да раздава присъди. Това на пръв поглед изненадва. Инна Пелева започва книгата с блестящ мемоарен екскурс, извикващ образа на едно жилаво семейство, сплотено от обич, доверие и солидарност, напълно неподатливо на комунистическа пропаганда. И точно авторката, която и до днес е все така вярна на семейната традиция, все така консервативна в глобалните си политически пристрастия, така и не посмява да хвърли камък и да изрече присъда срещу майсторите на комунизма, дори когато показва как те са се възползвали от жестовете на верноподаничество, правейки какви ли не компромиси, включително доносничество, често на ръба на мерзостта. За разлика от целия зъбоскърцащ хленч, кресливо униние и фалцетна хулност, които определят тона на преходното писане за комунизма, Инна Пелева има опита, мъдростта и човешката щедрост, за да не смее да се смее над омаскарилите се. Цялата книга внушава, че във всяко духовно оцеляване и морално самосъхранение в онази епоха е имало елемент на стоицизъм, частична жертва на амбиции, на воля за реализация, пасивно несъучастие и несътрудничество, а също и известна доза случайност. Протагонистите на тази книга не могат да се похвалят с нищо от това. Но един от рефрените на книгата е формулиран открито във финала: “Марков и приятелите му са си свършили работата. Всеки е направил това, което е можел да направи. Което е можело да се направи.” Така, през етическите дилеми, въплътени в жизнените избори на няколко от големите играчи от културната авансцена на епохата, книгата се извисява над представянето, за да заяви отношение и да отправи послание, ако и да не взема страна между останалите и напусналите страната. Най-после свалило докрай корсетите на един политкоректен декорум, писането на Инна Пелева се оказва в последна сметка едновременно безкомпромисно и милостиво без опрощения, най-вече заради зрялото съзнанието за това какво и колко е можело да се направи пред лицето на една ревнива, суетна и мнителна власт. Нещо повече: епохата на комунизма за пръв път ни се представя не просто нееднозначно и сложно, но и като изненадващо силна и волева, жилава и жизнена, продуктивна и ефективна, надарена с автентичен талант, доказал се в недвусмислени художествени постижения. И за пръв път социалистическото културно общежитие на 60-те години не се представя чрез романтико-трагичната схема на сблъсъка между хамлетовски тип творческа личност в неравен сблъсък с една своенравна, корумпирана и помитаща власт. При Инна Пелева в обмените между големите интелектуалци на епохата и властта няма невинни девици, чисти жертви и слепи чудовища. Вместо високомерно низвергване или напомпан възторг, книгата търси една новоисторическа адекватна оценка на явленията вътре в контекста им, в която респектът и признанието минават без сантименти и героизации.
Инна Пелева винаги е била иконоборка на равнището на тези и идеи, но в някои от предишните й книги те страдаха от известно дискурсивно опитомяване. И тук авторката поддържа непогрешимия тон на сардонична почтителност, но вече истината й е по-скъпа от политическата коректност и приличието е без привкус на компромис. Усвоените романови стратегии показват как чрез яка наука може да се правят популярни и обхватни реконструкции на миналото, които сериозно да конкурират и познавателния, и удоволствения капацитет на литературната продукция, родна, но и “аутсорсната” в лицето на българи, пишещи на чужди езици зад граница. Накратко, “Снимки с познати” е епохална и защото е първото известно ми изследване, което разказва епохата на живковизма по-умно и по-интересно от най-амбициозните романи за нея.
