Крешендо/декрешендо (музика), брой 44 (2924), 22 декември 2017" /> Култура :: Наблюдатели :: С поетиката на късния Владигеров
Български  |  English

С поетиката на късния Владигеров

 

Пианистът Веско Стамболов определено липсва на родната концертна сцена и това се разбра, когато той се установи в Барселона преди пет-шест години. Там преподава в известната консерватория „Лисеу”, там изнася концерти оттам вече тръгват гастролните му маршрути. С една дума – и него изгубихме! Появата му в края на годината бе с нестандартна, много интересна програма. Стамболов представи музика от късния Панчо Владигеров под надслов „Силуети, фрески, багатели” – своеобразен монографичен подход към клавирно творчество, което днес е съвсем непознато. За съжаление! Че и за срам! Тази програма той прави съвместно с Надя Сотирова от музея „Панчо Владигеров” в София и издателя Ивайло Христов, публикувал пиеси на композитора.
Концертът на Стамболов показа 6 клавирни цикъла на Панчо Владигеров, създадени от 1972 до 1978 година. „Последната творба, завършена едва два месеца преди земния му край, е „Хумореска”. Така с усмивка се прощава големият ни композитор, оставяйки наследство, с което достойно се е наредил между най-големите майстори на националните музикални школи в Европа”, пише Стамболов в програмата към концерта. В този период композиторът е създавал по един клавирен цикъл на година. А между тях пише и Четири песни по стихове на любимия си поет Николай Лилиев, които също бяха включени в програмата (солистка Неда Атанасова). С пословичната си творческа последователност, Владигеров е посвещавал всеки от тези клавирни цикли на предпочитани от него пианисти – Алексис Вайсенберг, Иван Дреников, Антон Диков, Николай Евров, Красимир Гатев. Към клавирния звук в рецитала бе добавена и възможността да се видят много снимки на Владигеров с пояснителни бележки на български и на френскик. Разбира се, имаше снимки и на пианистите, които са го импулсирали да пише за тях, имаше и много цитирани техни мнения за Владигеров и музиката му.
Време е да стигна до най-същественото – музиката и нейния прочит. И беглият поглед върху досегашния клавирен живот на Стамболов показва наличието на далновидна репертоарна стратегия и култура на стила. Въпреки десетките клавирни концерти и множество камерни програми в репертоара си (т.е. задължителният труд, за да се уважи концертното статукво, е извършен), Стамболов отдавна е кривнал от правилния кариерен път в името на непознатото музикално наследство. Оказа се, че тази негова „лудост” се цени – камерната зала „България” бе пълна. Все още има хора, които копнеят за първа среща с дадена музика. Тук тази възможност бе щедро предоставена. А музиката е събрана в цикли от три, четири или пет пиеси, подредени контрастно според темпо и характер, с обичайни за Владигеров названия, като „Каприз”, „Етюд”, „Гротеска”, Танц” „Песен”, „Ария”, „Носталгия”... Необичайна е самата музика. Зрелият майстор се лишава от демонстрацията на безкрайната щедрост на идеи в клавирната фактура, чисти излишното в експонирането и развитието на звуковия материал.
Мисълта на Владигеров върви с есеистичен лаконизъм, в който всеки тон е зареден с енергията на колосалния опит. Клавирната пищност е отстъпила на смълчани пластове, на завладяващи, релефно открояващи се, различно обагрящи музикалното слово хармонични решения. Това е един тих Владигеров, тоновото му слово е промълвено и тъкмо в тази посока бе и решението на прочита от Веско Стамболов. Той разгърна своя концепт със серия от поетични жестове, които включваха обемен клавирен арсенал по посока на дълбоката изразност по отношение на тембристост, фразиране, щрихи, педал, нюансировка, динамики... На проблематизиране на пасажността - също! Екстровертният Владигеров получи по-скоро символна значимост; всяко тоново последование бе знак от кодовете на неговия почерк, пренесен като отзвук от създадените преди концертни опуси. И в същото време, отзвукът възсъздава, подчертава различните идеи в мелодичния език, в хармоничните конструкции, в многогласието. Това „разплитане” е индивидуален стил пък на интерпретатора Стамболов, който изкусно вкарва слушателя в новия смисъл, предлага му ясно отликите в стила, различната емоция. Тук прочутата Владигерова усмивка става по-абстрактна, по-далечна. Вместо нея, плътна носталгия сгъстява пространството, скъсява перспективата. В ръцете на Стамболов нотният текст тръпне от дълбокото чувство на собствената си природа, която интерпретаторът изследва и разкрива сякаш в момента, в който го споделя с публиката. Забележително преживяване!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”