Но и друго ще прелъсти читателите. Епохата на постмодерна е отдавна мъртва, а с нея и идеята за смъртта на автора. Последният от вече четвърт век се радва на все по-добро здраве на литературната авансцена. Световни звезди (или поне метеори) като Карл Ове Кнаусгор сърфират върху вълната, заличаваща границите между роман, автобиография и мемоар. Визуално изкуство, съвременна музика, кино – все по-невъзмутимо изкуствата прибягват до похватите на изповедта, които доскоро минаваха за лош вкус. Без да подценяваме маркетинговия ефект от техниките за скъсяване на дистанцията между автор и читател – т. нар. (от мен ) “нова уязвимост” на литературата, прибягваща до честност и смелост без ексхибиционизъм – следва да констатираме немислими преди нива на интимитет между публика и автор. Стилът на Инна Пелева винаги е бил силно физиогномичен, било с характерния му хипотаксис на неуморно търсещ се, доуточняващ се в движение, доверяващ процеса на автопрецизирането си изказ, било с наслояването на разнорегистърни синоними, било с дискурсивно подпъхваното недоверие спрямо реципрочността между дефинитивност и истина. Ала именно в тази книга енергията и омаята от писмовното посмяване достигат непознати висини. По дързост в самозаявяването, по равностойна интегрална въвлеченост в действието на разследващата фигура разследващият на Инна Пелева се родее с класически “инспектори” като Поаро или Мегре. Нещо повече – авторката не крие, че някои от най-находчивите й открития си остават хипотези. Тези “посмявания да помислиш” са често и честно мотивирани от лични пристрастия и биографични привързаности. И наистина, цялата книга е откровен жест на заявена вярност към семейството. Началните страници, посветени на едно нетипично семейство, може да събудят противоречиви реакции, но за мен са сред най-покоряващите и току засенчват утвърдени постижения на съвременната ни мемоарна романистика с нейните душни мазета на нездравословно себедишане. Инна Пелева споделя с Камю съзнанието, че ничий живот не си струва да се заменя с друг и че жилавото оцеляване, било то в соцсемейството, в провинцията, в соцстраната, на Балканите, конкурират чушкопека сред автентичните български постижения от предишния век и имат откровен длъжник в лицето на литературата ни.
Именно в светлината на това възпитание способността на Инна Пелева да напипа смисъла и достойнството “да се живее социализмът” има характера на себенадмогване. Нещо като кармичен стоицизъм ще да е предпазил Инна Пелева и по-симпатичните ней герои от захласа да мислят Запада като трансцендентална обетована земя. И тази аргументирана съизмеримост на изборите между живота в соца и онзи при капитализма придава на книгата едно толкова несвоевременно достойнство, един дързък и мъдър поглед за пасивите на печалбите във всяка от системите тогава, пък и до днес. И тук не иде реч за застъпничество спрямо сантименталните идеологии на родното и своето, нито дори за дежурни носталгии в стила “животът е другаде”. Става дума за съизмеримостта на ценностите именно през несъвместимостта между тук и там, между Изток и Запад; една съизмеримост, не, разбира се, в полето на материалното, а в несъвместимите интуиции за ценност и качество на живота.
И точно в това книгата ми проговаря особено лично, сякаш е директно адресирана към мен, към моите дилеми и нерешимости къде да живея и какво да правя с остатъка от живота си. Тази книга, онагледила кривулици и колебания, ми се яви като прозиращо огледало, оживявайки познати ми колебания и несигурности, цялата несрета и на имигранта, и на побития камък насред надежди, суети, обиди и обезверявания. И тъй като става дума за голям роман, всеки ще открие уголемени и изострени, без да са възвисени, същинските си драми. Защото това е книга за изборите, за етическите избори, които правим и в които неминуемите грешки не идват задължително с бонуса на поуката.
Да, книгата ни изправя пред фундаментални проблеми на българското недомодернизирано живеене – за градежа над нужната неминуема жертва, за оставането и бягството, за пътищата навън и навътре, за търсенето на другото там и за диренето на другия аз вътре в себе си, за съотношението между труд и талант, за цената на компромиса, но и за тази на безкомпромисността, често фасада на друг компромис, за релативността на понятието за свобода във всяка обществена система, за суетата, самопрозрението и себепрезрението като двигатели за бягства и оставания, винаги малко или повече илюзорни… Мъдрата поука на книгата идва от съпоставката на няколко в последна сметка равностойни жизнени избора, винаги етически, но не винаги морални. Тези избори се свеждат до вярата и неверието в епифанията. В книгата се разглежда трагичната съдба на Георги Марков като жертва, но повече като творчески и жизнен провал, особено в хладната и заета със себе си чужбина. Внушението обаче е по-скоро за ироничната невъзможност съдбата на Марков да се схване като трагедия, след като на него всъщност от определена перспектива – тази на вечността – здравата му е провървяло. Ироничната трагикомедия на Георги Марков с творческите му кризи, неуспехите с чуждия език и с тамошните театри и издателства, със семейната и индивидуалната му безпътица в последна сметка ни срещат с един неочаквано близък и приканващ към идентификация човек като всички нас. Книгата на Инна Пелева няма амбицията да руши пиедесталите и да сваля ореолите, с които убийството е сподобило писателя. За тях си има други книги и други телевизии. Но като при всеки голям роман, “Снимки с познати” на Инна Пелева обещава на своя читател, че ще се познае на снимката.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”